19 август.

Отворих очи: чувството, че съм на чуждо място, в чужд дом го нямаше; на душата и тялото ми бе топло и светло. Понякога имам такива дни, има ги, сигурен съм, и всеки един от нас – хората. Войнишкото одеяло и белият чаршаф, с който се завих снощи се намираха на дървения под на бунгалото. Както си бях гол, само по гащета, излязох навън и потънах в зелената рехава сянка на високопланинското утро. Клоните на брези, брястове и върби препречваха синевата на езерото пред мен.

Някъде далече от лявата ми страна от мощен високоговорител се лееше гласа на Юрий Антонов: “Море, море – с край безбрежен. Плисък тих – звук прекрасен”… Да наистина Исък-Кул е истинско Киргизко море, разстилащо се пред мен, като живописно панорамно платно, а току пред прага ми ухаеше на степен пелин и други познати ми само от детството миризми на билки и треви. Наоколо в правилни редици бяха подредени различни по-големина бунгала, но всички те боядисани в общ сивозеленикав цвят. Между тях – калдъръмени пътеки от сив камък, а в свободните площи бе изградена иригационна система, като металните тръби се намираха на около 50 см., над земята. В 09:10 и 16:00 часа пускаха водата за напояване, а летуващите използваха случая де се разхлаждат, да се къпят, да мият плодове и зеленчуци.

Към девет часа, лавирайки между хладните струи двамата с Христо се отправихме към мястото, откъдето се чуваше естрадната музика с надеждата, че там е административният център на района. След като излязохме от нашия къмпинг се озовахме на брега на тих залив с прекрасен плаж от хубав едрозърнест пясък. На север зад плажа се виждаха административни сгради, няколко хотела, летен кинотеатър, кокетна площадка за танци и панаирджийски бараки с китайски и корейски стоки, играчки и сувенири. Оказа се, че къмпинга ни е част от курортния комплекс “Исък Кул”. Побързахме да намерим пощата с надеждата да се свържем с Варна или София, но уви усилията на милата служителка се оказаха напразни. Леко изнервени от рухналите надежди да се свържем с близките си, от ненадеждните комуникации между съвременен Киргистан и България, ние се върнахме на плажа и потънахме в хладната утроба на истинска юрта и се настанихме на меки шарени възглавници около истинска софра. Веднага сякаш предугадила желанията ни се появи стопанката с поднос, на който се кипреха две запотени бутилки “Радебергер”. Отпихме по една юнашка глътка и си поръчахме плоф. Когато заситихме глада и жаждата си излязохме да разгледаме наоколо. Плажът бе почти пълен. Деца и по-големи скачаха от триметров трамплин в спокойните изумрудени води на езерото, до тях на мостика местният клуб за подводни спускания предлагаше разходка под вода с познатия ми от ранните ми години като леководолаз апарат “Укарйна”. Водач на моторна лодка подканяше кандидати да опитат късмета си на водни ски. Малка суматоха предизвика появата на камила. От източния край на плажа се появи момче, което дърпаше подире си на дебело козиняво въже огромното двугърбо животно. Дългата козина на необичайното за нас животно се развяваше като къдели вълна и широките двупръсти ходила меко потъваха в златистия пясък. Топлите очи на камилата с мъдро примирение наблюдаваха суетнята около нея. Огромното животно бе посрещнато с интерес и възхищение от събралите се полуголи мъже, жени, деца. Неговата могъща сила, вероятно бе доброжелателно възпитана в полза на човека, а тук да задоволява прищевките на туристите. Възползвахме се от възможността да пояздим оседланата камила и да поснимаме около нея.

В бунгалото се прибрах с тръпнещи стъпала от дългото ходене бос по топлия бряг на езерото.

*
20 Август.

Мрачно, облачно и ветровито утро. В девет часа изпратихме четиримата руснаци и с нас останаха Скрипко и Виктор, а Валери си тръгна за Москва с тях.

