Сигрицис трепереше от брулещия вятър. Далеч долу в подножието на хълма армията му се бе изправила срещу момчето, което беше заложник при него, а сега кан на хуните. Още три племена се сражаваха заедно с юечжите в предпланините, а врагът връхлиташе на вълни. Старият кан чуваше виковете и писъците, които се издигаха в чистия планински въздух, но беше почти сляп и не можеше да види битката.

– Кажи ми какво става. Какъв е този силен грохот? – отново промърмори той на шамана си.

Меши още не бе навършил трийсетата си година и очите му бяха силни.

– Кхарите хвърлиха лъковете и палашите си, господарю. Изгубиха кураж, както предвидихте. А грохотът е от стрелите на хуните. Казват имали вълшебна сила, която им придавала този страшен звук.

– Оказват му твърде голяма чест със страха си – изфъфли канът и загърна мършавото си тяло с дебелото кебе. – Кажи ми за моите юечжи. Още ли се бият?

Меши мълча дълго, загледан в бушуващата маса хора и коне долу. Канът на хуните ги бе изненадал – появи се изневиделица от степта по зазоряване, а най-добрите им съгледвачи твърдяха, че все още бил на десетки километри оттук. Удари ги със свирепостта на свикналите да побеждават, но въпреки това те се надяваха да пречупят атаката му. Шаманът прокле наум кяните и кхарите. Бяха довели толкова много хора от високите планини, че по едно време той дори реши, че могат да победят врага. За известно време този съюз беше нещо велико, напълно немислимо само допреди няколко години. Просъществува обаче до първата атака, а после страхът го разруши и двете съюзни племена отстъпиха панически.

Изруга под нос, когато видя как онези, които канът бе посрещнал така радушно, сега се бият срещу братята си. Бяха досущ като глутница кучета и се обръщаха според това кой ще им подхвърли кокала.

– Все още се бият, господарю – най-сетне отвърна Меши. – Устояват на атаката и не се изплашиха от рева на стрелите им.

Канът на юечжите скръсти кокалестите си ръце. Пръстите му бяха побелели.

– Това е добре, Меши, но трябва да сляза долу при тях, да им вдъхна кураж.

Духовникът обърна трескавия си поглед към мъжа, на когото бе служил през целия си зрял живот.

– Сториш ли го, ще умреш, господарю. Явихте се във виденията ми.Вòините ти ще защитават този хълм дори и от душите на мъртвите.

Скри страха си. Канът му се доверяваше, но докато първите редици на юечжите рухваха, Меши виждаше, че собствената му смърт лети към него със свирещите стрели. Искаше му се колкото се може по-бързо да се махне от това място.

Канът въздъхна.

– Ти ми служи добре, Меши. Благодарен съм ти. Кажи ми отново какво виждаш.

Меши пое бърза глътка въздух и отговори:

– Освен кана таркана Лабас, Богатур има нови военачалници и те се включиха в битката. Единият води атаката срещу фланга на нашите бойци. Прониква дълбоко в редиците им…

Млъкна и прехапа устни. Свирейки пронизително една стрела полетя срещу тях и се заби чак до перата на няколко стъпки от мястото, където бяха приклекнали.

– Трябва да се качим по-високо, господарю – рече той и се изправи, без да откъсва поглед от касапницата долу.

Старият кан също стана, подпомаган от двама телохранители. Те бяха наблюдавали с ледени физиономии избиването на приятели и братя, но обърнаха гръб на битката, за да помогнат на стареца да се изкачи.

– Отвърнахме ли на удара, Меши? – попита той с треперещ глас.

Меши се обърна и трепна от видяното. Долу стрелите висяха във въздуха, сякаш в лой. Атаката бе разделила юечжите на две. Броните, които Богатур получаваше от работилниците на Паламар, бяха по-добри от доспехите от варена кожа на юечжите. Част от вòините на Богатур бяха със стоманени ризници, а останалите бяха защитени от стотици железни пластини, пришити към дебела кожа, под която носеха копринени ризи. Бронята не можеше да спре силен пряк удар, но коприната често улавяше върха на стрелата. Багатурите на Богатур устояваха на стрелите. Знамето на кяните отдавна бе стъпкано и те захвърлиха оръжията и коленичиха, като тежко си поемаха дъх. Единствено част от кхарите и юечжите продължаваха да се сражават яростно, макар и да знаеха, че няма да издържат още дълго. Съюзът, който юечжите сключиха със съседите си, за да се противопоставят на хуните, беше към своя край и той щеше да убие всяка надежда за свобода. Меши се намръщи, замислен за бъдещето си.

