К,убер с интерес разгледа помещенията, които му бяха отредени в царския дворец в Термез.

    Те се разполагаха на три етажа. Последния бе за жилище на мегистана. На втория етаж, който вече се охраняваше непрекъснато се намираха картите на всички настоящи и бъдещи бойни полета. Тук постъпваше и информация за българските орди, които по времето на кан Богатур се бяха заселили по северните склонове на Кавказ. От там беше и свитъка, който баща му бе получил от областта Вананд в Армения. В него се съобщаваше за смъртта на предводителя им Вананд.

    На партера, в просторни сводести зали, доказани майстори щяха да доусъвършенстват нови оръжия, чиито прототипи ковачите и дърводелците щяха да изработват, преди да бъдат изпробвани на бойното поле, а след това въведени във войската.

    Работната стая на Кубер представляваше просторна зала, в центъра, на която се намираше огромна кръгла маса. Тук щяха да се провеждат съвещанията с подчинените му. Той се разположи на удобния дъбов стол и се замисли. Пред очите му преминаваха картини от прегледа, който направи на казармения район: „В огромния хангар на централните конюшни всеки се беше спотаил – някои свели глави си чистеха налъмите, но с едно око поглеждаха към новия началник, други едва подаваха главите си изпод конските чулове или просто прилепени до дъсчените стени на боксовете, очакваха реакциите на мегистана.

    Кубер си даваше сметка, че по силата на длъжността, той отговаряше и за всичко, което се отнасяше до конете. А недостигът на коне беше тревожен.

    Действително по това време могъществото на воюващите държави се измерваше изцяло по броя на конете им. А конете на кушаните бяха отведени на юг за войната с Хинд.

    Тази нова империя беше избрала пътя на войната. Разширяването и беше родено в грохота на битките и в пролятата кръв. Някогашните аграрни и търговски княжества, постепенно се издигнаха до войнствено и победоносно царство, което вече владееше обширни територии, завзети от съседите. Това струваше на кушаните враждебността на заобикалящите ги силни държави, които зад стените на своите укрепени градове чакаха провала им, който все не идваше, чакаха и със страх, защото войските им ставаха все по-силни: на изток мощната империя на Хан; по на север коварните хуни на Зилгиб; на юг многобройната Хинд; на югозапад силната Партия, която за сега беше заета да удържа нашествията на Лиган.

    Знаеше добре, че без коне една войска е лишена от елемента, който осигурява цялата и сила и подвижност. В нея конницата наистина представляваше върха на копието. Тя беше ударната сила, препускаща към противника и бе осигурявала мълниеностните победи на предците му. Зашеметяващи и смазващи са били атаките на конните стрелци, които като светкавици са прекосявали цялото бойно поле и са поразявали целта с точността на орел, спускащ се върху плячката си.

    Тази придобита с много тренировки пълна зависимост между воините и техните коне е представлявала пълното превъзходство на войските на дедите му. Тя им беше позволила да държат в покорство съседите си.

    Той не можеше да си обясни кризата с конете тук. Може би някой искаше той да се провали!? Но той щеше да се справи. Тук наблизо беше родината на „небесните коне“ – Бългана“.

    Да той щеше да се справи, но кой беше той? Един васал, един изпълнител на чужда воля. Кръвта на предците му чукаше в слепоочията и не му даваше мира. Той потомъкът на велики владетели, сега трябваше да пази границите на племето, което някога кан Ирнак беше разгромил и прогонил от обиталищата му. Но в името и възраждането на господарския си народ трябваше да преглътне този горчив залък. И първата стъпка по този труден път беше именно създаване на българска войска под негово командване, па макар и тя отначало да защитава чужди интереси.

