В 23.15 часа обявяват, че полетът до Бишкек се отлага за неопределено време по технически причини. В 23.50 най-после обявяват полета.

Отново имаме проблеми със свръхбагажа и се налага да обуваме и обличаме алпийската екипировка. Не правим особено впечатление на околните. Минаваме без проблем митническата проверка, но отново неприятна изненада: имената ни ги няма в полетния списък. Връщат багажа ни на изходно положение. Трябва да изчакаме обработката и на последния пътник, а хора много, самолета е голям – ИЛ-62. Таим някаква надежда. А аз докато чакаме, нервно се преобличам.
Когато най-накрая обработката на полет № 19-97 е завършена часът е 01.20 на 30 юли, а цели шест човека чакат да платят свръх багаж. Мъж на средна възраст и киргизко момиче стоят с нередовни билети в ръце. Нашите билети са в ръцете на служителите от летището. Младо момче ги разглежда дълго и внимателно и накрая ни определя места и то не където и да е, а в “бизнес” класа.

01.40 часа най-после сме на борда на самолета.

02.05. Излитаме с курс – Изток. Полетът ще трае четири часа на височина 10000 метра.

Заемам мястото си, този път на десния борд. Взирам се в мрака през кръглото стъкло, някъде долу, макар и заличен в по-голямата си част от бурите на вековете, лежи древния път на българите от Средна Азия към Балканите.

Вечеряме или по-точно закусваме. Бъбрим с млада американка на руски. Тя е от Минесота и води колоритна група от учители и университетски преподаватели, които щели да реформират съветската образователна система на нова Киргизия.

Разговора тръгва за върховете, които ще се опитаме да изкачим с Христо.

– Планината, която ще посетите, по-висока ли е от най-високия връх в Северна Америка – Маккинли (6194 м.)? – пита американката.

– Определено да! – отговарям аз. Два от общия брой седем хилядници (техният брой е 300) са разположени на територията на Тян Шан – „Победа“ (“Дженгиш-Чокусу”)* 7439 м., и „Кан Тангра“ (Хан Тенгри)* 7010 м. И това е много повече от вашите 5-хилядници.

А сега за самата планина Тян Шан или “Небесната Планина” – тя се простира на територията на Киргизия, Таджикистан, Казахстан и Китай. Повечето от хребетите на тази планина, намиращи се в най-северните части на планетата, са разположени паралелно – от изток на запад. На територията на бившия Казахстан и Киргистан те имат дължина 1200 км., а на територията на Китай – 1300 км., но са значително по-ниски. На север, в непосредствена близост до Алма-Ата, те рязко се спускат към обширните степи на Казахстан, а на юг достигат широката Ферганска долина. Някои от хребетите са отделени от големи долини, в една от които се намира прочутото високопланинско езеро Исък – кул.

От многобройните хребети на планината най-привлекателни за алпинистите са хребетите „Кок–шал–тау“, където се издига връх „Победа“ и хребета „Тенгри–таг“ с най-северния седемхилядник връх „Кан Тангра“.
Тян Шан отдавна привлеча вниманието на топографи, географи, изследователи и алпинисти. Един от първите, които посещава тази планина е географът П.П.Семьоновски, наречен още Тяншански. Това той прави още през 1857 г. Той пръв вижда и открива (за съвремието) “Повелителят на духовете”, красавеца „Кан Тангра“. През 1902 г., в изследването на района се включва и немския алпинист Г.Мерцбахер. Негова заслуга е това, че пръв прониква в подножието на ледника „Инилчек*“.
През периода 1920–30 г., много усилия в изследването на планината влагат московските алпинисти, водени от академик Летавет и украинските алпинисти и географи, възглавявани от М.Погребецки.
Специалистите делят „Тян Шан“ на три главни дяла – Северен, Централен и Западен. Северният, който е в околносттите на град Алма Ата и северно от езерото „Исък Кул“ е обект на посещение на начинаещи алпинисти. Тук са разположени и няколко алпийски лагера за подготовка на алпинисти. В Централната част на Тян Шан са най-високите хребети и най-високите върхове на планината – „Победа“ и „Хан Тенгри“. Това предопределя и интереса на алпинистите към този дял на планината. Западен „Тян Шан“ е сравнително по-нисък.

