Когато най-после се измъкнахме от мократа прегръдка на буковите гори под връх Тумбата, на изток светлееше жълтеникавата дъга на новия ден. Ранобудни птици пърхаха в клоните, преди да започнат утринния си концерт. Редките пролайвания на кучетата в Ново Паничарево бяха сигурен знак, че в селото няма чужди хора. Пред нас, до синеещия на изток масив на Медни рид, имаше повече от десетина километра. Погледнах часовника си – разполагахме с шест часа да открием и унищожим появилия се в този район непознат „хищник“.

Предстоеше да пресечем долината на река Ропотамо, чийто западен бряг в тази част е покрит с лозя и овощни градини. Затова изпратих напред Царя и Хърделиста да проверят дали в овразите не се спотайват секретни постове от охранителния батальон на противника. 

В гората въпреки тъмнината беше добре. Придвижвахме се по камениста почва с добра скорост и само остатъци от проливния дъжд, задържали се по младите листа, охлаждаха от време на време сгорещените ни вратове. 

Тук, в северния край на селото, калта достигаше до глезените, а когато се налагаше да пресичаме обработени парцели, ставаше още по-тежко. На всичко отгоре ясното време, отворилото се бездънно небе можеха да ни създадат допълнителни неприятности от въздуха. Всеки момент очаквах да чуя познатото „хоуп – хоуп” от витлата на патрулиращ вертолет, тъй като навлизахме в охраняваната зона на стартовите позиции. Затова с всички сили бързахме да се измъкнем от този кален капан, усилен с напречните телени „заграждения” на модерното лозарство. Облекчение усетихме едва в края на насажденията, когато по наклонения склон се спуснахме, пързаляйки се, до брега на придошлата река. Кроткото през останалото време на годината Ропотамо сега пенеше жълто-кафяви вълни, които мрачно ми напомняха, че повече воини са загинали при преминаване на водни прегради, отколкото в реални схватки.

Мостове имаше само в селата, но те бяха строго охранявани от жандармерията на врага. А времето летеше, трябваше на всяка цена да се прехвърлим на източния бряг.
Бързо свалихме раниците и извадихме от тях непромокаемите контейнери. Съблякохме подгизналите дрехи, изцедихме ги, колкото можем, и ги поставихме заедно с останалата екипировка в гумираните торби. Преметнахме през главите си коланите на автоматите и нагазихме във водата. Когато навлязохме да кръста, без да сваляме ремъците от вратовете си, поставихме оръжието на импровизираните салове, така че при опасност да имаме възможност да водим прицелна стрелба.

Пролетната вода прие с освежаваща прегръдка недоспалото ми тяло, вдърви мускулите и стегна в задушаваща хватка гърлото ми. Но с всички тези водни ласки отдавна бях свикнал и без да им се отдавам докрай, заплувах към отсрещния бряг, а около мен се носеха паднали клони и цели дървета, някои от тях, невидими под водата, блъскаха гърдите и се заплитаха в краката. Обърнах глава надясно по течението – четири глави стърчаха над импровизираните спасителни пояси и белезникавите следи от работа на краката им чертаеха пътя на борбата им с разигралата се река.

Къде с плуване, къде с бутане по бягащото дъно, стигнах заветните върбови храсталаци. Един по един, като плюеха тинеста вода, доплуваха и останалите. 

Приведени, с вързопи на посинелите рамене и с оръжие в ръце, навлязохме в наводнената гора. Още дълго се провирахме през сплетени, провиснали във водата клони, докато стигнем суша. Проверих екипировката на всеки поотделно, надянахме влажните, корави като гофрирана ламарина камуфлажни доспехи и заличили всякакви видими и невидими следи от прехода, прекрачихме във владенията на „звяра“. Тук някъде от двете страни на масивния горист гръб на Медни рид се спотайваше „страшилището“, което трябваше да открием и унищожим. Ако не успеехме много от нашите военни моряци щяха да се окажат на дъното на широкия залив от другата страна на билото.

Успокояващото за нас беше, че не е от местната флора и фауна и оставяше трайни следи, нехарактерни за североизточния средиземноморски район. На снимка изглеждаше безобидно, с нормално, традиционно издължено тяло, доста тънко, със стабилизатори в основата и с други по-малки, по средата на 10-те метра дължина. Но веднъж стартирал, маршовият двигател на ракетата я правеше неуязвима за защитата на противника. Като се промъкваше ниско, под обхвата на зорките очи на радарите, тя изминаваше незабелязано десетки километри и изскачайки от нищото, се нахвърляше дори и срещу огромни самолетоносачи. Захапваше палубите им, отваряше огромни рани и правеше полосите за излитане негодни за използване от десетките бойни самолети, скрити в търбусите им. Въпреки страшната си мощ и коварство, „хищникът“ имаше и слаби места. Едното беше, когато се придвижваше към мястото, откъдето скачаше към поредната жертва. За съжаление калта и водната преграда ни лишиха от възможността да разстреляме от засада пъплещата по баира метална твар. Сега трябваше да наваксваме пропуснатото и да открием стартовата позиция, като нанесем своя удар, преди кълбата от огън и дим да изригнат между напрегнатите като за скок стабилизатори.

