Мъртва и глуха изглеждаше малката котловина, в която се беше сгушил лагерът ни. Нащърбеният полумесец опираше долния си край о билото на връх „Тумбата“ и под бледите му лъчи снегът между букаците блестеше като стъкло.

– Готови ли сме? – внимателно огледах четиримата, застанали в пълно бойно снаряжение в западния край на палатките.

– Я да поскачаме!

Петимата едновременно заподскачахме. Водата в манерките на Танцьора, забълбука, понеже беше по-малко от необходимото, а токата от автоматния ремък на Алпиниста задрънча по затворната рама.

– Не, не сте готови! Прогонете всички ремъци, а металните части обвийте с маскировъчни парцали! Имате пет минути да отстраните забележките. Действайте! – стараех се да говоря през зъби, но във влажната полунощ, последвалата забележка прозвуча като изстрел.

По пътеката, която работниците по кухня бяха направили, се изнизахме в колона по един до малката рекичка. Тя се спускаше от подножието на върха на юг, облизваше западните краища на палатките, лъкатушеше между дърветата и черните и извивки се губеха надолу към язовир „Ясна поляна”. Нагазих във водата – не трябваше да оставяме следи за направлението, в което напускаме, дори и на собствените ни сили.

Военната игра, която предстоеше, беше проста, но едновременно с това и адски трудна. Всички групи тръгвахме от едно и също място през интервал от половин час, като по собствени маршрути трябваше да достигнем моста в район с координати „х/у”. Там, командирът на поделението си запазваше правото да постави допълнителни задачи на групите, овладели моста. По време на прехода всяка група „играеше” противник на останалите и имаше право да докладва по радиостанцията кога, къде и кого е разкрила. Печелеше тази група, която невидима преодолееше най-бързо разстоянието от лагера до моста и обратно.

Затова сега трябваше да търпя нахлулата в обувките ми ледена вода и да понасям вбитите в гърба ми недоволни погледи. Добре поне че дъното беше песъчливо и твърдо и краката не потъваха в кал. Бегъл поглед назад при поредния завой ми даде възможност да отхвърля съмнението за недоволство. На равни интервали ме следваха Гайдата, Танцьора, Алпиниста и накрая Инченцо. Начернените им лица безстрастно се сливаха с тъмните им силуети, които потъваха в мрака на реката.
След час завихме надясно, заобиколихме безименен връх и пред погледа ни се показа оголеният му от снега южен склон. Навярно тук почвата беше солена.

Измъкнахме се от водата и като се стараехме да стъпваме по камъните, стигнахме до окапала дъбова шума. Разсъбухме се и изляхме водата от кубинките, разтрихме вкочанените си стъпала, сменихме мокрите чорапи със сухи (памучни и вълнени), и след като отново нахлузихме прогизналите си обувки, потеглихме по азимут в ускорен марш.

Компасът показваше югозапад, а ние стъпка в стъпка следвахме руслото на една от многобройните безименни реки, спускащи се към язовира в този район.
Релефът тук е силно пресечен. Странджа е единствената планина, недокосната от съвременния българин. Издигнала снага в крайния югозапад, тя в привидно безредие е разстлала бърда, долини, върхове. Няма обособено единно било, а неизброден лабиринт от височини, падове, чисти реки, девствени и непроходими гъсталаци – многообразие от местни и южни дървесни видове. Селата се малки и полупусти не само в планината, но и около нея.

Вече се разсъмваше. Долината постепенно се изпълваше с дрезгава светлина. От двете ни страни листарите на водния габър, покрити лед, сребрееха долу около нас, а по-нагоре към върховете преливаха от наситено жълто до червеникаво. Тук-там като скъпоценни камъни в обкова на тази благородна сплав блестяха кичури зеленика. Повей, дошъл незнайно откъде, раздвижи клонките и цялата гора звънна като обърната камбана, поздравявайки новия ден.

Снегът достигаше до коленете и това допълнително забавяше хода ни. Групата беше сформирана наскоро и с изключение на Инченцо не познавах добре останалите. Затова пък зимна Странджа предоставяше възможност на всеки от тях да покаже на какво е способен. Едва ги удържах в стремежа им да покажат колко са силни и издръжливи. Предстояха ни още 22 часа непрекъснато движение: катерене, пълзене, дебнене и оцеляване в тази снежна пустош.

Когато достигнахме подножието на връх „Пчелина“, завихме наляво и от северния му склон осъществихме първия радиосеанс с Центъра. Гайдата се справи отлично като за новак на тази длъжност.

Продължихме на юг и като заобиколихме от североизток връх „Пазлъка“, пред погледа ни се ширна оголено бяло бърдо. По пресния сняг личаха дирите на яребици, на зайци, на лисици. Малко встрани вървеше уединена пътека от едрите стъпки на вълк. Всичко живо наоколо беше изгладняло и се устремяваше към селата.

Тръгнахме по вълчата пътека и тя ни отведе в широка долчина, в дъното на която се виждаха коловози на горски път. Тръгнахме по него, той залъкатуши през рехава горичка от габър и бук, като постепенно се издигаше нагоре и в ранния следобед ни изведе до овощна градина източно от село Визица. Заобиколихме селото от юг и се заспускахме по стръмния горист склон на дълбок дол, Наветият сняг тук достигаше до пояс. Вървях начело, когато корен или клон препречи пътя на единия ми крак малко над глезена. Инстинктивно, залитайки напред, повдигнах другия, но и той се оказа в клопката. Не ми оставаше нищо друго освен да се просна в цял ръст и да потъна в пухкавия сняг. Зад мен момчетата се засуетиха. Внезапното ми изчезване ги изненада. Дълбоко под снега аз за първи път усетих нишката в основите на невидимите мостове, които започваха да ни свързват един с друг. Това беше началото на едно истинско мъжко воинско единение.