– Хората се бият с гордост, господарю. Няма да побягнат, не и докато ги гледаш.

Той видя как част от вòините на Богатур стигат до подножието на хълма и се втурват срещу редиците на гвардейците. На тази височина вятърът беше леден и пронизващ и Меши бе завладян от отчаяние и гняв. Беше стигнал твърде далеч, за да падне на някакъв гол връх, обърнат към студеното слънце и небето. Всички тайни, които беше научил от баща си, и дори повече, можеха да бъдат попилени от удар на палаш или стрела. За миг изпита омраза към стария кан, който бе опитал да се съпротивлява на новата сила в степта. Беше се провалил и това го правеше глупак, независимо колко силен беше изглеждал навремето. Меши мислено наруга лошия късмет, който продължаваше да го съпровожда.

Канът на юечжите се задъха и махна уморено на вòините, които го поддържаха.

– Трябва да си почина – рече той и поклати глава.

– Господарю, те са прекалено близо – отвърна Меши.

Телохранителите не обърнаха внимание на шамана и помогнаха на кана да се отпусне на кичур ланшна трева.

– Значи сме загубили? – как иначе кучетата на онова копеле на Дорбар ще стигнат хълма, освен през мъртвите ми гвардейци?

Меши не погледна телохранителите в очите. Те знаеха истината не по-зле от него, но никой не искаше да изрече думите и да убие последната надежда на стареца. Долу в ниското земята беше покрита с редици от мъртъвци като кървав йероглиф върху пожълтялата трева. Кхарите все още се сражаваха, но в крайна сметка бяха прекършени. Армията на Богатур се движеше плавно, като се възползваше и от най-малката слабост на противниковите редици. Меши виждаше как групи от десетки и стотици вòини препускат през бойното поле, а началниците им си предаваха на заповедите на Богатур със зашеметяваща бързина. Единствено огромната храброст на бойците на юечжите удържаше бурята, но само тя не беше достатъчна. За миг у Меши блесна искрица надежда, когато гвардейците отново си възвърнаха подножието на хълма. Но те не бяха много, изтощението ги бе обхванало и бяха пометени при следващата стремителна атака.

– Гвардейците ти, все още са готови да умрат за теб, господарю – промърмори Меши.

Това беше всичко, което можеше да каже. Останалата част от могъщата и страховита до вчера войска бе разбита. Чуваха се стенанията на умиращите.

Канът кимна и затвори очи.

– Толкова ли е силен този новоизлюпен кан на хуните? Надявах се, че ще го смажем още в началото – едва чуто прошепна той.  Ако всичко е свършено, кажи на синовете ми да сложат оръжие.

Не искам да умират напразно.

Някои от синовете на кана бяха убити още при първия удар на Богатур. Щом чуха заповедта, двамата телохранители впериха погледи в Меши, като прикриваха мъката и гнева си. По-възрастният изтегли палаша си и провери острието му. Вените на лицето и врата му се виждаха ясно като опънати нишки под кожата.

– Ще отнеса думата ти на твоите синове, господарю, ако ме пуснете да отида.

Канът вдигна глава.

– Кажи им да живеят, Исбу. За да видят накъде води всички ни този отцеубиец.

В очите на Исбу се появиха сълзи и той гневно ги изтри, докато се обръщаше към другия телохранител. Държеше се така сякаш Меши не съществуваше.

– Защитавай кана, сине – тихо рече той.

По-младият мъж сведе глава и Исбу постави ръка на рамото му и се наведе напред. За миг челата им се докоснаха. Без да поглежда шамана, който ги беше довел на хълма, Исбу заслиза надолу по склона.