    Когато го извика при себе си цар Вима Кадфиз му връчи бойната брадва като символ на властта му и по-точно на неговото неограничено право да наказва. По време на тази церемония царят на кушаните каза: „Всичко зад прага е във властта на царя; всичко пред прага е във властта на пълководеца“. С други думи, цялата власт в държавата остава в ръцете на владетеля, а цялата власт на бойното поле преминава в ръцете на пълководеца. В това тълкуване на властта на пълководеца имаше една „вратичка“. Царят му даде титлата мегистан, а това означаваше, че е водач не само на българите, които бяха дошли отвъд Имеон, но и на тези българи, които живееха извечно по тези места. Затова трябваше да възроди превъзходното устройство на предците – държавно, (малко по-късно) народностно, военно и племенно. А основата на това устройство, както знаеше от баща си, било троенето – разделянето на три. Така някога държавата се деляла на три области – средищна, лява – източна, и дясна – западна. За сега средищна област ще бъде района на Термез, източна – областите Болор, Бългана и Оногурия, а западна – областта Варачан-Беленджер; обединеният български народ ще бъде от три части – средищна, лява и дясна; войската също ще има три главни отряда – средищен, ляв и десен. Отделните родове ще са подразделени на леви и десни спрямо средищния род – Дуло, а всеки род ще има своя права черта – ок, свое ляво и дясно коляно. Предците му са разбирали троенето не като окончателно безвъзвратно разделяне и откъсване, а като излъчване от средище, което винаги е могло да бъде погълнато обратно.

    Канът управлявал не само средищната област и ръководел не само средищния главен отряд, но същевременно и цялата държава и цялата войска, въпреки че външно те изглеждали напълно самостоятелни. Така всичко изхождало като от средище от канът и се свеждало пак до него. Той представлявал съсредоточието на цялата държава. Постоянно съсредоточие бил родът Дуло на кана в своята права наследствена линия.

    Тройният дележ за предците е бил основният, първичният, но за тях той не е бил единственият. Ако държавата си делели на три, земния простор те делели на пет. Средището и в този случай запазвало своето първо, изходно място; второто било ляво – изток; третото дясно – запад; четвъртото отзад – север, посоката на спокойствието, и петото напред – юг, посоката към врага, към войната – най-активната дейност. Така чрез двете кръстосани едно към друго тройни деления – средище, ляво и дясно и средище, отзад и напред – било образувано петорното деление на земната повърхност. В отвесната черта на тези две деления, идвало следващото пак тройно делене – средище, горе, долу – вече не на площта, а на пространството. Към тях те прибавяли още едно – във времето, което също имало изходна точка средището, минало и бъдеще. При това при тези деления всяка посока запазва винаги своя пореден брой, като по този начин се образува и поредицата от петте главни основни числа: 1,3,5,7,9.

    Според дедите Земята не е могла да бъде приравнявана към Небето. Тя дори сама не представлявала самостоятелно средище, каквото било например Слънцето. Единственото средище за тях във Вселената била Средищната звезда, която те считали за неизменна, олицетворяваща съвършеното вечно средище и затова я нарекли Върховно единство. По-късно те разбрали, че и тя се мени, и затова престанали да я наричат Върховно единство, а само Средищна звезда.

    Средището и различните посоки: ляво – изток, дясно – запад и т.н., са имали числени обозначения. Числото у предците не било само каква да е бройка, всяко число е имало свое място или дори собствена особеност. Българите не са придавали на числото някакви магически свойства. За тях не числото е управлявало света. Те смятали, че числото е изразител на отношения и зависимости във Вселената, скрит иначе от погледа на човека. Особено добре това българско схващане Кубер виждал в уеднаквяване на средището с единицата, като при предците било неизменно. Както средището Върховно единство излъчва във всички посоки и от съчетанията на излъчванията му произлиза всичко във Вселената, така и единицата излъчва всички числа, съчетанията на които обозначават в своята безкрайност необозримото разнообразие на всичко съществуващо.

    Така е и във всяка военната част. Тя не съществува без признака на определена численост, както няма и численост извън своя носител – частта. Само когато армията представлява едно организирано цяло, тя е истинска армия. Но самата и организираност предполага и ръководство. Без организираност е невъзможно ръководството, без ръководството няма организираност. Баща му казваше: „да се управлява голяма маса хора (голяма армия) – е като да се управляват малцина (малобройна армия); същността е в частите и в числото (подразделението).

    Най-малката единица в конната войска на предците била чардата – 10 конника; 10 чарди образували стотица; 10 стотици правели хиляда конника и така до десет и сто хилядна конна армия.