Вече беше тъмно, когато се измъкнахме от тази бездна и пред нас заблещукаха редките светлини на село Заберново – аха да ги докоснем. Зад гърба ми настана оживление – все още не знаеха колко измамни са разстоянията нощем. Разделяше ни непроходима гора, потънала в сняг, а пътя ни пресичаха плитки и дълбоки дерета. Едва след два часа достигнахме пчелина „Св.Богородица” северно от селото. Тук за последен път коригирахме посоката и се спуснахме на юг. След час, пробивайки си път през преплетени клони и лозина, излязохме на югозападния склон на връх „Муньов чукар“. Леко го преодоляхме и се озовахме в теснината между „Звездов чукар“ и „Вълкан чал“. Тя извеждаше към река „Карамлък“. Целта беше близо, до срещата оставаше само час. Затова разположих групата в окрайнината на гората, така че да могат да наблюдават пътя, по който се спуснахме до тук, и този който вървеше край реката. По него трябваше да дойде началството, а другият предоставяше единствена възможност на нашите преследвачи да ни настигнат. Като осигурих гърба си, тръгнах на запад срещу течението на реката и след около петстотин метра достигнах моста. Едва го различих в тъмнината. Извитият му гръб и каменните перила бяха затрупани със сняг. Под десетметровия му свод едва се чернееше нишката на реката. Тук отдавна не беше стъпвал човешки крак.

Зарових се в снега под дърветата на двадесет метра от моста и зачаках. Гледах яките каменни основи и ми се струваха непоклатими, неподвластни на времето. Над тях бяха чаткали подкованите копита на запенени коне, едва удържани от преображенски войводи. Дълбоко в темелите им бяха стаени: скърцането на безброй дървени коли, теглени от онемели от скръб вдовици; плачът на новородени, писъци на насилени невести …. Виждах ги в тъмното да се изнизват край мен по пътя им на север, към свободата.

Лежах в снега и се надявах, че Стареца отново ще протегне ръка и ще ме свърже с гумените колела на нашия век. Продължавах да чакам, очаквах от завоя а се появи тъпата сива муцуна на високопроходимата УАЗ-ка. Но уви, за пореден път нечие скудоумие предварително беше обрекло срещата на провал.
Станах разкърших вкочанените си крайници и тръгнах обратно, като се ослушвах за подхождането към района на някоя от останалите групи, но тишината беше пълна – не се чуваше даже ромонът на реката.

Свалих засадата и запълзяхме нагоре към билото на „Стоюв чукар“. Снегът на места достигаше до гърдите, а скритите под него храсти и провиснали клони, допълнително затрудняваха катеренето. Изпотени, най-накрая стигнахме билото. Тук снегът беше издухан до голо и само на места стърчаха туфи от шипкови храсти. Долу, зад гърбовете ни като черен конец се мержелееше реката, а югоизточния свод на моста тъмнееше като незрящо око. Установихме се на неприветния баир, колкото да попитаме Центъра ще се осъществи ли заповяданата от командването среща. Отговорът беше: „Връщайте се обратно!”

Танцьора и Алпиниста прибраха антената и противовеса, Гайдата ги постави в калъфа на радиостанцията, аз коригирах направлението за изнасяне от района и поехме на северозапад. Обърнах се за последно към мястото на неосъществената среща. Черното око като че ли намигна за сбогом, а при първата ми крачка се затвори под побелялата вежда на перилата. Сля се с безбрежната белота на планината.

По заскреженото било се вървеше леко.Под нас ледената корица хрущеше и имах усещането, че стъпките ни се чуват чак в Граматиково. Така, в бърз ход по гребена на „Вълчанов чал“, стигнахме „Муньов чукар“ и оттам се спуснахме в долината на река Стръмница. Продължихме срещу течението и, докато от дясната ни страна се изправи продълговатата снага на връх „Живак“. С лекота изкачихме северния му склон, продължихме на север, заобиколихме от изток село Визица и в района на познатата овощна градина се натъкнахме на старите си следи. Внимателно ги огледахме, но не открихме други. Спокойно можехме де използваме пъртината, която бяхме прокарали предния ден. С гърба си усетих оживлението сред момчетата.

Когато излязохме на седловината между връх „Пазлъка“ и връх „Пчелин“, високо и малко вляво от „Пчелин“, разместил черните облаци, ни посрещна снощният нащърбен полумесец. Бледата светлина се удари о ширналата се белота пред нас и заигра в синкави оттенъци по замръзналия сняг. Картината ми се струваше нереална. Някъде в дълбините на душата ми прокънтяха първите строфи от химна на преображенци: „Ясен месец веч изгрява над смълчаната гора…”

Фееричната светлина, която заливаше поляната, се усили и инстинктивно отклоних групата в сенките на гората. А в сърцето ми продължаваше да звучи: „… край потоци, реки, бърда, нещо върви, застава…!”

Вълшебен възрожденски край! Тихите ни стъпки бяха смутили покоя на юначните деди.

На изток небето червенееше, когато от синкавата здрачевина на познатата ни долина изплуваха силуетите на лагерните палатки. Мир, тишина и спокойствие цареше наоколо. Постовият беше задрямал на една от масите в столовата.

„… да ги никой не угади и ги подло предаде…” – бяха последните строфи, останалите останаха там назад, като прекършена кристална арка.

Нека не намери покой този от нас, който измени на тази вълшебна планина, макар и в помислите си!