Беше началото на април. Денят преваляше. Сиви облаци се търкаляха по гърбовете на крайните източни разклонения на стария Балкан. От белезникавите им кореми се стелеше студена влага, кондензираше на едри бисерни капки по едва напъпилите клонки, просмукваше през дрехите и проникваше в костите.

Когато превалихме билото на най-южния хребет, почти в краката ни на фона на сивото море се откроиха силуетите на четири десантни и три минотрални кораба.

В ранното утро на следващия ден минотралните кораби щяха да почистят десантнодостъпният район от мини, а десантните – да подходят към брега и от стоманените им търбуси да изпълзят железни чудовища. Въоръжени до зъби морски пехотинци ще ги последват, устремени към близката нефтена рафинерия. Някой трябваше да ги спре.

Самотен крясък на сойка спря челния дозор. Двамата заеха позиция за наблюдение и отбрана на ръба на падината. Третият разузнавач от групата остана да осигурява тила.

Радистът бързо разстави антената и разпъна платнището. Застанах под него и съставих донесение до Центъра за разкритата от нас корабна групировка на противника. Подадох готовата радиограма на радиста и заех неговото място под дъжда.

След секунди се разнесе щракането на перфоратора. Колонките от цифри на донесението се превъплътяваха в нова форма на отрязък от обикновена кинолента. Когато перфорирането завърши, тесните устица на радиостанцията поеха лентата от ръцете на Алчо, няколко лампички премигнаха утвърдително, а металната кутия изплю от другата страна ненужната вече лента. Информационният заряд практически беше изстрелян. Едно от милиардите електрически изпразвания в атмосферата.

Поднесох запалена клечка кибрит към захвърлената лента и тя, съскайки доволно, мигом изчезна. Кинолентата само изглеждаше обикновена. Гореше без остатък толкова бързо, колкото радиостанцията предаваше шифрованото донесение. С това обаче радиосеансът не свърши. Ние също получихме радиограма.
Оперативният център заповядваше: Да се извърши диверсия на един от корабите на рейда в интервала между 23:00 часа на трети и 02:00 часа на четвърти април! Непосредствено след акта на диверсията извържителите да се обозначат! Необходимото леководолазно снаряжение и подривни материали се намират в тайник с координати: х/у. МТО – вълнение на морето: 1 – 2 бала; температура на морската вода: 8 градуса; видимост: намалена от мъгла.

Вдигнах очи към корабната групировка и доволно потрих ръце. Построени бяха в два реда, като десантните кораби отстояха само на 600 метра от брега. Разпоредих на помощник командира и Активиста да оборудват временен заслон, а с Царя и Хърделиста потънахме във все по-сгъстяващия се мокър здрач на късния следобед. Трябваше да открием тайника. След час го открихме под срутен мост на отдавна запустял път. Дълго наблюдавахме мястото, а после внимателно го обшарихме. Не открихме нищо подозрително. Оставих Хърделиста да охранява подстъпа към моста, а с Царя се спуснахме в укритието. Всичко беше тук: неопреновият ми костюм, ножът, маската, плавниците, баластният колан, подводният компас, леководолазния апарат и РРУ – 2ББ.

Когато измъкнахме цялата екипировка от укритието, беше вече 18:00 часа. За мой ужас корабите се снеха от котва. В 19:00 часа отново се построиха в същия ред, само че на 3 мили мористо в залива. Дочакахме падането на нощта и под прикритието на тъмнината пренесохме оборудването до брега. Повито с лепкава мъгла, морето заспиваше.

Внимателно надянах бойните подводни доспехи, като под баластния колан запасах „супероръжието”. Царя довърши екипировката ми, като покри с черни краски издайническата белота на лицето ми. Бях готов да изляза сам срещу минотралната и десантната флотилия на противника. 

Нощната мъгла и водата бързо ме скриха от погледите на бойното охранение. 

Размахах плавници към подводния коневръз. В този район между планината и морето морският цар Протей* беше открил чудесни пасища за северните си подводни коне, а пещерите до скалистия нос беше превърнал в конюшни.

Своенравен беше старецът, никой от колегите ми не беше успял да обязди дори куца кранта от табуна му. Имаше и такива, които бяха изхвърляни на близките плажове със следи от неподкованите им копита по меките задни части.

Само аз, благодарение на хилядите часове, които бях прекарал в чистене на безкрайните подводни пасища от пълчищата чужди морски охлюви, бях удостоен от подводния цар, когато поискам да впивам боси пети в един сив жребец от личното му хергеле.

С подводния красавец не бяхме се виждали от лятото, когато заедно обикаляхме подводните пещери на нос „Свети Атанас”.

