Беше началото на 90-те години на миналия век. Във въздуха се усещаше диханието на една все още далечната, но вече забързана към нашите ширини пролет.

Друсан в каросерията на раздрънкания ЗиЛ – 130, бързах за отдавна чакана среща. Винаги си представях тази среща на бойното поле. Затова старателно изучавах всичко за противника – 6 САФ (шести североамерикански флот) и страните от Южното крило на НАТО.

Знаех наизуст тактико-техническите данни на бойните им кораби, самолети, тактиката на използване на средствата и носителите на ядрено оръжие. За специалните им части тогава не знаехме почти нищо. Знаехме само, че са яли як пердах от полуобучените виетнамски части. Тогава го нямаше Рамбо, а камо ли страшилищата на Шварценегер. Бяхме гледали и то колективно, на големия екран филма „Взвод”.

Не бях си и представял, че ще се срещнем в мирна, приятелска обстановка. Не ми липсваше самочувствие, но вниманието на другата страна малко ме притесняваше. Все едно Голиат да отиде при Давид, ей така просто да се видят, да поговорят, да обменят мисли за това как ще живеят в бъдеще заедно в мир. Това ласкаеше самолюбието ми. Те знаеха за нас, въпреки че нашето командване не ни обръщаше кой знае какво внимание, а правеше всичко възможно да ни скрие. 

Колкото и неочаквана, срещата все пак не беше изненада за мен. По скоро изненадващо беше отношението на командването. В ушите ми още звучеше припреният и объркан тон, с който старшият началник ми разпореди:

– Показвате му всичко, с което разполагате: въоръжение, снаряжение, екипировка!

Разбирах, политическа обстановка, ново безкръвно разпределение на света, но ми беше болно за преките ми началници, които почти без команда се обръщаха кръгом. Чудех се къде остана партийният им морал, къде е дълбоката им вяра в марксизма и ленинизма? Защо сега се криеха и избутваха напред нашия воински професионализъм, който, сигурен бях, е повод за днешната среща. 

Така унесен в противоречиви размишления, неприсъщи за човек под пагон, стигнах до мястото на срещата.

Предния ден в голямата зала на ЩВМФ, където още се усещаше аромата на съветския „Тройной”, бях подредил като на изложба цялата материална част, която беше на въоръжение в поделението до момента. Сега още веднъж огледах всеки експонат поотделно. Всичко беше на мястото си – поочукано, доста остаряло, но в изправност.
Точно в 09:00 часа, съпроводен от преводач, в залата се появи капитан от ВМС на САЩ. Униформата стоеше като излята на атлетичното му тяло. Орденската му лентичка, макар и къса, свидетелстваше само за бойни награди. Светлото, почти славянско лице, излъчваше премерена приветливост, достойнство и увереност. Поех подадената ми ръка (въпреки, че бях домакин, все пак бях по-младши). Суха, широка длан. Енергично ръкостискане. Широка усмивка озари младежкото му лице. За първи път посещавал България и нямаше преки впечатления от страната и хората. Представи се като инструктор от силите за специални операции на военноморския флот на САЩ. А като чу моето звание, вметна, че при тях основна роля в обучението на новите попълнения играел сержантският състав.

Пристъпихме към работа. Впечатлиха го само българският парашут и шведският леководолазен апарат със затворен цикъл на действие. Те използвали немския аналог „Дрегер Лар-5”. С усмивка пое в ръце АКМС. Каза, че редовно стреля с това оръжие, но се въздържа от оценка.

Определено се интересуваше от подготовката на нашия личен състав и предложи да организираме среща-спаринг по бойни приложни спортове между техен и наш представител.

– Готов ли си за един спаринг с „американски тюлен”? – обърнах се към колегата, който в момента скатаваше за склад разстланаия на платнището парашут.
Докато преводачът превеждаше думите ми, следях изражението на американеца. Погледът му се насочи към тениската на Каратеката, под която релефно се движеха добре тренирани мускули, а развлечените къси ръкави едва побираха бицепсите.

За момент нашето момче вдигна поглед от подредените платки, а сините му като метличина очи искряха от предизвикателството:
– Момент, да завърша скатаването на купола, и ще го оправя! – с усмивка и някак между другото ми отговори той.

След последната дума лицето на „тюлена” леко помръкна – може би го притесни пренебрежителният тон, с което беше прието предизвикателството.

– Капитанът иска да отложим срещата за друг път, произнесе преводачът, той също едва скриваше задоволството си от лекото смущение на госта.

Преминахме към другата екипировка, но тя не предизвика никакъв интерес у госта, тъй като беше изцяло съветско производство, а изражението му говореше, че я познава добре.

В последвалия непринуден разговор, дипломатично и с такт, събеседника ми обърна особено внимание на тактиката за използване на силите със специално предназначение и в частност нашето поделение. Според него трябваше да забравим за специалните операции в тила на противника, а да насочим вниманието си към аварийно-спасителни операции в акваторията на Черно море и река Дунав.

Накрая капитанът благодари за срещата и заяви, че ни очаква за съвместно учение в някой от полигоните на „тюлените”. С усмивка му отговорих, че там, зад океана навярно ще изпратят други. Думите ми се оказаха пророчески.

А моите срещи продължиха тук, на наш, български терен, когато състезанието по парашутен многобой придоби международно признание.

Оказа се, че подобни състезания в натовските страни не включват толкова дисциплини.

Румънците отказаха да скачат с нашите парашути.

Белгийците постигнаха високи резултати при стрелбата с АКМС.

Испанците признаха, че калашниците се ги затруднили, а нашите гранати били по-тежки от техния стандарт.

Сръбски капитан, участник в събитията в Босна възкликва: ”Това е велико. Няма такова състезание в света!”

Руските отбори бяха компектовани изцяло от участници в бойните действия в Чечения. 

Гръцките – от тяхната специална чест ЕТА.

Един сержант от американските зелени барети призна, че състезанията у тях в сравнение с парашутния многобой са за малки деца.

Военният аташе на Великобритания полковник Робърт Пиърсън казва: „Идвам от професионална армия, където парашутистите преминават 3 годишно интензивно обучение, но вашите ме смаяха!”

Тези състезания ни дадоха възможност да се сравним с уж по-елитните ни западни колеги. Те с учудване ни забелязаха. По този начин командването сверяваше посоката и установяваше, че вървим по правилен път, а от друга страна, натовските държави започнаха да канят представители на поделението за участие в курсове и съвместни учения. Командири на поделението в различни години посетиха САЩ, Испания, Германия и Гърция.

В първото съвместно учение на поделението с американски „тюлени” през май 1998 година край Варна бяха разработени основно хуманитарни елементи – спасяване на пилоти, специални операции по море в борбата с морския тероризъм незаконно преминаване на морската ни граница.