Канът въздъхна. Умът му явно бе замъглен.

– Кажи им да пуснат завоевателя да мине – прошепна той.

Меши гледаше бистрата капка, която се появи и увисна на върха на носа му.

– Може би ще прояви милост към синовете ми, след като убие мен.

Меши видя как Исбу стигна до последната групичка защитници далеч долу. В негово присъствие те се поокопитиха – изтощени и изранени мъже, които въпреки това вдигнаха глави и се опитаха да не показват страха си. Меши ги чу да си подвикват за сбогом един на друг, докато тръгваха с тежка стъпка към врага.

Сред масата вòини в подножието на хълма се появи самият Богатур.Блестящата му плетена ризница, цялата опръскана с кръв, искреше на зимното слънце сякаш обсипана с едри рубини. Меши усети погледа му върху себе си. Потръпна и пръстите му докоснаха дръжката на кинжала. Дали Богатур щеше да пощади шаман, прерязал гърлото на собствения си кан? Старецът седеше с наведена глава, оголил болезнено тънкият си кокалест врат. Може би това убийство щеше да осигури живот на Меши. Точно в този момент той отчаяно се боеше от смъртта.

Богатур дълго се взира нагоре, без да помръдне и накрая ръката на шамана се отпусна. Спомняше си момчешката фигура на канартикина от вечерта, когато му показаха отрязаните глави. Сега обаче този студен вòин, който се появи от нищото заедно с изгряващото слънце, нямаше нищо общо с обречения заложник. Меши седна до кана и видя как умират последните юечжи . Припяваше старо защитно заклинание, научено от баща му, чиято цел беше да привлече врага на своя страна. Бързото повтаряне на думите, като че ли освобождаваше напрежението у стария кан.

Исбу беше най-големият вòин на юечжите и все още не се бе сражавал през този ден. Втурна се с крясък към редиците на Богатур, без да помисли за защита. Последните оцелели юечжи подеха вика му и изтощението им мигом изчезна. Стрелите им покосиха вражеските бойци, но те наскачаха бързо и отвърнаха на стрелбата, като се зъбеха злобно. Докато Исбу убиваше първия, дузина други се нахвърлиха от всички страни върху него и ребрата му почервеняха от техните удари.

Меши продължаваше да припява и очите му се разшириха, когато Богатур наду рог и хората му отстъпиха назад от задъханите бойци на юечжите.

Исбу беше все още жив, макар и зашеметен. Меши виждаше, че Богатур му вика нещо, но не можеше да чуе думите. Исбу тръсна глава, изплю кървава храчка на земята и отново вдигна палаша си.

Само шепа юечжи все още стояха на крака, но всички бяха ранени – кръвта се стичаше по краката им. Те също вдигнаха оръжията си, като се олюляваха.

– Вие се бихте добре – извика Богатур. – Предайте се и ще ви приветствам при огъня си. Ще ви почета.

Исбу му се ухили, оголвайки червените си зъби.

– Плюя на хунската ти почит – рече той.

Богатур постоя неподвижен на коня си, най-сетне сви рамене и отново махна с ръка. Редицата се хвърли напред и пресата на блъскащите и ръгащи мъже смаза Исбу и останалите.

Горе на хълма Меши се изправи на крака. Припяването замря в гърлото му, когато Богатур слезе от коня и започна да се изкачва. Битката беше приключила. Мъртвите бяха хиляди, но десетки хиляди се бяха предали. Меши не го беше грижа какво се е случило с тях.

– Идва – тихо рече той и се втренчи надолу. Стомахът му се свиваше, а мускулите на краката му потрепваха като на кон, мъчещ се да се освободи от досадни мухи. Мъжът, който се беше разправил с дунху, а сега и с тях, се изкачваше с безизразно лице. Меши видя, че ризницата му бе непокътната. Битката беше свирепа, но Богатур се изкачваше със затворена уста, сякаш изобщо не изпитваше напрежение.

– Синовете ми оцеляха ли? – изтръгна се от унеса си канът, протегна кокалестата си ръка и се вкопчи в ръкава на Меши.

– Не – отвърна шаманът с внезапна горчивина.