    Чардата се състояла от 10 човека – 9 конника и един командир; следователно командирът е ръководел 9 човека. Стотнята се състояла от 10 чарди и се командвала от един командир. Следователно той е издавал заповедите си чрез 10 командири на чарди. Хилядникът е давал разпорежданията си на 10 стотника, а командирът на армията на 10 хилядника. Така реално се получава, че всеки командир е ръководел непосредствено най-много до 10 подчинени.

    При строяване на армията предците спазвали принципа на троенето – средище, ляво и дясно крило.

    След като определили чардата като подразделение, което е основа за управление на армията, след уточняване на построяването и на принципа на троенето преминавали към боя и определяли два основни вида бой – правилен бой и маневра.

    Правилният бой и маневрата постоянно се редуват, сменят се взаимно. Те взаимно се пораждат, подобно на безкраен кръговрат. Кой може да ги изчерпи, маневрата се превръща в правилен бой, правилния бой – в маневра; изменяйки се и превръщайки се, те се пораждат взаимно. Те могат да бъдат сравнявани с кръг, който няма нито начало, нито край. Кой може да ги изчерпи?

    Според законите на войната на първо място е правилния бой, на второ – маневрата; на първо място е хуманността и справедливостта, на второ – хитростта и измамата.

    Безредието се ражда от реда. Това означава, че трябва да се излъже противника, да му се покаже привидно, че при теб цари безредие. Тогава той ще се нахвърли срещу тебе, но вместо с безредие, ще се сблъска с реда и ще бъде разгромен. Трябва да излъжеш противника със своята привидна страхливост или слабост и когато той, надявайки се на лесна победа, те нападне, ще се натъкне на истинска смелост и сила.

    Помнеше разказа на баща му за ханския император Гао Дзу (Лиу Бан). Той се готвел да започне поход срещу империята на хуните. Като искал да разбере какви са силите на противника, той изпратил при тях шпиони, предрешени като самъчии. Хуните се досетили за какво става дума и решили да заблудят съгледвачите. Те нарочно скрили добрите си части и им показали само слаби войници и изтощени коне. Когато пратениците се върнали обратно, казали това на императора и в един глас твърдели, че хуните могат да бъдат нападнати. Само един съветник на императора категорично заявил, че в никакъв случай не трябва да се предприема нападение. Сторило му се подозрително, че са им показали само слаби и неорганизирани части. Въпреки това Гао Дзу не послушал своя съветник и нападнал хуните. Походът завършил с пълен провал за цинската войска. Хуните демонстрирали лъжлива слабост и накарали непредпазливия противник да се сблъска с цялата тяхна сила.

    Като се замисли върху всичко това, което си припомни от казаното от баща му, Кубер разбра, че това е анализ на част от елементите, от които се образува мощта на армията. Съществуването на тези елементи създават пълнотата на армията, нейната пълна боеспособност, а оттук – и настъпателната сила, и качеството на удара. Успоредно с това се определят и качествата на отбранителната и сила; устойчивост и непобедимост. Тези елементи обуславят и трите общи качества на армията: ред, смелост, сила. Но всички тези елементи – както основните, така и тези, които произтичат от тях, – съществуват не отделно един от друг, а като едно сложно цяло. Те създават мощта на армията. Създава се една вътрешна сила, потенциала на армията – нейната мощ. Боят не е нищо друго, освен проява на тази вътрешна сила, на тази естествена мощ. Мощта е потенциал, който трябва да се пробуди по същия начин, както след като се подкопае земята под камък на планински склон, той започва да се търкаля под силата на собствената си тежест. Точно това трябва да може да постигне пълководеца.

    Да, той най-напред ще подбере, организира и обучи само българска войска, а върху нейните здрави основи по-нататък ще бъде изградена и първата самостоятелна държава на българите.

* * *

     Главният интендант Авдич в Термез току що бе станал и ординареца тъкмо му помагаше да нахлузи гетрите си от биволска кожа, когато в стаята влетя един коняр от централната конюшня. Човекът бе изпълнен с ужас и трепереше като лист. Той избърбори, че нещо лошо се е случило с двойката небесни коне. Кръвта на интендант Авдич се смрази. Той бързешком навлече една кожена връхна дреха и изтича към конюшнята, последван от ординареца си, който пъхтеше след него.   