– А сега ще ви разкажа малко повече за връх „Кан Тангра“. На територията на бившия Съветски Съюз само 5 върха имаха право да принадлежат към семейството на “висшия ранг” – седемхилядниците. Три от тях Комунизъм (7495 м.), „Ленин“ (7134 м.), „Корженевска“ (7105 м) се намират в Памир, и два в Тян Шан един единият е „Кан Тангра“ (7200 м).

По- късно топографите “свалят” върха на 6995 м.

Модерните топографски измервания с помощта на лазери и трансмисии от Доплеров сателит, който е последна дума на техниката фиксираха височината на връх „Кан Тангра“ на 7010 метра.

И още едно разочарование трябваше да “понесе” Кан Тангра, защото през 1943 г. специалистите откриват друг връх, на който предават короната на първенството на Тян Шан – това е връх „Победа“ (7439 м.) и той съвсем естествено заема място в голямото семейство на седем хилядниците.

Това обаче ни най-малко не намалява нито славата, нито величието на този исполин, защото изящните му форми, които извайват острата му пирамида, блестящите от сняг и лед отвесни склонове и ръбове са все така трудни и примамливи за алпинистите.

Величественият „Кан Тангра“ е открит още преди 1200 години, а за изследването му и района около него са дали принос редица световно известни изследователи, географи, топографи като руснаците П.П.Семьоновски, В.В.Сапожников, И.В Игнатиев, унгареца Акмаси, италианеца Боргезе и немеца Шлагентвайн. Най-близо до подножието на върха – едва през 1925 г., обаче достига украинският изследовател и алпинист Михаил Погребецки, на който принадлежи и славата на първи изкачил върха (11 септември 1931 г.).

Дълги години след това върхът не е допускал прокарването на нови маршрути по трудните му склонове и ръбове. Едва през 1964 г. под ръководството на Борис Романов 6 алпинисти прокарват един от много трудните и интересни маршрути по югозападното му ребро известно като Мраморното ребро. В следващите години към връхната точка на „Кан Тангра“ са прокарани още 9 маршрута, три от които по северната стена. От тях с най – голяма стойност е централният маршрут, осъществен през 1974 г. от групата на Мисловски.

Намиращ се в близост до китайската граница връх „Кан Тангра“ дълги години е бил “закрит” за чуждестранни алпинисти и поради това едва през 1989 г. българи за първи път попадат в този район. Повод да посетят района на „Кан Тангра“ е откриването на международен алпийски лагер (МАЛ) по подобие на такъв в Памир и подготовката на наши алпинисти за поредната хималайска експедиция „Анапурна“ – 89.

Пребиваването на нашата група в района е от 29 юни до 31 юли. След установяването си на базовия лагер на ледника Южен „Инилчек“, нашите алпинисти започват подготовка на маршрута и изграждането на междинните лагери. Времето е изключително лошо и всеки ден след обяд вали сняг. Първият опит за изкачване на върха е безуспешен, защото на 6800 м. времето рязко се влошава и това принуждава първата група да се откаже.

След няколко дни, въпреки повторното влошаване на времето българските алпинисти за първи път успяват да изкачват на върха.

Изкачването на всички български алпинисти е осъществено по Западното ребро – маршрутът на Гребенщиков от 1975 г (по него ще тръгнем и ние).

Маршрутът започва от ледника Южен „Инилчек“, след това преминава през силно насечения ледник „Семьоновски“, който в средната си част има огромен ледопад, приличащ на „Кхумбу“ (под „Еверест“). Този участък често пъти се обработва трудно и се обезопасява с парапети. След ледопада се навлиза в голям снежен участък с много пукнатини. В горния му край обикновено се изгражда лагер ІІI на 5800 м. в ледени пещери. Малко над лагера се излиза на ясно очертан превал, от който започва Западния гребен на върха. По самия гребен се изграждат два лагера – лагер IV на 6400 м обикновено в палатки и на 6700 м лагер V. Самият гребен е комбиниран. Снежно-ледените участъци се редуват със скални пасажи от 6-та категория на трудност.

