– Момчета, нека урока по мимикрия, който ни демонстрира този малчо ни накара да се замислим сериозно за нашата маскировка по време на изпълнение на задълженията ни в движение и на място.

След последните си думи, вместо да благодаря на моя “асистент” и да го пусна на воля, аз го сложих в джоба си като жив армаган за малката ми дъщеричка. 

В къщи му направихме нещо като гнездо в малко панерче. Започнахме да го храним с топло млекце, което то се научи да поема от една пипетка, защото не можеше да захапе обикновен биберон. Изпиваше по около 50 грама, коремчето му се издуваше и то се кротваше в убежището си. Растеше не с дни, а с часове. 

Вечер, когато се прибирах от работа и вземах Милана от детската градина, тя бързаше да се приберем, за да си поиграе с зайчето. 

– Татенце, защо са толкова големи ушичките му – питаше ме тя гушнала мекото кълбце в скута си.

– С тях той чува кога се приближава Кума лиса, а за да може да избяга от нея му помагат задните му крака. Я виж колко дълги са станали!

– Клечо, Клечо ще му казваме, нали тате! – възкликна тя и погали длъгнестите му крачета.

Не знам откъде и дойде на ума тази думичка, но наистина най-забележимото в нашия домашен любимец бяха задните му крайници. Значително по-дълги от предните те имаха по 4 пръста на лапа, като стъпалата им бяха поне 3-4 пъти по-дълги в сравнение с тях.

Така в хранене и игри минаваха дните и вечерите ни с Клечо, докато една вечер съпругата ми каза, че след два дни заминава в командировка и трябваше да заведа дъщеричката ми при баба и дядо на село. 

Разбира се с нас тръгна и Клечо. Поставихме го в една картонена кутия, качихме се на влака и в една съботна привечер точно по разписание тримата пристигнахме в селото на родителите ми.

Когато се наведох да си събуя обувките и погледнах през прозорчето на приземната стая видях познатата ми от детството картина: Майка ми седеше на миндерчето със забодена на кръста хурка. Отвреме-навреме се присягаше към печката над открита голяма, зелена тенджера и с дървена лъжица обираше бухващата бяла пяна. После присядаше обратно придърпваше с пръсти нишката от къделята и завърташе полу-намотаното вретено. 

Баща ми бе полегнал на леглото и гледаше телевизия.

Събухме обувките си и ги оставихме на най-долното стъпало, тихо отворихме входната врата, преминахме на пръсти през антрето и преди да отворя вратата на собата дадох на дъщеричката ми кутията със зайчето, побутнах я пред себе си и натиснах дръжката на бравата.

– Ах, на баба момиченцето, ах на баба внучето! Ела, ела баба да те нацелува, ела тук на топличко до печката! – изправи се майка ми, отмахна хурката с вретеното и пристъпи напред.

– Бабо, дядо /баща ми вече бе седнал на леглото/, вижте какво имам, вижте какво ви нося! – Милана прекоси стаята и подаде кутията на баба си.

Майка ми пое кутията постави я на леглото до татко и отвори капака:

– Я, зайче, но то е диво?! Какво ще го правите, то не е за игра! – обърна се тя най-после към мен и в тона и прозвучаха укорителни нотки. 

Баща ми взе капака постави го на мястото му отмести кутията в другия край на кревата и каза:

– То, зайчето няма да избяга, но хайде бабо слагай масата, че гостите сигурно са гладни! 

Усетил миризмата на гостбите отнякъде се появи Феликс – младия рижав котарак, когото знаехме като харляво вечно мяукащо котенце от последното си гостуване, сега заякнал, удебелил врат, изви в дъга силното си тяло, протегна протегна се, отърка глава около единия крак на масата, вирна опашка и очаквателно вдигна глава към майка.

– Феликс, мой Феликс! – дъщеря ми скочи от стола, прегърна котарака, повдигна го от пода и се върна заедно с него на масата. 

– Миле, пусни го долу, да ходи да лови мишки! Я виж, цялата ти жилетка е в косми! – отново разпореди майка все така шетайки между
масата и печката. 

– Ха, добре ми дошли и сядайте на софрата! Ма, Миле, ти така ме изненада, че се слисах! – все така възбудено и умилно нареждаше тя като от време-навреме поглаждаше русата и главица.

– Татко, да кажа защо донесохме зайчето. Като поотрасне малко пуснете го при зайците /от както се помнех, баща ми отглеждаше зайци/.

– Не, сине, те няма да го приемат и мъжките ще го разкъсат! По-добре е да го пуснем на свобода, защото то се нуждае от просторите на горите и полето, а не от домашен комфорт.

Погледнах през рамото на татко към кутията. През отворите на страничния капак се виждаше как Клечо се бе свил в единия ъгъл – все едно, че го нямаше.

…. Когато Двуногия ме вдигна от мястото, където ме остави Сивата*, сърцето ми сякаш спря да бие. Тя ми каза, че никой няма да ме види ако стоя мирен, но незнайно как се оказах в нещо тъмно и тясно по тялото му. Тук бе горещо и страшно! Успокояваше ме само равномерното туптене на нещо, което бе някъде вътре в Двуногия, някъде току над главата ми. Сивата казваше, че Двуногите са слепи и глухи за такива като мен, но сега той вървеше ли вървеше на някъде, а аз стоях затворен в него и тупкащият звук ме унасяше и тревожеше, но търпях и се надявах, че Сивата ще се върне и всичко пак ще е наред.

