С настъпването на утрото преминахме през тесния отвор на боновото заграждение и се насочихме към определеното ни корабно място. Вляво и вдясно стърчеше гора от мачти, настръхнали дула, ракетни стелажи, кълбовидни антени, които виждаха и чуваха всичко наоколо на стотици километри. В каналите чернееха огромните туловища на субмарини.

Всичката тази страховита сиво-черна мощ внушаваше респект. Новодошлият по море имаше чувството, че влиза в метална кутия – зад него тутакси се затваряше заграждението. Под водата в братска прегръдка лежаха останки на руски и съветски бойни кораби, отгоре – желязната завеса на ония дни. Севастопол беше затворен град.

Малкият катер, с който прекосихме канала, опря десния си борд о подводницата-тренажор. Бързо пренесохме водолазната екипировка направо в първия отсек на някогашната красавица, чийто нос сега уродливо беше срязан. Акуратно подредихме всичко и се строихме в очакване на инструктажа за учебното преминаване през торпедна тръба. След броени минути се появи мичман в синьо работно облекло. Огледа ни преценяващо, може би защото беше срещал само наши подводничари, поздрави ни с добре дошли и попита къде са апаратите, с които ще отработваме упражнението.

Командирът с широк жест му посочи подредените АВМ-1М, хидрокомбинезоните, плавниците, баластните колани. Всичко – съветска техника и екипировка. Мичманът завъртя вече посребрената си глава отрицателно.

– Не готится! С этими апаратами не можете войти в трубу! 

Инструкция не позволяет! Нужно пройти десятидневной курс по работе с кислородном апарате ИДА-59 и тогда с ним сможете выполнит упражнение.

Звучеше като ултиматум. Командирът ни събра да обсъдим възникналата извънредна ситуация. Според инструкцията екипировката, която трябваше да използваме, беше за подводничари. Те я използваха при аварийно напускане на подводницата. Предимството на кислородния апарат ИДА-59 в сравнение с дихателния апарат със сгъстен въздух беше, че е по-лек, по-малогабаритен и се поставяше на гърдите. С такъв апарат ние не разполагахме, не беше на въоръжение в поделението.

Трябваше да намерим ключ за излизане от поредния капан на затворения град. Единодушно се спряхме на тактически вариант с обходен маньовър- да отворим широкото славянско сърце на съветския инструктор с подаръците, които смятахме да му поднесем при завършване на мероприятието. Те бяха от спестените дажби на полагащите ни се след водолазно спускане коняк и кока-кола. Все благинки, за които местните хора можеха само да мечтаят.

Както при всяка битка и ние разчитахме на тежката артилерия в лицето на нашия водолазен инструктор. Тогава той тежеше повече от сто килограма. Въпреки габаритите си, той се зае да убеди колегата си че с апарат АВМ-1М на гърба ще премине през торпедната тръба на сухо.

До преминаване на сухо не се стигна. Но пред удивените очи на руснака Мустака премина като по учебник през тръбата с нашата екипировка. Така
съветската Инструкция беше побългарена, а пред все още смаяните погледи на обслужващия екип можехме да започнем нашето си упражнение.

Проверих снаряжението си. Направих работна проверка на леководолазния апарат.т Всичко беше наред. Докладвах на ръководителя на „спускането” за готовността си да изпълня задачата и се подписах във водолазния дневник. Облякох хидрокомбинезона. Приклекнах няколко пъти, за да го обезвъздуша. Ако не го направех, при напълване на тръбата с вода излишният въздух щеше ме повдигне и прилепи за тавана и да направи придвижването към изходния люк неимоверно трудно. Надянах плавниците. Поставих апарата и запасах баластния колан. Огледах се и поведох първата тройка към зейналата черна паст на торпедния апарат. Дежурният хронометрист ми подаде стоманена гривна, с която чрез почуквания по тръбата трябваше да осъществявам връзка с ръководителя на занятието. Наведох се, опънах ръце напред и потънах до кръста в стаения в теснотата мрак. Усетих как двама обхванаха краката ми и в следващия момент вече се плъзгах в мократа цев като грапав снаряд. Това набутване продължи докато накрая усетих ръцете им по стъпалата си. Ясно чух, че ми извикаха да не се движа, докато ръцете на следващия по ред не опрат петите ми. Въпреки това реших да продължа на собствен ход. Като използвах за опора бедрата, коленете и лактите си, леко се надигнах, за да извърша обичайното за бебетата припълзяване. Резултатът беше в порядъка на сантиметър. Опитах приплъзване със странична извивка, както го правят змиите. Спечелих още два-три сантиметра. Реших да комбинирам: леко повдигах таз, бедра и лакти и се извих на ляво, после в същата последователност – надясно. Така като глист продължих неотклонно напред. От усилието дишането ми се учести, пулсът зачука в слепоочията и пот заоблива цялото ми тяло. Дробовете ми се издуваха за допълнителна глътка въздух, но сковани от стоманената прегръдка на тясната тръба, закрещяха за помощ към мозъка. Няколко дълбоки и бавни вдишвания възстановиха равновесието и тогава през плавниците усетих твърдата ръка на момчето, което ме следваше. Скоростта на пълзенето видимо нарасна, Вече не бях сам и имах време да съпреживявам: най-напред на втория, а след това и на третия след мен.