Към върхът може да се подходи и от север от страната на Казахстан като изходна точка е град Алмати (старата столица), а класическият маршрут започва с изграждането на базов лагер на ледника Северен „Инилчек“ (4200 м.). С вариант „Гребешников“ с изкачване през връх „Чапаев“ (6300 м.) по северното му рамо, след което се слиза на седловината (6100 м.) между върховете „Чапаев“ и „Кан Тенгра“, за да се поеме по западния гребен.

Ако времето е благоприятно към първенеца на Тян Шан, връх „Победа“ ще тръгнем след като се завърнем от „Кан Тангра“.

Най-високата точка на Тян Шан се намира в горния край на ледника „Звездичка“ и е разположен в хребета „Кок–шал–тоо“. Първи, които забелязват неговото присъствие в района са алпинистите от Всесъюзния комитет по физкултура и спорт на бившия Съветски съюз, ръководени от академик Летавет. През 1937., когато се изкачват на връх „Съветска конституция“ (5800 м.) пред тях се открива прекрасна панорама с един доминиращ връх, който значително превишава височината на легендарния „Кан Тангра“. Алпинистите го кръщават „Звездичка“, по името на ледника, над който се извисява.

Година по-късно Летавет повежда експедиция, която има за цел изкачването на новооткрития връх. На 19 септември 1938 г. трима от тази експедиция, при много гъста мъгла, достигат връхния гребен, отмерен от тях с височина 6930 метра. Този връхен гребен те приемат за неизвестен и го наричат „20 години ВЛКСМ“.

Този масивен и висок връх се превръща своеобразна мистична загадка, тъй като и Михаил Погребецки съобщава, че когато през 1931 г се е изкачил на „Кан Тангра“ забелязал в съседство висок връх, на който не обърнал особено внимание. Тогава той и неговите спътници го наричат „Сако и Ванцети“ в чест на екзекутираните американски работници.

През тия години господството на „Кан Тангра“ е толкова голямо, че никой не дръзва дори и да помисли, че в близост може да има и друг седемхилядник. И все пак с цел картографирането на района през 1943 година заминава експедиция от картографи и алпинисти. След разшифроването на аеро-фото снимките категорично се установява, че върхът наричан преди това “Звьоздочка” (Звездичка), „Сако и Ванцети“ и „20 години ВЛКСМ“ е един и същ и бележи най-високата точка на Тян Шан – 7439 метра. Днешното му име „Победа“ е дадено в чест на победата на съветските войски над немците през Втората световна война. Изследователите свършили своята работа. След това дошъл ред на алпинистите и те не закъснели в своя щурм към връхната му точка.

Първия опит обаче завършва трагично. Снежна лавина през 1949 г отнема живота на 8 души от експедицията на казахстански алпинисти. През 1955 г отново казахстански алпинисти попадат в снежна буря и 11 алпинисти остават завинаги по склоновете на върха.

Извлякъл поуки от предишните експедиции, претеглил всички плюсове и най-вече минуси на най-северния и оказал се толкова коварен връх, Виталий Абалаков, ръководител на московски алпийски клуб, въвежда желязна дисциплина и отлична организация като всички междинни лагери устройва в снежни пещери.

На 30 август 1956 година той успява като извежда на върха 11 души.

Намирайки се на границата на СССР с Китай, дълги години и този връх също е забранен не само за чужденци, но и за съветски алпинисти, които получават разрешение за върха доста трудно. Първите чужденци, които посещават района и изкачват върха са американците Уилям Гарнър, Ренди Старет и Дейвис Брейшърс. Това те правят през 1985 г в чест на 40-годишнината от победата над хитлеристка Германия.

