Метеорологичната сводка за онази петъчна нощ на 13 март гласеше: вълнение на морето – 3-4 бала; температура на морската вода – 4 градуса; температура на въздуха – 8 градуса.

Дълга тежка вълна повдигна катера, помогна му да се освободи от въжената прегръдка на малкия кей и забързано отстъпи място на следващата. Някъде далеч в морето още бушуваше буря.

Като ритмично забиваше нос в подножието на поредната вълна, а след това пъргаво изправяше стоманеното си тяло, десантния катер легна на заповядания курс. Зад гърба ни бавно чезнеше заревото на големия град.

Спуснах се по трапа в товарното помещение. От плафоните се отцеждаше оскъдна ръждива светлина, пълзеше по дегизираните лица на морските десантчици и се стаяваше в ъглите. Беше топло. „Старите кучета” от другите групи вече дремеха. От опит знаеха, че това са единствените комфортни часове от следващите 3 денонощия и максимално се възползваха от предоставената възможност да се отпуснат. Моите младоци бяха будни. Предстоеше им първото нощно занятие в състава на групата. Само преди няколко дни бяха сдали изпитите от единичното обучение за разузнавачи. Засега се държаха като истински морски вълци. Спареният въздух и „качката” не им влияеха. Сместих се между привидно отпуснатите им тела и почувствах напрежението, което ги държеше будни. Спомних си моето първо стоварване по море. Доста време беше изминало оттогава. Господи! Нима съм бил толкова млад! Изпълнен с идеали, вярващ, че Военноморските сили са пълни с кораби втора употреба и железни мъже? Да, точно такъв съм бил! Защото около себе си винаги съм имал такива момчета, които след броени часове щяха да получат бойното си кръщение в кипналата вода на нощния прибой.

Стържещата ушите заповед по катерната уредба прекъсна унеса ми:

– Десантчиците да се подготвят за стоварване!

Излязох на задната палуба. Нямаше вятър. Заоблените гърбове на високите вълни създаваха измамно впечатление за спокойно море. Мъртво вълнение. Мен обаче не можеха да излъжат. Знаех, че там, на запад, в района на „Черния фар“ ще видим другото им лице.

Една след друга разузнавателните групи се претоварваха на гумените лодки, отделяха се от катера и потъваха в нощта.

Тръгнахме последни, по „отъпканата” от другите групи „пъртина” сред черните вълни. Спуснахме съоръжената с гребла лодка във водата. Един моряк от екипажа на катера пое носовото и въже. Сега оставаше по-трудното – да се качим в лодка, която като необяздена кобилка ту се издигаше на височината на перилата, рискувайки да пробие левия си борд, ту потъваше дълбоко в бездната, опъвайки докрай „пъпната връв” с катера. Не можеше да се скочи направо в лодката, защото гуменият под нямаше да издържи и рискувалият щеше да го продъни и да се окаже във водата под лодката. Раниците и обрамчените на гърдите автомати допълнително усложняваха претоварването.

Пръв трябваше да заеме мястото си гребецът. С котешка пъргавина, като на моменти тялото му заемаше хоризонтално положение, Алчо успя да хване греблата. Един по един се прехвърлихме и ние. Хърделиста се смести на носа, пред гребеца. В краката на Алчо се разположи Царя, а на кърмата до мен седна Активиста. Поех въжето от моряка и го подадох на носовия. Неговото задължение беше, когато стигнем брега да скочи във водата и да изтегли лодката на сухо далече от вълните.

Ходовите светлини на катера бързо се стопиха на север и потънахме в чернилката на нощта. Само греблата като бели шпори ритмично се забиваха в тъмните слабини на вълните. Беше студено. Бяхме сами. От време на време подавах команди за коригиране на курса. Думите ми изправяха носа на лодката, докосваха стаените в тръпно мълчание души на момчетата и в бялото на очите им отново заструяваше предишната увереност.

От мрачните утроби на хищните черни вълни се надигна тежък тътен. Прибоят напомняше за приближаването на брега. Погледнах часовника си – беше 23:15 часа.
Накарах Активиста да се премести и да седне до Царя, в краката на Алчо. Така всички с изключение на гребеца имаха възможност да се хванат за спасителното въже, което опасваше двата борда на лодката. За него беше овързан и контейнерът с радиостанцията.

Продължих да контролирам посоката на лодката. От височината на олекналата кърма вече ясно виждах бялата ивица на прибоя. При това положение спестявах на момчетата страховитата картина зад гърба им. Всеки момент очаквах да се случи най-лошото. За себе си не мислех. Кипналият в кръвта ми адреналин щеше да ме изолира от ледената прегръдка на морето. Сред грохота на разбиващите се вълни изкрещях на момчетата да се хванат здраво за въжето. Тук, сред кипналата водна стихия греблата бяха безполезни. Тогава дойде неизбежното. Усетих мощен тласък отдолу, от който кърмата провисна, огъна се, а в следващия миг под напора на сгъстения въздух се върна обратно и като катапулт ме изстреля над ужасените лица на хората ми.

Първото ми усещане сред разпенената вода беше, че някой ме държи за врата и не ми дава да потъна. Оказа се, че това е раницата ми. Ритнах с крака – дъно нямаше. Огледах се. Около преобърнатата лодка различих четири глави. Олекна ми. Заплувах към тях. Изведнъж дочух вик:

– Дяволи, дяволи и вещици излизат от водата!

Бързо се отправих към Хърделиста, който въртеше неспокойно глава, вкопчен във въжето на лодката. Улових едната му длан, стиснах я окуражително и го обърнах към себе си:

– Спокойно, спокойно момчето ми! Не виждаш ли, че те бягат от нас!

Без да пускам ръката му, хванах носовото въже и извиках:

– Напред момчета, плувайте, да измъкнем лодката и мокрите си задници на брега!

Тук, зад рифа, обезсилени от коравата му гръд, вълните се извиваха в хиляди водовъртежи, злобно съскаха и с многобройни пипала ни теглеха назад.

Най-после докоснахме дъното. Краката ни се препъваха в подводните камъни, падахме, гълтахме солена вода, но се измъкнахме.

Вече далеч от водата, отвихме клапаните на лодката и всички вкупом се метнахме върху нея. Сякаш, за да я накажем за предателството. Освободеният въздух свистеше и се оправдаваше, смесвайки се с възбудените гласове на момчетата. Когато гуменото и тяло изпосталя, поставихме в него разглобените гребла, калъфа на радиостанцията, навихме го на руло и го завързахме с носовото въже. После на бегом го пренесохме в тайника. Едва тогава свалихме обувките и изляхме от тях морската вода. С вдървени пръсти съблякохме дрехите си и на голо отворихме раниците. Измъкнахме непромокаемите пакети, разкъсахме ги със зъби, нахлузихме сухото бельо, преобухме се, по двойки изстискахме маскировъчните дрехи и ги надянахме. Въпреки това треперехме, та чак зъбите ни тракаха.

– За лицеви опори: Прави едно! Прави две? Достатъчно! А сега, подскоци на място! – командите ми следваха една след друга. Така хем се топлехме, хем проверявах правилната екипировка преди прехода.

– Момчета, след като разгонихме морските дяволи и вещици от водните им свърталища, ред е и на горските духове!

Когато челният дозор потъна в тъмната гора, неволно се обърнах назад – водната стихия все така безстрастно и неотменно с някакъв извечен ритъм налиташе върху смълчания бряг.