Ръката се отпусна и старецът замря. После млечнобелите му очи отново се вдигнаха и Меши видя в тях някогашната сила.

– Тогава нека този Отцеубиец дойде – рече канът. Какво значение има сега?

Меши не отговори, неспособен да откъсне поглед от изкачващия се по склона вòин. Студеният вятър духаше във врата му и той изведнъж осъзна, че го усеща приятен като никога досега. Беше виждал изправени пред смъртта мъже; беше им отслужвал най-тъмните ритуали, изпровождайки духовете им. Видя как собствената му смърт приближава със спокойната стъпка на този мъж и за миг едва да не си плюе на петите. Не храбростта го накара да остане на мястото си. Той беше човек на словото и заклинанията и юечжите се бояха от него дори повече, отколкото от баща му.

Бягството означаваше неминуема смърт в приближаващата зима. Чу тихото съскане, когато синът на Исбу изтегли палаша си, но този звук не го успокои. Спокойната походка на канът на хуните будеше страхопочитание. Войската им не бе го спряла. Старият кан вдигна глава, доловил неговото приближаване така, както слепите му очи успяваха да открият слънцето.

Богатур стигна до тримата мъже и спря, без да ги изпуска от поглед. Беше висок и фигурата му излъчваше здраве и мощ. Синьозелените му очи гледаха студено и Меши не видя милост в тях.

Докато шаманът стоеше като замръзнал, Богатур изтегли сабята си, все още покрита със засъхнала кръв. Синът на Исбу направи крачка напред, за да застане между кановете. Богатур го погледна с искрица раздразнение и младежът настръхна.

– Момче, ако ти се живее, слез долу – каза Богатур. – Днес видях достатъчно мъже да умират.

Младият вòин поклати безмълвно глава и Богатур въздъхна. С рязък удар изби палаша на телохранителя настрани, замахна с другата си ръка и заби кинжал в гърлото му. Животът напусна сина на

Исбу и той падна с разперени ръце към Богатур. Той изсумтя, пое тежестта му и го отхвърли настрани. Тялото безжизнено се затъркаля надолу по склона.

Богатур спокойно избърса кинжала и го прибра в канията на кръста си. Изведнъж изтощението му пролича.

– Щях да почета юечжите, ако се бяхте присъединили миром към мен – рече той.

Старият кан се взираше в него с пустите си очи.

– Чу моят отговор – с твърд глас отвърна той. – А сега ме прати при синовете ми.

Богатур кимна. Сабята му се спусна забавено надолу, отдели главата на кана от раменете и тя се затъркаля надолу по хълма. Тялото почти не трепна от удара, само леко се наклони на една страна.

Меши чу как кръвта плисна по камъните и цялото му същество закрещя за живот.

Столицата на юечжите Чжуно се беше смълчала, когато Ян Юн посрещна Богатур в дома си. Видура съпровождаше кана.

– Добре дошъл отново в дома ми – каза Ян Юн щом се озова лице в лице с Богатур.

Канът се извисяваше над него и само очите му напомняха за някогашния заложник. Сега носеше доспехи и сабя на хълбока. Ян Юн усети вътрешната му сила, по-голяма от всяка друга, която бе срещал досега.

– Аз дойдох, за да ти се отплатя за това, което направи за мен в онази нощ. На теб дължа живота си. Затова казвай как да ти се отблагодаря?

– На мен нищо не ми трябва. Но ще бъда щастлив, ако запазиш града ни цял и непокътнат.

Ян Юн трябваше да положи усилие, за да не покаже нервността си, докато Богатур изучаваше една черна лакирана ваза и не вдигна поглед, докато не я върна на мястото ù. Той беше прекалено едър за стаята, като че ли всеки момент щеше да сграбчи гредите и да срути всичко. Ян Юн реши, че изглежда могъщ просто заради репутацията си, но точно тогава канът обърна синьозелените си очи към него и той замръзна.

Богатур прокара пръсти върху украсата на вазата, която изобразяваше пиршество.

– Не се бой от мен, Ян Юн, градът ти ще остане цял и непокътнат – каза той на домакина си.  Зевар ми каза тогава, че си човек, който е направил много от малко, който е нямал нищо, но въпреки това е оцелял и е станал богат на това място.