С разкриването на Международния алпийски лагер в подножието на върха през 1989 г възможност да посетят този район получават и български алпинисти.

Базовият лагер за изкачването на връх Победа се устройва на ледник Южен „Илничек“ на 4100 м., а лагер I обикновено в дясната страна на ледника „Звездичка“ на 4400 м., в палатки. Следващият лагер II е на превал „Дикий“ на 5200 м., където освен палатки се копаят и снежни пещери. Истинското изкачване започва след този лагер по ясно очертаващия се ръб, където често се поставят въжени парапети. По ръба обикновено се устройват още три лагера – лагер III на 5800 м, лагер IV на 6400 м и лагер V на 6800 метра. Последните три лагера са предимно в снежни пещери. След изкачването на връх Западна „Победа“ започва продължителен почти равнинен преход и малко преди стръмния склон на върха, на 7000 м, се устройва последния VI –ти лагер, предимно в снежни пещери.

– Още много мога да Ви разказвам за върховете, но да спрем дотук, защото това, което ще ви кажа сега не знаете и дори и не сте и чували за него.

Събеседничката ми се размърда на удобната седалка и ококори светлите си типично славянски очи (трябва да я попитам дали няма “руска съставка” в американската и кръв). Много ми се искаше и останалите американци да чуят, това което щях да кажа, но те не знаеха руски, а пък аз никак английски език, и затова отново продължих само с един слушател.

– Знаете ли, че някога земите около планината Тян Шан са били български, и в тях са живеели нашите прадеди? – изрекох аз на един дъх и спрях като очаквах реакцията и.

Тя отначало опря ръце на облегалката на креслото, после изправи гърба си и обърна лицето си към мен и големите и кръгли сини очи се уголемиха още повече от учудване и изненада.

– Така е! – казах аз и гласът ми я извади от временното вцепенение, в което бе изпаднала от ефекта на думите ми. Там, където днес живеем в България, на Балканския полуостров, край едно село има скална рисунка с надпис: “Канас Ювиги Омуртаг е от Бога владетел… и направи жертвоприношение на Бога Тангра.”* А в различни документи от индийски, китайски, арменски, византийски и друг произход, както и от направените множество изследвания, е установено, че древните българи са населявали района на планината Имеон (дн. Памир и Хиндокуш), Таримската котловина и планинската верига Тян Шан. Там преди 4000 – 6000 хиляди години, се е развила една от най-древните земеделски цивилизации на Изтока. Авторитетният немски учен Фердинанд фон Рихтховен (1833-1905) потвърждава, че Таримската котловина и Памирско-Хиндокушкият масив са “люлка на първата човешка цивилизация”. В книгата си “Пътят на България” (1936 г.) писателят Димитър Съсълов изказва становище, че древната прародина на българите се намира в Таримската котловина, между Северен Тибет, Тян Шан и пустинята Гоби. Потвърждение на факта, че българите са населявали тези места, има и в редица древни документи: индийския епос “Махабхарта” (VII – X век пр.н.е.); “Анонимен латински хронограф” (354г); арменската география “Ашхарацуйц” (VII век); трудовете византийския историк
Михаил Сирийски и др.

Преди няколко години изследователи като Хартвин Хаусдорф и Петер Краса, оповестиха пред световната общественост, че в северен Китай, и най-вече в провинция Шансу, са открити над 100 пирамиди, в сравнение с които Хеопсовата пирамида в Египет изглежда скромна. Повечето от тях имат на върха си площадки с храмове на слънчевия култ. Някои са с куполообразна форма, а най-голямата, известна като „Бялата пирамида“, е с височина 305 метра и с широчина на основата 487 метра. Китайските учени проф. Чи Пенлао и д-р У Тоуай провеждат изследване на пирамидите и картографират местността. Пак в този район, близо до мъртвите градове Лулан и Ния, китайски и уйгурски археолози през 1980 г. откриват над 120 отлично запазени мумии. Американският учен Виктор Маир определя възрастта им между 3200 – 6000 години, а със своите изследвания генетикът Паоло Франкалаци установява, че това са мумии на хора от индоевропейската раса, от така наречения кавказки тип. На една от мумиите – на мъж, е открит татуиран тангристки слънчев знак на слепоочието, а краката му са обути с характерните български навуща*, тип гети. Някои от женските мумии имат на главите си високи черни шапки тип гугли. Открити са също: вълнени тъкани, тип “родопско одеяло”, престилки с шевици и орнаменти, на които има български аналози, конско снаряжение; оръжия и други.

