Гадаенето беше определено за третия ден от месец айяр в храма на Шамаш, който се открояваше над Ктесифон с ослепително белите си стени. За да измоли благоволението на бог Шамаш, царя на партите, заповяда да приготвят специална жертва – бяло агънце с позлатени копитца. От десет дена то беше затворено в предверието на храма. Всяка сутрин идваше жрец в бяло одеяние и го поеше с мляко от родната му майка. След това изваждаше от бродирана със злато торбичка голям гребен от слонова кост и грижливо разчесваше къдравата му и мека като коприна козина.

    Наближаваше денят на жертвоприношението. За него се готвеха не само жреците и служителите на храма, но и сам цар Пакор.

    Усамотен в своята библиотека, голяма мрачна зала с ниши в стените, където бяха подредени глинени плочици и свитъци на великите му предци, царят диктуваше на писарят си въпросите към бог Шамаш, на които искаше да получи отговор по време на гадаенето.

    Владетелят на партското царство беше навъсен и мълчалив. Даже и на върховния жрец на храма Вологез не беше разрешено да влиза в покоите на царя.

–           Негово величество не иска никой да го безпокои – предаде началника на охраната на Вологез. – Той не приема даже чуждите посланици, които пристигат всеки ден от далечни земи.

–           Защо е мрачен великия Пакор? – попита върховния жрец. – Да не би нашите шпиони зад граница да са му изпратили лоши вести?

–           За вас не съществува нито една тайна на тази земя! – възкликна телохранителят, като се поклони ниско. Недобри сведения за ставащото в пределите на царството на кушаните донесоха изпратените там като търговци наши разузнавачи. Те информираха негово величество, че царят на кушаните е в добро здраве и е построил много нови дворци, храмове, водни канали и е засадил обширни площи с лозя. Небесна благодат се спуснала над земите на кушаните. А нима има по-лоши от такива вести? Процъфтяването на бактрийските земи под короната на кушанските царе – това е заплаха за партите. Как да не е разтревожен от това нашият цар!

–           Прав си, – въздъхна Вологез. – Наистина големи отговорности лежат на

плещите на Пакор за бъдещето на Партия. Напомни на негово величество, че Вологез е първи жрец на бог Шамаш и може да узнае от владетеля на вселената, какво ни очаква занапред.

    Вологез прекрачи прага на библиотеката в този момент, в който стария писар Шумидин четеше пред царя плочката на цар Вонон, великия предтеча,

прославил се с успешните си походи на север. Той бе опустошил някои цветущи градове на Бактрия, както и самият летен дворец на царя. Тогава изглеждаше, че покритата с пепел земя никога повече няма да оживее. Но ето че беше оживяла и възраждащото се могъщество на кушаните плашеше Пакор.

    А писарят продължаваше с монотонния си глас: „… Пристигнах в пределите на древна Бактрия и прекрасна крепост видях там. Възвишаваше се тя над кипарисова планина, блестейки с белотата на своите здрави стени. Хората, които живееха в тази област нямаха равни в уменията си да отглеждат и обучават коне. Хиляди малки жребчета припкаха на воля сред тучните ливади.

Прекрасните им майки изглеждаха бързи и здрави. Но ние ги взехме и ги откарахме. Обзети от страх от моето оръжие бягаха коне и хора. Смъртна пяна покри войните им. И не остана нито един жив“.

    Пакор слушаше, като гладеше тъмната си къдрава брада, напоена с благовонни масла. Черните зли очи на царя просветваха мрачно като ахатовите топки по тънката му мантия.

–           О, велики Шамаш, помогни ни! – съскаха стиснатите му устни. – Спри ги, не им давай повече сила и могъщество!

    А четецът продължаваше: „… като владетел влязох във владенията на кушаните. Победоносно пристъпих в летните покои на царя им. Здравите стени на двореца, иззидани от остри планински камъни бяха натрошени от нашите чукове и кирки. Като глинени гърнета бяха разбити стените. Заповядах да ги сравнят със земята, за да не остане и следа от царските дворци.

    Дългите кипарисови греди от покрива на неговия дворец заповядах да откарат в Партия. Отворих пълните хамбари и складове с храни и нахраних моето войнство. Отворих избите и многобройните войни на Шамаш, гребяха на воля от големите и малки питоси, дъхаво, руйно вино, като речна вода.

    Моите силни воини се втурнаха в прекрасните градини, които бяха украшение на града – пълни с плодни дървета и лозя и затрещяха железните топори, опустошавайки цветущата земя.