Щом чу това, Ян Юн хвърли изпитателен поглед към спътника на кана, но лицето на Видура беше безизразно. За първи път в живота си се почувства объркан. Чжуно му бе обещан, но той не знаеше дали този човек, за който се говореше, че с лека ръка убил съпругата, а после и родния си баща ще удържи на думата си. Знаеше само, че когато вихрушката унищожи дома ти, не ти остава друго освен да свиеш рамене с примирение. Нещо като вихрушка беше и повторната му среща с Богатур. Правилата, които важяха през целия му живот, вече не играеха. Достатъчна беше само една дума на хунския кан и Чжуно щеше да бъде изравнен със земята.

– Богат съм – съгласи се Ян Юн.

Преди да успее да продължи, усети погледа на Богатур върху себе си. Внезапно в очите на кана се бе появил интерес. Той вдигна отново лакираната ваза и посочи към нея. В ръцете му тя изглеждаше невероятно крехка.

– Какво е богатството, Ян Юн? Ти си човек от града, от улиците и къщите. Какво цените вие? Това ли?

– За изработването на тази ваза са били нужни хиляди часове труд, господарю. Когато я гледам, тя ми доставя удоволствие.

Богатур завъртя вазата в ръце. Изглеждаше заинтригуван.

– Но това не е богатство, господарю – продължи Ян Юн. – Гладувал съм, така че знам цената на храната. Студувал съм, затова познавам стойността на топлината.

Богатур сви рамене.

– И една овца знае това. Имаш ли синове?

Знаеше отговора, но искаше да разбере по-добре човека, който идваше от свят, така различен от неговия.

– Синът ми беше отнет – кратко отговори търговецът.

– Тогава какво е богатството, Ян Юн?

При тези въпроси Ян Юн изведнъж усети покой. Не знаеше какво иска канът, затова отговори съвсем честно:

– За мен, господарю, отмъщението е богатство. Възможността да вдигна ръка и да ударя враговете си. Това е богатство. Много внимателно той взе вазата от ръката на Богатур и я пусна на пода. Тя експлодира на безброй парченца, които се пръснаха на пода. – Всичко останало няма стойност, господарю.

– Мисля си, че ако се бях родил в град, сигурно щях да водя твоя живот, Ян Юн. Зевар ми разказа доста неща за теб. Няма да престъпя думата си. Чжуно е твой. За мен този град е само една стъпка по пътя към Чанан .

– Радвам се, господарю – отвърна Ян Юн и почти се затресе от облекчение. – Желаете ли чаша вино?

Богатур кимна и огромното напрежение в стаята изчезна. Ян Юн автоматично се огледа за слуга, но не намери. Припряно донесе сам чашите, а под сандалите му хрущяха парчетата от безценната керамика, която навремето бе украсявала дома на Цин Шъхун-ди. Ръката му леко трепереше, той наля в трите чаши едва тогава Богатур седна. Видура също седна и бронята му изскърца.

Ян Юн знаеше, че канът не би си губил времето да седи, освен ако не искаше нещо. Гледаше изразителното, мъжествено лице, докато Богатур приемаше чашата от ръката му. Осъзна, че канът също не се чувства удобно и търси подходящите думи.

– Чжуно изглежда малък за теб, господарю – обади се Ян Юн, когато Богатур отпи от оризовото вино и спря за момент, преценявайки непознатия вкус.

– За мен твоят град беше и си остава затвор. Единственото ми желание тогава беше, когато се завърна да го изгоря до основи.

Тръпки полазиха по гърба на търговеца, но канът пресуши чашата си, напълни я сам и му подаде бутилката.

– Още една, но виното е силно, а искам главата ми да е бистра – отвърна вдървено Ян Юн.

– Като конска пикня е в сравнение с нашето – изсумтя Богатур, но ми харесва как сгрява.

– Ще пратя в табора ти сто бутилки, господарю – бързо предложи Ян Юн.

Хунският водач го погледна над ръба на чашата си и кимна.

– Много си щедър.