Изследванията на китайският учен Санпин Чен относно етническата група Булуоджи и нейната връзка с Кавказките и Дунавските българи са само едно допълнително доказателство към теорията изказана навремето от Димитър Съсълов. По негово време не се е знаело, че в района на Таримската долина – гр.Лоулан са живеели бели европеиди – откритите днес добре запазени мумии, които се пазят в музея на гр. Урумчи. Това откритие са го направили китайски археолози още през 80-те години, но резултатите са били държани в тайна. Едва ли на китайците им е било приятно да установят на тяхна територия присъствието на цивилизация от друга раса, различна от тяхната. Това е една
от причините, дори и днес тези изследвания и разкопки в пустинята “Такла Макан”* да са замразени за чужди учени, а информацията по тези въпроси да е оскъдна.

Изказаните до сега теории всъщност се допълват взаимно в светлината на последните изследвания. Тезите на историка Петър Добрев за първата българска държава в Памир и българското присъствие в хунската империя
на българите на Съсълов са две съставни части на едно и също начало на Древна България.

Свързващото звено между тях са откритите мумии в “Такла макан”, датирани на 3-4 хиляди години. Проф. Виктор Майер – експерт по Изтока и древна китайска история, се установява, че:
– мумиите са бели европеиди с ръст 170-180 см;
– от селскостопанския инвентар, намерен там, цветовете и тъканите са идентични с ирландски и шотландски мотиви (според Майер), но човек се изумява при вида на “родопското” одеяло и др. тъкани, характерни за България;
– в колчаните на двойнореверзивния лък със стрели са открити трите вида стрели, характерни за траки, скити, бели хуни и българи – ловна, бойна и бронебойни – т.нар., тривърхи или трипери;
– мумиите са облечени с тъкани и дрехи от овча вълна и обработена кожа и
обути в кожени ботуши, характерни за българите. Освен това Херодот описва траките като “хипемолгии – пиещи конско мляко” – това е известно и за българите;
– ДНК-анализът на коса, изследван от проф. Паоло Франкалаци от университета в Сардиния, доказват категорично: мумиите са от кавказко-причерноморския расов тип европеиди (а това са траки, скити, бели (царски) хуни и… българите);
– прическите при аристокрацията на траките са удивително идентични с тези на древните българи – бръсната глава и пусната дълга коса, сплетена в три плитки отзад, както и т.нар. чембас, както и ритуалът с черепите-чаши, засвидетелстван от хронисти при траките и скитите;
– проф. Майер прилага като доказателство древен китайски трактат, в който се описва оперативна техника на корема и информацията за това, че е дошла в Китай от Запад и от “белите номади”;
– открити са десетки градове от печени тухли, населявани от т.нар. бели номади, но засега китайските власти дават много оскъдна информация в тази посока и трудно допускат изследователи в много райони.

Отново направих пауза, чак се чудех на себе си откъде се взе този мой толкова “равен” руски език, че говорех без прекъсване толкова дълго. Момичето вече се бе успокоило от първоначалното смайване. Когато завърших разказа си тя стана и отиде при другите, които тихо разговаряха. Тя им каза нещо, те се оживиха, раздвижиха се, започнаха да ръкомахат и да поглеждат често към мен. След това всички станаха от местата си и ме наобиколиха. Моята позната ми каза, че искали да ме поздравят още тук на самолета с “Добре дошъл на Родна Земя”. Отнякъде се появи шише водка. Въпреки че бях се зарекъл да не вкусвам алкохол докато трае мисията ни, за да не се деформират излишно възприятията ми от всичко, което се отнася до Прародината, при вида тези грейнали от съпричастие и неподправена доброта лица, допрях “сухо” устни до бутилката. Христо също се присъедини към празненството.