    Пред бокса от салкъмови стени един коняр проливаше обилни сълзи, виейки от отчаяние. Авдич се приближи със свито гърло.

    Вцепенените тела на двата небесни коня плуваха в локва засъхнала кръв върху сламата. Гърлата на двете животни бяха сръчно прерязани. През двата дълбоки разреза се виждаха белезникавите им прешлени. Очите им все още бяха широко отворени и обърнати от ужас.

    Този варварски акт очевидно бе извършен призори. По телата на небесните коне не се виждаха никакви следи от борба, явно бяха заклани в миг, с едно движение, от нечия опитна ръка, държала остър като бръснач нож.

    Интенданта почувства, че му се повдига. Той се подпря на салкъмовите дъски, за да не падне.

    – Когато им донесох сутрешната дажба, открих тази ужасяваща гледка… – прошепна конярят, трудно намирайки думи.

    Само преди седмица мегистан Кубер докара от конюшните на юк боила Барън двойка небесни коне, като кобилата беше бременна и очакваха раждането на първото конче.

    Потомството на тази толкова рядка порода скоро щеше да бъде осигурено за нуждите на леката конница на мегистан Кубер.

    Мегистана, чиито работи по подготовката на пасищата и конюшните бе завършила, бе започнал да възстановява табуните на царството за голямо задоволство на цар Куджула Кадфиз. Раждането на жребче на двойката небесни коне щеше да укрепи окончателния триумф на провежданите от българина реформи във войската.

    Нещата бързо напредваха и всичко се очертаваше да бъде добре, както за кушанският интендант така и за Кубер, преди да бъде извършено това ужасно престъпление. Авдич бе на път да спечели облога. Изпълнявайки с успех възложената му от цар Куджула Кадфиз мисия в Термез, той би могъл да се надява да стане министър на войната в Пурушапура, тоест да заеме по-висш ранг от врага си Картазис, когото най-сетне щеше да постави на мястото му.

    Но ето че ужасното убийство на двата небесни коня заплашваше да обърка това прекрасно бъдеще!

    Кой можеше да е толкова хладнокръвен и жесток, че да нападне в едно толкова добре охранявано място, каквато е царската конюшня, най-ценните и питомци? Кой беше мишена на това злодеяние? Той или този новоизлюпен български военачалник? Кого устройваше то? Какви щяха да са огромните последици? Съсипан и с празен поглед, главният интендант се губеше в догадки.

    Постепенно съвземайки се, той тъкмо щеше да заповяда на прислужника си да отиде веднага да предупреди мегистан Кубер, когато видя да се задава дясната ръка на наместника Мицо в Термез Катан, следван от нисък човечец, облечен в черно и препасан с бял колан, с червена шапчица на съдебен следовател.

    Определено лошите новини бързо се разпространяваха.

–           Уведомих службата за криминални разследвания, която пожела да изпрати съдия Барзаент – съобщи с писклив глас Катан.

    Винаги облеченият безукорно Катан изглеждаше почти весел.

–           Никой да не мърда и най-вече да не пипа нищо! – извика дребничкият следовател.

    Конярите дошли да научат новини, неусетно се бяха струпали около бокса.

–           Тези коне принадлежаха на мегистан Кубер, преди държавата да ги купи – обясни Катан.

  – Кой откри труповете на животните? – попита следователя.

     Конярят на убитите коне плахо вдигна ръка.

–           Конюшнята охранява ли се през нощта? – продължи съдията, хвърляйки наоколо подозрителен поглед.

–           Вратите се заключват двойно. Отговарям за лоялността на всичките си хора. Убиецът е разполагал с ключ от конюшнята. Иначе никога не би успял да проникне вътре – сухо отговори главният интендант със силен глас.

    Обратът, който придобиваше разпитът, никак не му харесваше.

    Съдията, който бе повикал писаря си, вече високомерно караше всеки да съобщи името и длъжността си.