– Това е нищо в сравнение с града, в който съм се родил – рече Ян Юн.

При тези думи Богаур като че ли се отпусна и се облегна в кушетката.

– Ти си много умен мъж, Ян Юн. Зевар ми каза, че си се издигнал до министър при управлението на Цин Шъхуан-ди.

– Така беше, господарю. Но той падна и всичко, което бях градил се срина през време на братоубийствената война. От друга страна благородниците живеят различен живот и рядко ми се е случвало да подръпна юздата на тяхната власт.

Богатур изсумтя. Не можеше да изрази неудобството си да стои в къща в близост до казармата, в която бе прекарал много тежки дни и нощи, до ямата, в която прекара една паметна нощ.

– Значи мразиш ханските благородници? – попита той.

Въпросът не беше подхвърлен просто така и Ян Юн внимателно обмисли отговора си.

– Повечето от тях живеят толкова различен живот, господарю, че изобщо не мисля за тях. Съдиите им прилагат императорските закони, но те не се отнасят за благородниците. Ако открадна, могат да ми отрежат ръцете или да ме бичуват до смърт. Ако някой благородник открадне от мен, аз няма да получа правосъдие. Дори, ако вземе дъщеря ми или сина ми, не мога да сторя нищо. Да, мразя ги – завърши той.

– Когато идвах, видях обесени тела на портата на казармата – каза Богатур. – Твоя работа ли са?

– Уредих някои стари сметки, преди да пристигнете.

Богатур кимна и напълни двете чаши.

– Човек винаги трябва да си урежда сметките. Мнозина ли мислят като теб?

Ян Юн се усмихна горчиво.

– Повече отколкото мога да преброя, господарю. Империята на Цин бе оплела като в паяжина столицата на юечжите, а Сигрицис нехаеше или се правеше, че не знае. Сега хората на Гао Цзу се опитаха да ги заменят и да присъединят града към новата империя.

– Щом сте повече, защо не се вдигнахте против тях? – с искрено любопитство попита Богатур.

Ян Юн въздъхна и думите заизлизаха с огромна скорост от устата му:

– Търговци, хлебари и зидари не правят армия, господарю.

Имперската тайна служба е безжалостна и при най-малките признаци за непокорство. Имало е опити за бунт в миналото, но те имат шпиони сред народа и ако почнехме да събираме оръжие, войниците на Сигрицис щяха да ни се нахвърлят. Ако въстанието все пак избухне, щяха да се обърнат и към императора и той да изпрати армията си. Цели градове, независимо къде се намират могат да бъдат изклани и изгорени.

Учуден, Богатур разглеждаше човека пред себе си. Беше въвел идеята за един народ сред родовете и племената в степта, но тя не се споделяше от хора като Ян Юн, поне засега. Всеки град от империята Хан се управляваше от императора, но жителите му не се обръщаха към него като към свой водач, нито се чувстваха част от семейството му. Ясно беше, че благородниците получават властта си от императора. Ясно беше, че търговецът ги мразеше заради тяхната арогантност, богатство и сила. Това можеше да бъде полезно за Богатур.

– Усещал съм това върху собствените ми хора, Ян Юн – рече той. -Ние станахме един народ не за да им се съпротивляваме, а за да ги смажем.

– За да управлявате след това като тях ли? – попита Ян Юн и чу горчивината в тона си, преди да успее да спре. Осъзна, че си позволява да разговаря опасно свободно с кана. Обичайните ограничения и извъртания на родния му език бяха рехава защита срещу този стоманен поглед. За негово облекчение Богатур се засмя.

– Не съм се замислял какво следва след битките. Може би ще управлявам. Нима един завоевател няма право на това?

Ян Юн пое дълбоко дъх, преди да отговори:

– Да управлява – да, но дали и най-простият ти вòин ще язди като император сред онези, които си покорил? Дали ще ги гледа презрително и ще отнема онова, което не е заслужил?

Богатур го погледна изненадан.

– Значи благородниците са семейството на императора? Ако питаш дали моят род ще взема каквото си пожелае – разбира се, че ще го прави. Силните управляват, Ян Юн. Слабите могат само да си мечтаят – каза канът и замълча, опитвайки се да разбере домакина си. – Дали не искаш да обвържа хората си с някакви правила?