Така на височина 10000 метра някъде над Северен Кавказ ние с Христо отпразнувахме “стъпването” ни на старите пътища на предците ни към Европа.

В три часа хоризонта откъм десния борд порозовя, след това на пурпурния вече фон като от приказка изплува планинската верига на Тян Шан. Не вярвах на очите си – това вече бях го виждал, но къде? – в детските си сънища, а може би съм бил там?!…

В 7.30 часа (местно време) започнахме снижаване. От облаците изплува плодородна низина. По средата лъкатуши жълта река – „Талас“. Тази река е дала името на най-древния български род Дуло. В епоса на волжските българи Джагфар Тарихи разказва, че името на рода Дуло идва от реката Дулосу в Централна Азия, покрай която основателите на рода живеели. Тук в долината на река „Талас“ са намерени некрополи от прабългарски тип, датиращи от края на първото хилядолетие пр.н.е. и характеризиращи се с нишови гробове и брахикранни черепи, носещи следи от изкуствена деформация. Тези погребални камери имат много общо с такива открити по долното течение на река Волга. Но може би най-важното обстоятелство е, че такива гробове са открити край град Девня, който отстои само на дванадесет километра от родното ми село Суворово. За съжаление ще трябва да ”прескоча” тези свети за всички българи места и мога само дълбоко да им се поклоня от няколко стотин метра височина, защото тук е сложил костите си и последният от българските канове, управлявали Великата Хунска империя.

Вдясно, източно от курса на самолета, пронизващи хоризонта, вече ясно се открояваха нащърбените резци на Тян Шан. През останалата част на полета останах прилепен до дебелото стъкло, тръпнещ, омагьосан…
8.05 часа. Приземяваме се. Излизам от самолета и още от вратата ме удря тръпчивата миризма на пресен говежди тор. Като че ли съм на вратата на дама* в бащиния двор. Неволно се обръщам, за да видя кравите, но пред очите ми е скромната сграда на аерогара от жълт пясъчник. На входа виждаме мъж с табела с надпис “Тян Шан Травел”. Това е нашият посрещач – представител на фирмата, която осъществява експедицията на киргизка земя. Посреща ни с добре дошли. Чакаме около час докато освободят багажа ни, но всичко минава без проблеми.

*“Дженгиш-Чокусу” (кирг.) – от киргизки “Главен връх”. Върхът е преименуван след обявяване независимостта на Киргизия. За краткост по-нататък в текста ще си служа със старото наименование – Победа.

*Кан Тангра (Хан Тенгри) – ТАНГРА – е популярно звучене на името на бога на древните българи, което според научни изследвания означава философското триединство от понятията Тан (вселена), Нак (човек) и Ра (бог). Чрез него те изразяват едно от най-ранните схващания за единството и хармонията на света. Писмени сведения за това датират от хилядолетието пр. Хр.
Тюрките и монголите са възприели култа към Тангра от нашите прадеди под името Тенгри Хан, което са разбирали като “Бог на Синьото Небе”.

*Инилчек (тюрк.) – Малкият принц

* “Канас Ювиги Омуртаг е от Бога владетел… и направи жертвоприношение на Бога Тангра.” – Мадарският конник, ІХв.
*Навуща – четвъртити късове от дебел вълнен плат или кожа, с които се увиват краката от стъпалата до коленете при носене на цървули.

*Такла́-Мака́н – пустиня в западната част на Китай (Сянцзинско-Уйгурски автономен район).
Една от най-големите пясъчни пустини в света с дължина от запад на изток повече от 1000 км., ширина до 400 км., и площ на пясъците повече от 300000 кв.км.

*Дам (перс.) – обор за едър рогат добитък.