Най-после дойде и заветният сигнал: 

„Мога ли да започна запълването на торпедната тръба с вода”? 

Със съответния брой почуквания – първо аз, а после вторият и третият поред отговорихме утвърдително. Чу се тихо бълбукане и скоро нахлуващата вода охлади пламналото ми тяло и леко го повдигна. Преминах на плавници и след няколко тласъка ръцете ми опряха о предния капак. Бях достигнал целта, но до края имаше още време. Неочаквано при поредното вдишване устата ми се напълни с вода. Леко се учудих откъде ли се е взела, но преглътнах. Поех отново въздух, но давейки се от голямата глътка вода, изплюх захапката. В устата ми остана вкусът на оръжейна смазка и ръжда. Първото, което ми мина през ума, беше, че най-вероятно гумената мембрана на автомата се е прокъсала. По инструкция трябваше незабавно да използвам металната гривна. Достатъчно беше да ударя по стягащото ме желязо повече от 5 пъти и операторът щеше да отвори входния люк. Отприщената вода щеше да ни запрати по обратен ред в отсека и спуканата мембрана щеше да ме дари щедро с въздух вместо вода. Такава картина навяваше позор. Не можех да си го позволя. Не и тук, пред „по-големия брат по оръжие”. Как щях да гледам в очите тези, които поведох? Трябваше да намеря изход! Жадно поех това, което беше останало в хидрокомбинезона. При вдишването гумената материя плътно прилепна по тялото ми. Ах, как съжалявах, че направих толкова прецизно обезвъздушаване! Положението ставаше критично. Ако продължавах да дишам, много скоро щяха да загубя съзнание от пренасищане с въглероден двуокис. Оставаше ми само да повикам на помощ апнеята. Личното ми постижение при задържане на дишането под вода беше 3 минути и 18 секунди. Време достатъчно да изчакам отварянето на капака и да изплувам на повърхността на Севастополския канал. За последно поех дъх. Упойващата смес вече напомняше за себе си – очите ми сълзяха; остри шипове пронизваха мозъка ми. Отново паниката надникна в душата ми и я подкани да удрям, да блъскам, да се подчиня на инструкцията. А секундите изтичаха. В този момент пред замъгления ми поглед се появи тънък, светъл полумесец, който едва-едва се уголемяваше. Ръцете ми инстинктивно се устремиха нататък. С лявата длан обхванах освободения вече ръб на тръбата, а с дясната яростно натисках мъчително бавно отварящия се капак. Струваше ми се, че часове са изминали, докато най-накрая успях да измъкна изнемощялото си тяло през полуотворилия се люк. С последни усилия се оттласнах от дъното, ударих с плавниците и се озоваха в ръцете на осигуряващия екип.

Бяха години на непрестанно противоборство и надпревара. Едно състояние на необявена студена война. А когато си на война, трябва да си готов да умреш. Не е задължително да е в бой. Имам предвид през цялото време – дори когато се обучаваш. Ако не се обучаваш достатъчно, че да рискуваш да умреш, значи не се обучаваш истински, само отбиваш номера. И ако е така, никога няма да си готов за истинска среща със смъртта.

И ние тренирахме – ден след ден, занятие след занятие, учение след учение, на наш и на чужд терен трупахме безценен опит за използване на морските разузнавателни групи в съвременни условия.