    Още не бе стигнал и до средата на задачата си, когато в конюшнята нахлу един мъж, който се хвърли върху окървавените тела на конете и започна да ги разтърсва, говорейки им, сякаш искаше да ги съживи. Интенданта разпозна Набарзан, главния коняр на мегистана, който очевидно бе уведомен от прислужника му. Мъчително бе да гледаш отчаянието му. Клекнал в сламата, той милваше втвърдените от засъхналата кръв гриви и им шепнеше нежни думи в ухото.

–           Кой сте вие, че така нарушавате забраната ми? – вбесен избухна дребничкият съдия.

    Той хвана сплетената на плитка коса на Набарзан и яростно го задърпа назад.

–           Това е конярят, който ги обучаваше. Оставете го на мира! – гневно извика Авдич.

    Заставайки между двамата мъже, той искаше да запуши устата на съдебния следовател. Онзи, вече не толкова разпален, поднови по-спокойно разпитите си.

–           Предлагам всички да се успокоят, работата е сериозна. Извършено е посегателство върху собственост на царството. Няма да се размине без разследване на трето ниво – умело се намеси с фалцетния си глас Катан.

    Царедворецът се усмихваше със снизходителна усмивка, която издаваше, че загубата на небесните коне изобщо не го притеснява.

    Наказателният кодекс предвиждаше три нива на разследване.

    Обикновеното разследване се отнасяше до дребни кражби и други незначителни нарушения, при които обикновено се задоволяваха само с отрязване на носа на виновника. Разследването на второ ниво имаше за цел изясняването на престъпление срещу живота или собствеността на някого или данни за корупция в администрацията, които можеха да доведат до отрязване на двата крака. Така нареченото разследване на трето ниво се занимаваше с всичко, което представляваше посегателство върху държавата, независимо дали се отнасяше до сигурността, служителите или имуществото и, и водеше до най-тежкото наказание за извършителите, с други думи – обесване, разчекване или обезглавяване.

    Абсолютното превъзходство на държавата над всичко останало представляваше всъщност крайъгълният камък на колективната организация, който обуславяше наказателните закони.

    Индивидът и неговите евентуални права не означаваха нищо пред колектива. Хората можеха само да превиват гръб. Страхът от наказанията, който предизвикваше строго подчинение на Закона, изместваше гражданското съзнание.

    А в случая близостта до владетеля, която длъжността му осигуряваше, даваше право на Катан да говори от името на господаря си, без никой да му противоречи, а това беше решително превъзходство над главния интендант, който надушваше приближаващата опасност.

–           Уведомил ли си министърът на войната? – попита той Катан.

–           Не смятам, че в неговите функции влиза провеждане на разследване от трето ниво – рязко възрази онзи.

–           Ще видим! – сухо подхвърли Авдич и изчезна.

    Дребничкият съдия продължаваше да разпитва конярите, които беше строил в редица един до друг. Когато дойде редът на нещастния Набарзан, той с особена наслада го обсипа с всякакви неудобни въпроси:

–           Значи идвате от областта Бългана? Колко странно! Но какво правите тук и какво общо има мегистан Кубер с всичко това? – издевателстваше следователят.

    Смазан от случилото се с двата коня, които обичаше като собствени деца, конярят едва отговаряше, несвързано мрънкайки отговорите, които, съпоставени, започваха да изглеждат подозрителни.

    Разпитът се проточи. Сякаш за да си отмъсти за поведението на главния интендант, съдията Барзаент удължаваше мъчението.

    Той бе научил, че първата работа на един съдия е да изнамери заподозрян. А предварителните факти не бяха в полза на коняря.

    Затова той реши да подложи Набарзан на разпит и го накара да разкаже повече за произхода си и за обстоятелствата, които го бяха довели на служба в казармата на Термез.

    Първо, той беше от далечната провинция и явно не познаваше етикета и традициите. Този мним царски коняр определено не умееше да се сдържа, а още по-малко знаеше как да се държи пред такава високопоставена личност като Наместника на царя.

    Но най-важното според съдията Барзаент, който не беше ездач и за миг не си представяше, че някой може толкова да се разстрои от смъртта на някакви коне, пък били те и небесни, беше, че мъката, която Барзаент изпитваше, беше толкова голяма, че изглеждаше престорена.