Ян Юн отново спокойно пое дъх. Животът му беше минал сред шпиони и фалш, осигуровки и преосигуровки до деня, в който се видя принуден да напусне високият си пост в столицата на империята Цин. Днес се бе озовал лице в лице с човек, с когото можеше да разговаря без никакви задръжки. Друг път нямаше да му се отвори подобна възможност.

– Разбирам какво казваш, но дали това право ще бъде прехвърлено
на твоите синове, внуци, правнуци и така нататък? Когато след сто години някой жесток слабак убие момче, никой ли не ще дръзне да протестира, само защото в жилите на убиеца тече твоята кръв?

Богатур остана неподвижен. Мина доста време, преди да поклати глава.

– Не ги знам вашите благородници, но моите синове ще управляват
след мен, ако имат силата за това. Може би след сто години потомците ми ще продължават да управляват, ще бъдат онези благородници, които презираш.

Сви рамене и пресуши чашата.

– Повечето хора са като овцете – продължи той. – Не са като нас –
рече и махна с ръка, когато Ян Юн понечи да отговори. – Не ти се вярва ли? Колко души в този град могат да се сравнят с теб по влияние и сила, преди да пристигна аз? Повечето не могат да бъдат водачи – мисълта за това ги ужасява. А за тези като теб и мен не съществува по-голяма радост от това да знаят, че помощ няма да има. Решението си е наше.

Богатур направи широк жест с чашата. Ян Юн счупи восъчния печат на нова бутилка и отново наля вино.Тишината започна да става напрегната. За изненада на двамата Видура беше следващият, който я наруши.
– Моите синове – рече той, – когато пораснат, ще постъпят в армията или ще станат търговци като мен. Когато се разбере, че са мои деца, от тях ще се очаква нещо повече. Те ще се издигат по-бързо от обикновения човек без име. Аз съм доволен от това. Заради това съм готов да работя усилено и да понеса какво ли не.

Богатур разкърши рамене. Беше дошъл да благодари на Ян Юн и да разбере по-добре странната порода, която живееше в градовете, да се възползва от опита и връзките на търговеца, като въведе Видура в голямата търговия. Вместо това дребния мъж съвсем го отвлече от първоначалните му намерения.

– Най-после да си дойдем на думата. Господин Ян Юн, това е мой съученик от школата в Бугур и той от мое име поема търговските дела на държавата. Желанието ми е да му покажеш пътищата на голямата търговия и да му разкриеш тайните ù. Но на първо време трябва да прекратиш търговията с коне или по-точно да престанеш да продаваш коне на Хан.

– За мен е чест да изпълня желанията ви, велики кане! –тържествено произнесе Ян Юн.

– Видура е от знатен търговски род от Согд. Той познава пътищата през партските земи на запад, север и юг от родния му град, а ти ще покажеш източния – до Чанан. Ние ще поемам охраната на керваните със стоки по пътищата, които вие двамата ще начертаете. Досега от изток към запад са пътували кервани натоварени с портокали, кайсии, черници, праскови, ревен, рози, камелии, божури, азалии и хризантеми. А в обратна посока пристигнала лозата, смокиновото дърво, придружени от лена, наровете, жасмина, фурмите, маслините и множеството зеленчуци и подправки.

Искам пазара да се разрасне като на запад да тръгне коприната, желязото, бронза, а да получаваме злато, сребро, скъпоценни камъни, вълнени и ленени тъкани.

Това беше зашеметяваща идея. Предложението на младия кан обхващаше толкова обширни земи, че на Ян Юн му беше трудно да си ги представи.

– Ще си помисля за това – рече той, като леко заваляше думите.  Всичко това е твърде сложно, за да се смели на един път. – и като се усмихна се продължи. – особено, когато император Гао Цзу си остава на сигурно в столицата си.

Богатур поклати глава.

– Думата ми е закон! Дори всичко друго да бъде изгубено, това ще остане във времето като добро дело. А колкото до императора – всичко по реда си.