Затръшнах голямата дървена врата на училището, прекосих площадката пред нея, изтопурках по каменните стъпала и вече на двора се позапрях. Не се виждаше никой, само прозорците на нашата класна стая светеха – училищният слуга Дженко я почистваше.

Преди минути той ме освободи от наказанието, което ми бе наложила учителката. Закъснях за последния час и влязох след като урока вече бе започнал. Другарката, без да ми иска обяснение, ме изправи на колене в ъгъла на класната стая, с гръб към другарчетата ми.

Сега, когато априлското слънце вече отдавна бе залязло и над притихналото село се спускаше мрак, се налагаше сам да се прибирам вкъщи и у дома трябваше да давам обяснения на майка защо се връщам от училище толкова късно. Не можех да тръгна по прекия път, по който се прибирах. Той минаваше край къщата на дядо Райко и там по това време бе стадото му, а край овцете неотлъчно бдяха големи овчарски кучета – те сигурно клечаха край налягалите овце, озъбваха се и ръмжаха срещу всеки, който минаваше близо край тях… Кой знае защо си представих как се прибирам вкъщи след като зъбите им са разкъсали дрешките ми и целият аз съм овъргалян в овчи тор и нечистотии, а майка ми се чуди къде съм се търкалял и как да закърпи провисналите дрипи!

С такива мисли затворих училищната портичка и се огледах: малкият мегдан и улицата вече се забулваха с плаща на падащия мрак, а наоколо не се виждаше жива душа. Надеждата, че ще срещна някого от нашата махала, с когото да премина опасното място, потъна някъде в сгъстяващия се сумрак.

Хванах здраво презрамката на торбичката с читанката, буквара, тетрадките и се упътих към големия мост, а оттам – вместо направо щях да завия надясно и по околните пусти сокаци и сокачета, да се прибера у нас в горния край на селото, току под гората.

Шляпах в прахуляка по средата на улицата, когато нещо ме бутна по дясното рамо, а после топъл, мокър език облиза бузата и ухото ми. Не успях да се обърна, когато позната глава с черна муцуна се изпречи току пред лицето ми:

– Карабурун!? – с изненада, облекчение и признателност възкликнах аз.

Карабурун беше кучето на дядо, с което бях израснал от малък. Бе едро стройно животно с черна муцуна, откъдето бе получил и името си (кара – черен; бурун – нос, муцуна). Късата му козина, белезникава по корема, жълтееше в златно по гърдите, за да добие червеникави оттенъци по гърба.

Много ми се искаше да го прегърна през врата с две ръце, но там беше герданът с шипове, които татко му бе сложил – да го предпазват от вълчи зъби. Затова преместих торбичката на другото си рамо, а с дясната си ръка го прегърнах през гърба.

Той се обърна, лизна лицето ми и така прегърнати продължихме по правия път за вкъщи.

Малко преди да стигнем дядо Райковата къща, оттам се разнесе миризмата на току-що опечена кавърма*. Днес беше петък и жените от селото печаха хляба за следващата седмица във пещите, които обикновено се намираха в дворовете, току пред къщите. По-заможните заедно с хляба изпичаха и няколко тави вкусна домашна баница с мляко. Такава беше и баба Райковица.

Миризмата на тази вкусотия, която напълни гладната ми уста със слюнка, не намали напрежението от срещата с гладните кучета.

Когато наближихме къщата, в двора не се виждаше никой: вратникът бе затворен, а баба Райковица бе прибрала хляба и баниците. Само миризмата на топъл хляб, препечени кори и сладникав дъх на пребито овче мляко като невидим облак покриваше къщата, двора и улицата наоколо.

От външната страна на плевника, на открито, направо на земята бе полегнало цялото стадо. Около овцете се жълтееше разпръснат царевичак*. Някои от тях бяха полегнали, а други – навели глави придърпваха зеленикаво-жълтите листа от снопчетата пред тях.