Отвързах го от подводния коневръз, поведох го няколко метра и го яхнах. Прилегнах плътно до сивото тяло, така че издължената му задна гърбица да обхване таза ми, а раменете ми да прилепват към раменните му израстъци. При това положение перката му се намираше между краката ми и с плавниците вместо с юздичка лесно можех да го управлявам. Ръцете ми бяха свободни, а прилепналото ми тяло осигуряваше максимална обтекаемост при препускането под водата. Брадата ми опираше о заобленото му чело. Забих шпори в тръпнещото от възбуда тяло и плавно и безшумно се понесохме в тъмната вода.

Само мехурите от издишвания въздух бълбукаха край ушите ми, търкаляха се нагоре, уголемяваха се все повече и повече, като накрая издъхваха издайнически на повърхността, размити от нощните вълни. По време на летните игри не успях да поместя кислородния апарат между гърдите си и якия му гръб.

Наведох глава и с ръце напред тръгнах към дъното. Осемлитровите бутилки на гърба ми и останалите джунджурии бяха апетитна плячка за корабните очи и уши. И за да се скрием от тях, трябваше да използваме релефа на морското дъно. Видимостта обаче беше нулева. Слабият лъч на фенерчето също не помагаше.

Изведнъж току пред носа ми изникна острият ръб на огромна канара. Безсмислено беше да продължавам да се лутам на сляпо с риск да разбия главата си или да разпоря корема на спътника ми. Затова смених тактиката. Изплувахме и продължихме малко под повърхността. Така, макар и малки, вълните щяха да размият силуета ни на бодърстващите корабни екрани и да го превърнат в неясна мъглявинка. Пък и по този начин пестях въздух. Не се знаеше какво ме очаква там, сред безкрайните враждебни нощни владения на Посейдон.

От време на време повдигах глава, за да коригирам курса. Възчервените светлинки на най-близките кораби ми изглеждаха като далечни звезди. При движението на главата ми стана и първият пробив в екипировката ми. Между отделното боне и горната част на неопреновия ми костюм се процеждаше тънка струя вода. Тя периодично се стичаше по гръбнака и охлаждаше стегнатите ми от непривичната поза гръбни мускули. Притиснатите ми от ботите и плавниците ходила започнаха да тръпнат.

Най-после от тъмното изникнаха силуетите на първите кораби. Реших да ги подмина. Сигурно техните очи бяха по-будни в този час, тъй като бяха по-близо до непознатия бряг.

Вече се намирах сред бойния ред на флотилията и за жертва набелязах заоблената кърма на минотралния кораб вляво от курса ми. Оставаха ми още стотина метра до него, когато неочаквано чух шум от приближаващ се катер.

Потупах успокоително по шията кончето, да не би да изцвили, стреснато от пърпорещото желязо, и прегърнати увиснахме неподвижно, обгърнати от спасителната бездна.

От мрака и жълтеникавите повесма на мъглата се измъкна ниският силует на малък катер и се насочи към „моя” кораб. Изглежда там беше голямото началство или то сега, по късна доба, пристигаше.

Търпеливо изчаках акостирането. Даже слязох от коня и раздвижих вкочанените си крака и гръб, без да изпускам от поглед нощната визита. Два силуета от катера се прехвърлиха на кораба и след това всичко утихна. Сега беше моментът. С един куршум щях да убия два заека!

Отново възседнах жребеца, но му дадох почивка и на плавници заплувахме към все по-уголемяващия се силует на набелязаната цел. На около 30 метра отново спрях.

Нищо не нарушаваше нощния покой. Ни помен от патрулиращи по палубите и на двата бойни морски съда. Приближих още малко – нищо! Взех си въздух и на апнея достигнах металната грамада. Изплувах и се притаих в сянката, която отцеждаха кърмовите светлини. Измъкнах оръжието изпод баластния колан, насочих го към жертвата и след миг две големи бели петна цъфнаха на широката и задница.

С това първата част от заповедта на командването беше изпълнена. Оставаше втората – демонстративната: да им се озъбя, за да видят белите ми кучешки зъби, които можеха да ръфат корабна плът.

Без да се крием, доплувахме до котвената верига. Там завързах умореното добиче, защото копитата му щяха да оставят мокри следи по червените корабни пътеки.
Палубите бяха все така пусти. Заобиколих носа и се отправих към десния борд на катера, който здраво беше овързан към минотралния кораб. Когато стигнах надстройката, от жълтия правоъгълник на отворената врата ме лъхна топлина и уют. Опрях длани на фалшборда, надгнах се и опрях дясното си коляно на дървения ръб. Присегнах с дясната ръка и се хванах за леера. Напрегнах вцепенените си мускули и се изправих. В този момент на прага на вратата се появи бялото лице на матрос. Увлечена от инерцията нагоре по трапа, фигурата му почти изпълни жълтото пространство и ръцете му вече се устремяваха към двете страни на рамката на вратата, когато ме видя. Изненадата по лицето мигновено премина в ужас от видяното и от устата му се разнесе протяжен вопъл:

– Морски д-я-я-в- …!