    В подобно бурно отчаяние със сигурност се криеше нещо подозрително.

–           Отговорите ви са неразбираеми, а думите ви все по-неясни. Принуден

съм да издам заповед да арестуването ви – изръмжа дребничкият съдия.

    Конярите наблюдаваха безмълвно тъжния спектакъл, при който съдебната власт упражняваше сляпата си тирания върху един невинен, постепенно превръщайки го в идеалния заподозрян. Съдията Барзаент бе решил, че е задържал виновника. От сега нататък видът, произходът и историята му щяха да бъдат против него.

    Скрит зад една от дървените стени на бокса, Катан с наслада наблюдаваше тази пародия на правосъдие.

    Бедният Набарзан гледаше с обезумял поглед, разбирайки, че е безполезно да продължава да се оправдава. Объркан и безпомощен, той очакваше волята на дребничкия съдия.

–           Стража, отведете този човек! – извика накрая съдията Барзаент към придружаващите го стражници.

* * *

    След няколко дена в Балгх, където несправедливостта беше много експедитивна, започна процесът срещу коняря Набарзан.

    Съдията Барзаент беше заповядал да се изложат обвиненията срещу заподозрения на Стената на Обявите. Те я заемаха цялата и назначеният за четенето чиновник от сутрин до вечер крещеше съдържанието им на тълпата зяпачи, която от ден на ден ставаше все по-многобройна.

    В Балгх мнозина очакваха процеса като забавлението на сезона. Новината за убийството на двойката небесни коне беше обиколила града и прогнозите за изхода на разследването на дребничкия съдия набираха скорост.

    Едни твърдяха с важен вид, че Набарзан ще се измъкне само с отрязване на краката, други през смях се кълняха, че трупът му скоро ще заплува по реката.

    За Кубер, когото делото изключително безпокоеше, този процес представляваше в известен смисъл часът на истината.

    В началото той беше смазан от вестта за убийството на небесните коне, които бе докарал чак от Бългана заедно с гледача им. След това унинието му се превърна в негодувание, след като разбра за методите, използвани от съдията срещу неговия невинен коняр.

    Той беше убеден, че обвинявайки Набарзан, всъщност се целеха в него. Повярва ли му някой – смъртта предизвиква. Или правосъдието в Кушан наистина бе такова и невинността на неговия коняр щеше да бъде призната на процеса, или тази държава прикриваше коварството на съдебните си институции и тогава имаше ли смисъл да помага на армията и да излезе от затрудненото положение, в което се намираше. Паплачта на двореца го оплиташе с интриги, събираха се шушнеха, клеветяха го с измислици. Един казваше: „Повярвайте, няма дълго да властва.“ Друг казва: „Един донос – и скоро ще хвръкне!“ Трети казва: „Тогава мястото му аз ще заема!“ А четвърти: „Домът му ще бъде за мен!“ Пети се зъбеше, и с остроти го съсипваше.

    Знаеше, че Набарзан ще бъде осъден. Тогава трябваше ли да се върне в граничната крепост с подвита опашка, където съвестта щеше да мачка сърцето му? А ръката и тежка, рамото му да смазва? Съвестта като властник пред него ще се разхожда, като болест всесилна върху му ще се стоварва. Умът му до полуда да смущава.

    Не – родът му е Дуло. Главата му бе клюмнала, вратът му беше огънат, но родът, като камък здрав го направи. Тялото му бе омекнало, но Той го изпълни със сила. Даде горда осанка на фигурата му жалка. Той сега удря ръцете на тези, които го удряха, избива оръжията им, родният Дуло!

    … Кушаните вече му устройваха помен. Пиеха там и ядяха – щели да го погребват! „Кой би казал за този, че ще зърне пак слънце? Кой би казал за него, че пак ще проходи? Да само Тангра е могъл да съживи мъртвеца!

    Навсякъде под небето, навсякъде по земята, навсякъде под слънцето и където огън грее, и вода където протича, и където вятър духа, всички вие, смъртни величайте бог Тангра!“