    Ние пресушихме каналите и превърнахме в блата бързоструйните реки.

    Цялото имущество от дворците в околните градове, статуите на Буда, богатствата, които заграбихме, аз заповядах да пренесат в Партия. Хората от областта на Бактрия откарах като роби в каменоломните и работилниците на Ктесифон.

    Като разбрал за това, царят им коленичил, раздрап дрехите си, свалил превръзката от главата, за да разроши косите си, хванал се за сърцето и заридал. Сърцето му спряло, черният му дроб горял в алени пламъци. Из цяла Бактрия се носеха ридания и плач се вдигаше до небесата…“

–           Достатъчно! – изхриптя гневно Пакор. – Всичко е ясно! Всичко е било превърнато в пепел, прах и разорение. Не останал нито един жив, а сега отново са там и ни заплашват! Сигурно водят преговори със скитите. Търсят верни съюзници!.. О велики Шамаш, помогни ни!

–           Утре на разсъмване ще се проведе гадаенето! – прошепна с пресъхнали устни Вологез, навеждайки се към позлатеното кресло на царя. – Великият Шамаш ще ни каже как да постъпим.

    С тези думи Вологез падна ничком пред разгневения Пакор и притисна устни към позлатените сандали на царя. Зачервените му, сълзящи очи с кучешка преданост се повдигнаха към господаря.

–           Ваше величество, бъдете щедър! Разпоредете да направят статуя на владетеля на вселената Шамаш – това ще го омилостиви и ще ни даде верен отговор.

    Пакор гнусливо отблъсна Вологез и, като отправи поглед на север, който сякаш пронизваше дебелите стени каза:

–           След обреда ще заповядам да направят статуя на великия Шамаш. А сега ме остави. Кажи да повикат при мен Варахран.

    Вологез покорно напусна залата, и не след дълго, безшумно крачейки по дебелия килим, влезе военния съветник на царя, спахбод Варахран. Той бе участвал и ръководил много битки и сражения. Голям червен белег пресичаше лявата му буза, брадата, стигаше до адамовата ябълка и правеше да изглежда

уродливо някога красивото му лице.

–           Аз съм в нозете ви, ваше величество! – поклони се пълководеца, отпускайки се на колене пред Пакор.

–           Стани, стани и ми кажи Лиган застрашава ли границите ни – каза Пакор, като го подкани с жест да стане – знак на особено благоразположение към Варахран.

–           Мога да кажа следното, ваше величество, – отвърна, надигайки се съветника. – „Ако звезда, подобна на главня, пламне на изток и залезе на запад – войските на врага са заплашени от нападение. Ако южния вятър се превърне в ураган, а като се надигне, се ориентира, а като се ориентира, се упъти, а като се упъти, се превърне в буря, а след бурята – времето се оправи – тогава пълководеца, който се отправя на поход, ще завладее всякакви богатства“.

–           О, ти добре си запомнил гаданията от книгата на жреците! – възкликна

Пакор, доволен от отговора. – Ако се вярва на тези думи, то ние няма да имаме никакви проблеми с лиганските легиони.

–           Боговете чуват, колко справедливи са вашите думи, господарю мой! – отвърна като се поклони ниско Варахран. – Аз вярвам, че войната с Лиган ще завърши в наша полза. Нашите войски са многочислени, като скакалци; конницата – бърза и могъща като планински орли, а стрелците и копиеносците нямат равни на себе си.

–           Всичко, което казваш е вярно, – съгласи се Пакор. – Но не мислиш ли, че кушаните, които днес са се обединили в голяма държава, се готвят да ни отмъстят за кръвта на своите предци? Те отново са силни и изпълнени със злоба.

    Пакор присви дясното си око и въпросително погледна към съветника си. Той вярваше в този изпитан воин и искаше да знае неговото мнение.

    Преди да се изправят срещу поредния поход на Лиган към земите им, Пакор беше длъжен да разсее съмненията си, които се породиха от докладите на разузнавачите. Той трябваше да се увери, че неговите врагове – кушани, масагети и хуни – не се готвят да нахлуят в Партия.

–           Знам за докладите на разузнавачите, – отвърна пълководецът, като смело вдигна поглед към гневните очи на владетеля. – Кушаните сега са по-силни и по-могъщи отпреди. Но те не искат да воюват с нас. Техните погледи са отправени на юг към Хинд. Но ако се вгледаме по-внимателно ще видим, че те не коват оръжие, не събират войски. Не те не се готвят за война. Те строят градове и напоителни канали, засаждат градини и лозя. Издигат статуи на новото си божество Буда. Те набират сили, не могат да се сравнят с нас във военно отношение. Когато отблъснем легионите на Лиган, по-силни от нас няма да има в целия свят. Тогава можем да повторим похода на цар Вонон.