Сега това беше само военна игра. Но това не правеше задачата ни по-лека. В действителна обстановка беше по-лесно да се открие стартовата позиция на ракетна установка. Там имаше десетки автомобили – леки и тежки, работеха агрегати, движеха се десетки хора. А тук в огромния район на Странджа, прорязан от долове и сухи дерета, непроходими гъсталаци, редуващи се с гори от бук и габър, трябваше да открием един автомобил, чийто двигател мълчеше до някакъв камуфлажен макет.
Когато достигнахме билото, оставаха четири часа до изстрелване на ракетата. Рискувах и оставих радиста с радиостанцията без охрана. Той трябваше да има готовност да препрати до Центъра точните координати на установката, ако в оставащите 03:30 часа успеехме да ги открием.

Разделих наличните сили и средство по двойки – аз и Активиста, Царя и Хърделиста. Инструктирах момчетата, като им обърнах особено внимание за отпечатъци от грайфери на автомобилни гуми по горските пътища, указах честота за връзка, контролно време за среща, сборен пункт, и поехме – ние на запад, а другите двама на изток.

Тук на високото беше сухо, защото под ланшните листа прозираше само сиво-синкав чакъл. Слязохме малко по-ниско и се отправихме на север, така че
да можем да пресечем всички черни пътища, излизащи от първокласния път с.Росен – с.Ясна поляна. Мокрите от нощния дъжд дрехи отдавна бяха изсъхнали на гърбовете ни, и вече лепнеха от солена пот. В продължение на два часа ниско сведените ни запенени муцуни не откриваха никаква следа – мълчеше и радиостанцията за връзка с другата двойка, която се движеше успоредно, но от източната страна на билото. С изплезени езици излязохме на изровен макадамов път, свързващ с.Росен с изоставената медна мина. Заехме места от двете страни на шосето и приведени поехме нагоре, като метър по метър оглеждахме все още влажната синкава пепелина. Най-после на един завой ги открихме – тежкият влекач беше поднесъл и на оголените камъни личаха черни отпечатъци от прогоряла гума. До началото на края оставаше час и половина. Възбудени от прясната следа, хукнахме през храсталака. Малко преди да стигнем за втори път оголения гръб на възвишенията, се натъкнахме на тревясала отбивка, която завиваше надясно. Смачканите зелени стъбълца на класигата очертаваха ясно следите на автомобила. До пуска оставаха 50 минути. Преустанових досегашното хазартно придвижване и продължихме с прибежки и припълзявания. Спирахме, ослушвахме се, внимавахме къде стъпваме, защото и най-малкия шум можеше да предизвика преждевременно излитане на чудовищната птица. Когато до запалването на стартовия двигател на ракетата оставаха 40 минути, в зеления процеп на пътя светна празнина. Снишихме се и запълзяхме напред. Малката полянка между дърветата беше с размерите на игрище за тенис. Все още не виждахме нищо подозрително, когато до щръкналите ни уши достигна звук от преливане на гориво. Направих знак на Активиста да остане на място, за да ме прикрива, препълзяха още няколко метра, а изливащото се гориво, като че ли потече в ушите ми – младеж в маскировъчна униформа спокойно доливаше изпразнения резервоар на ЗиЛ-130. Замрях, острите бензинови пари надигнаха издайнически спазми в гърлото ми и накъсваха посоката на погледа ми от ляво на дясно. Тогава, потиснал поредното кихане, я видях в източния край на полянката, стъпила здраво на гумените си стабилизатори, изправила сивкаво-белезникава стройна снага. Малко гротескно върхът и се беше пречупил и сочеше на запад. В този момент от каросерията на автомобила слезе втори мъж, нарамил жълт леководолазен апарат АВМ-5. В лявата си ръка държеше къс гумен маркуч. Без да бърза, той се отправи към ракетата, свали апарата от гърба си, завинти единия край на маркуча към основата и, а другия прикрепи към конзолата на апарата. Чу се характерното свистене на въздух под налягане и върхът на ракетата започна да се изправя.
Играта загрубяваше. Броени минути ни деляха от провала.Поех дълбоко въздух, внимателно се обърнах и се заизвивах като слепок обратно. В туптящите ми слепоочия вече се подреждаха координатите на целта. Стигнах до Активиста, включих радиостанцията и предадох на радиста Алчо скъпоценното сведение. Превключих на другата честота и дадох отбой на другата дозорна двойка.

Изкушаваше ме мисълта да се върна на мястото, на което се намирах преди десетина минути, и да разстрелям надменната красавица, преди да е литнала ниско над буките. Но трябваше да се примиря и да не обричам на гибел цялата група. Днес честта да свършат това се падаше на други.

Малко преди да стигнем сборния пункт, двойка Су-27 прелетяха ниско над главите ни и в знак на уважение към поднесената им на тепсия цел разклатиха крила.