До към обяд южните и северни планини воюваха за сивите облаци забулили небето над езерото. Едва към 14:30 часа си ги поделиха и когато излязох да се поразходя в изумрудените води на езерото се оглеждаше бездънно синьо небе. На юг върху бялата дантела на снежните върхове се диплеха бели, кълбести облаци и бе трудно да се определи с просто око – кое е сняг, кое е облак, а на север: тъмносиво кълбо пълзеше от запад на изток по нащърбените сиво-зeлени зъбери и постепенно прибираше белезникавите мъгли от ждрелата на реките, подобно пипала на гигантска сепия.

На територията на Киргизия се наброяват две хиляди високопланински езера, но за бисера на страната и на целия Тян-Шан се счита езерото Исък-Кул (в превод от киргизки – “горещо езеро”, а от древнотюркси – “свещено езеро”). Площта му е 6236 квадратни километра и максимална дълбочина 702 метра. Езерото е разположено в североизточната част на страната на височина 1606 метра над морското равнище в обширна тектонична котловина, образувана преди повече от 50 милиона години, която, като с пръстен, е обградена от планинските хребети Терски-Ала-Тоо (”обгърнат от Слънцето”) и Кунгей-Ала- Тоо (”обърнат към Слънцето”), издигащи се на височина до 4500-5000 метра.

Тази естествена преграда пази насечената от множество (около 80) буйни реки, крайезерна низина от проникването на студения въздух от север и горещия от пустините на Централна Азия. Затова климатът тук е достатъчно мек, за да превърне

Исък-Кул в един от най-големите курорти на Средна Азия. Температурата на водата през лятото достига до +24 С, а през зимата – +4 С (от това е и произлязло и името му).

Характерно за този район, както и за цял Тян Шан, е че по южните склонове на хребетите расте само трева, а северните са покрити с разкошни алпийски гори.

Вливащите се планински реки, постоянно попълват водозапаса му, обаче водата в самото езеро е солена (5,8 промила от повърхността, до 18 м., дълбочина), което заедно с уникалния минерален състав на местните реки, придава на никога незамръзващата вода плътен син цвят. При това, в зависимост от мястото и времето на денонощието, цветът на водата се променя от нежно-синя до тъмно-синя тоналност. А прозрачността на водата в открити води достига 12-16 метра. Представях си как изглежда езерото през зимата – скъпоценен аквамарин в сребърен обков.

Киргизкият народ е поетизирал Исък-Кул, като е създал чутовна легенда за неговия произход. „Високо в скалите в непристъпен замък над пропастите живял стар жесток хан. Привлечен от красотата на млада девойка, той поискал да я вземе в своя харем, но гордата красавица отхвърлила посегателствата на тирана. Тогава по заповед на хана воините му отвлекли момичето и го закарали в замъка. Но на жестокия киргизки владетел така и не се отдало да подчини на волята си гордия нрав на девойката: тя се хвърлила от прозореца на крепостта в пропастта. Природата потреперила от мъка, и от болката в гръдта и е се отворила огромна рана, където замъка се провалил с грохот, а бликналите бурни потоци вода, покрили всичко наоколо.

На мястото, където някога стоял замъкът, сега се простирала необятната водна шир на езеро“.

Вървях бавно по брега на тази грейнала пред очите ми водна повърхност: в ноздрите ми нахлуваха познати миризми на пелин и пресен говежди тор; край малка зелена полянка пъстрееха разноцветни обредни парцалчета закичили висок глогов храст, сякаш да напомнят, че и тук, както и у нас, заедно с държавната религия, езичеството също има немалко адепти. Интуицията в нас ни подсказва, че онова, което е било преди Будизма, Християнството, Исляма, това, което всички религии наричат езичество, е всъщност, това, което са те взети заедно!

Античният свят за пръв път узнава за Тяншан – Небесната, или Сияйната планина, от нашествието на Александър Македонски по тези земи в края на IV в. пр. Хр. През 138 г. пр. Хр., китайският пътешественик Чжан-Цян проникнал от юг до езерото Исък Кул, а оттам до Ферганската котловина. Двеста години по-късно Сюан-цзян описва пътешествието си през Тян-шан така: ”…полетата от блестящ и твърд лед се простират в безкрайността, надвиснали от двете страни на високите ледени стени. Мразовитият вятър духа силно и пътниците често стават жертва на дракони. Вървящият по тези пътеки не трябва да повишава глас. Този, който забрави за това, може да бъде застигнат от всякакви нещастия.” През XIII в. на път за Индия през южните хребети на Тяншан и Памир преминава Марко Поло (1254 – 1324) и споделя своите впечатления с думите: ”…толкова е студено, че огънят не топли, а птиците замръзват във въздуха…”.