Постепенно свикнах с топлината и миризмата на тялото Му, но шумовете наоколо продължаваха да ме тревожат. А когато спря и ме извади от Себе си на светлина пред много Двуноги, които протягаха лапите си към мен, сърцето ми отново щеше да изхвръкне и аз се свивах полужив от страх в шепата му.

Малко се поотпуснах, когато отново ме извади от себе си и ме постави до едно малко двуного, което започна да крещи и скача около мен, но аз не се страхувах от звуците и движенията, които правеше – те не бяха ЗАПЛАХА за мен. 

След това Двуногия постави в устата ми нещо жилаво и топло. Когато преглътнах, без да искам в устата ми потече нещо като това, което излизаше от корема на Сивата. Започнах жадно да гълтам и да гълтам. После дойде още едно Двуного и ме поставиха в нещо затворено и меко.

Така свикнах на новото Място, двуногите най-вече малката идваха при мен, даваха ми от онова топло и вкусно нещо, после тя скачаше с мен, издаваше приятелски звуци, но Сивата все я нямаше и нямаше.

Един ден Големият и Малката ме поставиха в онова затворено и меко нещо, кой знаеше защо го пробиха отстрани и отново тръгнахме сред грохот от шумове и пукотевици.

Сега стоях затворен и слушах на Големия и Малката и на другите двама, които не познавах. От време-навреме чувах и нов страшен звук „Бау-бау”, от който Сивата ми заръчваше да стоя колкото се може по-далече. Но другият звук „Мяу”, който издаваше четирикракото, което Малката държеше в ръцете си, бе вътре в Дупката, някъде около мен, а Сивата заръчаше да се пазя и от него. То стъпваше тихо и едва долавях шума от тях и това не ми даваше покой, особено, когато Големия излезе и вдигна, това което ме скриваше от погледите на всички двукраки и четирикраки. 

Така със свалено покривало Големия ме вдигна и ме постави на пода между местата, където бяха легнали от една страна двамата Непознати, а
от другата Малката. Чух стъпките му, когато напусна Дупката. 

Наоколо бе светло от кутията, която приказваше. По едно време единият от Непознатите се изправи, направи три стъпки, чу се щракане и светлината и звуците от кутията изчезнаха. После се върна обратно, надвеси се над мен и след това се търкулна на мястото си.

Настана тишина, която ме успокои, както преди при Малката. Но само след малко усетих по миризмата, че „Мяу” се приближава към мен. Свих се и замрях в тишината, както ме бе учила Сивата. Но той дойде, надвеси главата си над мен и помръдна дългите косми над горната си устна, помириса ме и зачака. Когато търпението му свърши протегна предната си лапа и ме побутна с нея по гърба. Колкото и да се стараех да смиря сърчицето си да не бие лудо, то не спираше и „Мяу” сигурно го чуваше и затова не си отиваше. Отново ме побутна и почти ме преобърна. Не издържах, подскочих нагоре, преминах над гърба му и побягнах в ъгъл под Малката, сякаш търсех закрила от нея. Но „Мяу” макар и изненадан в началото бързо ме намери и застана неподвижно пред мен. Въпреки че инстинктите ми подсказваха, няма агресия в поведението му към мен погледа ми бе прикован от опашката му, която игриво се извиваше зад него, сякаш ме приканваше да си поиграя с нея. Стоях в нерешителност: нещо ми подсказваше да скокна пак и да си поиграем с „Мяу” на гоненица, но ме спираше завета на Сивата – пази се от ноктите, пази се от зъбите им! Сетих се, че ноктите му бяха прибрани и в следващия миг вече се гонехме и прескачахме из Дупката.

Така в игри през деня с Малката, а през нощта с „Мяу” минаваше времето, а Сивата все я нямаше. Свикнах с новите миризми и новите звуци и „Бау, бау” вече не ме стряскаха.

Докато една вечер ….. Очаквах с нетърпение да спрат звука и светлината от кутията, за да започнем игрите с „Мяу”. Най-после всичко утихна, „Мяу” излезе по средата на „дупката”, протегна се, аз изскочих от „полога си” и започнахме поредната гоненица. Когато бягах видях, че до черната гореща кутия* има нещо бяло пълно с бяла течност, толкова вкусна, когато я смучех през онова прозрачно нещо в ръцете на Малката. При поредния кръг от гоненицата в Дупката, подскочих пез парата, която се издигаше от бялото нещо, но отзад „Мяу” ме перна с лапа по крака и аз цопнах в бялата пяна….”Ма-ма, горещо-о-о-о!….” 

Когато след седмица се изправих до портичката на бащината къща от дворчето изскочи дъщеричката ми и ме посрещна с думите:

– Татко, Татенце, Клечо го няма, дядо го занесе в гората при майка му! Само Феликс остана да си играем! Нека го вземем с нас във Варна?! – повдигна тя умоляващи очички към мен.

*Сивата – майката на зайчето.

*Черната гореща кутия – готварската печка.