–           Обаче могъществото на кушаните не е по волята на нашите богове – възрази Пакор. – То не е и по вкуса на мен – твоят господар. Затова сме длъжни да го смажем сега, преди да сме тръгнали към Лиган.

    Варахран мълчаливо слушаше царя. Думите на Пакор бяха заповед за него. Той разбра, че походът към разрастващата се империя на кушаните беше неизбежен. Варахран беше уверен, че такъв поход сега е безразсъден, но той не смееше да противоречи на царската дума. Затова, усилено, докато бавеше отговора, трескаво търсеше решение на създалата се ситуация. И изведнъж на лицето му се разля доволна усмивка. Той се изправи, и като закрачи решително напред-назад, заговори с решителен глас:

–           Ваше величество, мисълта ви е ясна, както днес е ясно небето над Партия. Ние ще подготвим военен поход към съюзените племена на кушаните. Няма да вдигнем цялата си войска срещу тях, защото те представляват един съюз между пет племена и настанилите се в земите им българи.

–           Чакай, чакай! – Българи ли спомена?

–           Да ваше величество.

–           Българи, българи … нали те ни помогнаха да смажем консул Крас при битката край Кара! – Трябва да ги привлечем на наша страна! Сега сигурно не им е добре под властта на кушанските царе.

–           Отново сте прав ваше величество. Сега кушаните още не са единни като народ и ние ще ги разпердушиним едно по едно, като започнем от Балгх. Заповядайте да извикат началника на разузнавачите Бердин, който скоро се завърна от там. Разпоредете му да разузнае  всичко необходимо за нашия поход там. Нека му бъдат дадени на разположение верни хора, коне, камили, както и бали, денкове и вързопи с най-различни стоки. Нашите хора ще влязат в столицата им като обикновени търговци. Те ще обикалят из пазарите и около царските дворци като дресирани кучета. Печалбата от търговията им ще бъде като награда, а за нас сведенията, които ще донесат ще са ни от полза за похода. 

–           Нека доведат Бердин, – съгласи се Пакор, като прикриваше доволната си усмивка с черните си мустаци.

    Варахран видя как се преобрази лицето на Пакор. Царят беше доволен от решението на съветника си, и гневът му мигом се изпари.

    Когато Бердин влезе в библиотеката, Пакор вече беше весел и се шегуваше.

–           Казват, че ти много приличаш на внука на царя на кушаните, сякаш една майка ви е раждала, – каза той, като се усмихваше. – Това ми харесва!

–           Да се слави името ви, ваше величество! – възкликна Бердин, падайки ничком пред царя. Той не разбра шегата и със страх очакваше всяка нова дума на царя.

–           Ще се върнеш при кушаните – продължи Пакор, като не си направи труда да изправи застаналия на колене Бердин, – и ще яздиш по градовете и селата им с широко отворени очи. Ще бъдеш навсякъде и всичко ще запомняш. Нека те си мислят, че вие сте търговци от далечни страни, нека разменят с вас платове, бродерии, и медна посуда. А ти своевременно ще ни изпращаш тайни донесения. Трябва да знаем как се охранява крепостта на столицата им, къде и какви нови крепости са построили, колко войска е събрана, за да ни нападне; трябва да разбереш с какво са въоръжени, каква е тактиката им за водене на бойни действия. Другата пролет ще ги нападнем. Ако изпълниш поставените задачи ще получиш достойна награда.

–           Готов съм да ви служа като вярно куче, – отвърна Бердин, целувайки краката на Пакор. – Всички мои мисли ви принадлежат. Всичко ще направя, всичко ще разбера, всичките им тайни ще разкрия!

–           Утре ще се проведе обред с гадаене, а след това тръгваш за Балгх и запомни, че моята щедрост зависи от твоето усърдие. И щях да забравя – научи всичко за българите: имат ли си вожд (някога имаха кан), как се отнасят с тях кушанските власти – като роби ли ги използват или под друга форма?

    Едва Варахран и Бердин напуснаха покоите на царя, и той гръмко се разсмя. Неговият гърлен смях отекна като ехо в голямата, мрачна библиотека на двореца. Писарите, които стояха зад вратата, за да се явят при него, учудено се спогледаха.