Именно италианският пътешественик е кръстник на архара, когото и до днес европейците наричат “Овена на Марко Поло”. Първите изследователи на Тян Шан действително рискували живота си. През 1857 г. експедицията на А. Шлагинтвейт завършва с екзекуцията му по заповед на местен крал в Кашгар. Истински проучвания прави П. Семьонов – Тяншански, който пресича Заилийски-Ала-Тоо и Кунгей-Ала-Тоо, излиза на езерото Исък-Кул и прониква до Кан Тангра. Изследванията продължават досега и дори връх Победа – най-високият в Тян Шан, е описан едва през 1943 г.

От ІІІ до ІІ век преди новата ера този район е бил зает от номадските племена усуни и каркари и именно те са препънали конницата на Александър Македонски в опита му да премине през Боомската клисура на път за Индия. На юго-източния бряг на Исък-Кул е открит онгъл със защитен вал на племето Чигу-Чен, а малко по на юг на брега на езерото е разкрита погребална могила на един от вождовете им.

По-късно в началото на ІІ век след новата ера, тюркоезичното племе на киргизите проникнали в Тян Шан и с течение на времето се смесили с местните племена, и така се образувала съвременната киргизка народност. През ХІІІ век Тян Шан бил завоюван от монголите, което се отразило в засилване на монголоидните черти на киргизите, а европеидните усуни са изчезнали в жълтото море.

От 1825 година започва експанзията на Русия по тези земи. И в Киргизия, както у нас на Балканите, си дават допълнително среща много етноси (около 80 за един петмилионен народ); всички религии – православие, изповядвано предимно от руснаци, корейци и украинци; юдаизъм – от еврейската диаспора; католицизъм – от значителната полска диаспора; будизъм и естествено – ислям. Тук мюсюлмани са преди всичко някои “кавказци”, узбеки, татари, таджики, уигури (може би по-близки по кръв до нашите прабългари, заедно с казанските татари), както и самите киргизи. Киргизите обаче, подобно на по-богатите си и многобройни съседи – казахите (и по-млади като нация), рядко биват “правоверни” по всички правила на Шериата, независимо от постоянно растящото число на джамии в страната. Навярно това се дължи на общото им номадско минало и езичество – “тенгрианство” (тангризъм), съпровождано и до днес с неотмрели шамански практики. Навярно по тази причина и ние, най-ранните християни сред славянските народи, оставаме и до днес “азиатци” в някои отношения, т.е. езичеството не бърза да си отиде от 10 века…

В края на ХХ век Киргизия (1991 г.), както и ние получихме относителна независимост и по сходни пътища вървим към бъдещето.

Време бе и аз да се връщам обратно в бунгалото. Тъкмо повдигах босия си десен крак, когато току пред мен от тихата вода се показа главата на змия. Останах така “замръзнал” с крак във въздуха, а змията, оказа се двуметров смок, бавно измъкваше дебелото си тяло от топлата вода, за да потъне тихо и безметежно във вечнозеления храсталак досами езерото. В една киргизка поговорка се казва: “Не посягай на змия, която пресича пътя ти!”

Вечеряхме четиримата. Скрипко бе донесъл от някъде може би всички риби, обитаващи езерото: местните с екзотични имена като – “осман”, “маринка”, “чебак” и аклиматизиралите се – шаран, пъстърва, лин, платика. Някои – сушени, други – пушени, трети – веяни. Но никоя не бе прясна, за да я изпържим – тук този кулинарен способ не го познаваха. Под тихият дъждец, който ръмеше над навеса на малкото ресторантче се наслаждаваме на даровете на Исък-Кул и беседвахме на най-различни теми – от качествата на местната пушена риба през дълбоководните спускания с леководолазен апарат, за и против употребата на кислород при изкачване на осемхилядниците, та чак до съвременните религии. За мое голямо удоволствие успях да убедя Виктор все пак да кръсти по източно-православен обичай осемгодишната си дъщеричка Оля.