Така и не чух последното „-ол”, което се закачи в свития му гръклян. Тялото му безжизнено се отпусна назад и рухна обратно по трапа.

Аз също се отпуснах и пльоснах по гръб във водата. Изплувах зачаках реакцията на екипажа. Нищо. Започнах да блъскам и пляскам с ръце, а черните пръски лижеха и преливаха през жълтия праг. Отново нищо.

Покъртен от случилото се, заплувах обратно към коневръза. От съзнанието ми не излизаше ужасеното лице на момчето. Защо ли ги вземат такива на корабите?! Представях си го свит на кълбо до металната стълба, не смеещ да сподели с никого какво е видял.

Може би никой не беше се сетил да предупреди моряците, че точно тази вечер наоколо се навъртат потомците на Одисей, яхнали конете на Протей, готови да споделят топлите койки с екипажа.

Когато стигнах котвената верига, отпочиналият ат гальовно отри муцуна о рамото ми. Време беше да се прибираме – аз във влажния, но топъл навес, той – до заоблените хълбоци на кобилките от хергелето. Възседнах го.

Порция студена вода нахлу под неопрена и охлади кипналия ми от преживяното адреналин в кръвта ми. Докога ли щях да подгрявам нахлулата вода и да поддържам нормална температура? Реших най-после да отворя крана за топлата вода. Живителната топлина бавно тръгна по корема, гърдите. Пропълзя и по гърба, но ходилата и дланите в ръкавиците останаха студени. Приятната топлина, обаче траеше малко, затова до брега щях да повторя процедурата още няколко пъти.

Към 01:00 часа отминах и последните кораби. И тук – нищо! Нямаше ги режещите тъмнината и заслепяващи очите кинжали на прожекторите, нямаше го шквалът на преградния огън.

Затворих крана за подаване на въздух и преминах на шнорхел. Настроих компаса на нула градуса и отправих прощален поглед към тъмнеещите грамади.

Пришпорих сивия жребец. Искаше ми се да изправи предницата си и да разсече тъмната вода сред пръски бяла пяна, но силите му бяха на привършване. Нещо в гърдите му изхъхри и той забави ход. Ако продължавах да го насилвам щеше да свърши зле. Затова го потупах успокоително по изпъкналото студено чело и пуснах в действие плавниците.

Вледенените ми крака яростно се нахвърлиха на топлата кръв и силицата, която бях скътал за по-черни часове, започна да изтича в черната бездна. Поне да имаше звезди, не че щях да ги виждам, но в тяхно присъствие нямаше да се чувствам толкова сам. Спътникът ми все по-осезателно студенееше. Не можех и да завия от самота и студ – наустникът на шнорхела изпълваше безкръвните ми устни и само шипящият звук при издишването ми нарушаваше среднощния покой на залива.

Най-после измъченият ми взор долови малката белезникава точка на надеждата – иначе огромният бял камък, който бях избрал за ориентир. Краката ми инстинктивно заблъскаха и трябваше насила да ги успокоявам и вкарвам в привичното темпо.

Коленете ми опряха о пясъчното дъно. С усилие се измъкнах от хомота, който ни свързваше. Изправих се на крака и свалих плавниците. След това ги поставих под мишница, хванах повода и измъкнах безжизненото тяло от водата.

И тогава буквално рухнах по очи в пясъка. Идващите сънливи вълни повдигаха краката ми, после методично ги придърпваха назад и навътре, но аз нямах сили да им се противя. Лежах и в мозъка ми като свредел се въртеше: „Ставай, трябва да изпратиш донесение за диверсията!” Но изпълнителните органи на изнемощялото ми тяло ме успокояваха – „Още малко, още малко покой…”

Нежно докосване раздвижи клепката на дясното ми око. Отворих го и видях бялата брада и зеленикавото лице – Стареца беше дошъл да прибере уморения си кон.
Някъде дълбоко в подсъзнанието си чух хрущене по пясъка. По-скоро инстинктивно, отколкото волево, се обърнах на лявата си страна и в следващия миг лъч на фенерче заслепи отвикналите ми от светлина очи – Царя и Хърделста се надвесиха над мен.

*Протей – морско божество от свитата на Посейдон.