Кучетата, четири на брой, стояха изправени от външната страна на овцете, като митични цербери. Всичките бяха сиви, като вълци, и макар изпосталелите им хълбоци и стърчащи ребра да говореха, че стопаните им рядко им подхвърляха нещо за храна, оголените им бели зъби показваха, че са готови до смърт да бранят поверената им жива стока.

Прималя ми под лъжичката при този им вид, но продължих да крача до Карабурун. Когато ги приближихме, той мина от другата ми страна – между мен и „страшилищата”. Вървеше все така спокойно и никога няма да забравя тази негова царствена походка. Та той даже не се озъби, не ги и погледна…, а те на ръст бяха колкото него, но бяха четири!? Когато се изравнихме с първото, то подви опашка между задните си крака – чак под корема, и с наведена глава, клепнали уши и раболепна походка се прибра между топлите кореми на овцете. Другите мигом последваха примера му. Стадото остана без пазачи, а ние вървяхме ли, вървяхме. Прекосихме пустата, тъмна поляна и спряхме пред нашата портичка. Карабурун повдигна глава, погледна ме окуражително и ме побутна с муцуна да вляза.

Изминаха няколко години. През това време всяка сутрин Карабурун стоеше пред нашата вратичка и ме изпращаше до дядо Райковата къща, въпреки че стадото с кучетата вече го нямаше, а на обяд, за неописуема моя гордост пред съучениците ми, той ме посрещаше до големия дървен мост. Когато учехме следобед, процедурата стриктно се спазваше от него – сякаш някакъв негов си вътрешен часовник му подсказваше времето.

По заповед „отгоре” – така и не разбрах тогава какво значи това!, из село тръгна група ловджии, които избиваха безстопанствените кучета и онези, които бяха пуснати в дворовете. Тези, които бяха вързани, заповядваха на стопаните им да ги откарат във ветеринарната лечебница за умъртвяване.

Една вечер баща ми каза, че на другата сутрин трябва аз да заведа Карабурун при докторите, защото той бил на работа, а дядо бил вече стар за такива работи. Подозирах, че и на двамата им бе мъчно да се разделят с доброто си куче по този начин и пращат мен.

А питаха ли ме какво ми беше!?… Цяла нощ не спах, а когато задрямвах – ми се привиждаха доктори с окървавени престилки и ловци, които се прицелваха с пушките си в мен…

Сутринта, бях следобед на училище, дядо ми подаде къс лъскав синджир, прекара ръка по гърба на Карабурун, обърна се и без да каже нищо влезе в одаята. Баба ме изпрати до вратника, погали ме по главата, прекръсти се и изрече: „Господ напред, а вий подире”! Прекръсти ни отново и каза:

– Хайде, Хришчо, тръгвайте, време е!

Тръгнах надолу през поляната, а главата ми клюмаше към гърдите, сякаш да скрие сълзите, които течаха по бузите и оросяваха гърба на клетото ни куче.
Така, полусляп от сълзи, хванал изкъсо синджира на Карабурун, прекосихме селото и стигнахме високата ограда на лечебницата.

Погалих голямата глава, наведох се и целунах вече започналата да побелява черна муцуна. Карабурун повдигна очи и ме погледна, близна ме по привичка по бузата и спокойно влезе през малката портичка. Пред погледа ми се ширна големият двор на ветеринарната лечебница. Дъх на лекарства ме удари през носа. Точно срещу входа, от другата страна на двора имаше скован специален станок за връзване на кучетата, преди да ги приспят завинаги.

С развяваща се синя престилка и с високи гумени ботуши към кучеморката се отправи фелдшера бай Куньо Кунджата. Доктор Петков в бяла престилка и с огромна, изглежда така ми се е сторила, спринцовка в ръка излезе от кабинета си, разкрачи крака и зачака поредната си жертва.

Ненаправил и една крачка Карабурун се спря и очаквателно ме погледна, може би и той бе усетил мириса на смърт?

Не зная откъде ми дойде тази мисъл, но се наведох, откопчах синджира от гердана, изправих се, направих заднишком крачка и опрях гръб о каменния дувар. Останал на свобода Карабурун се обърна още веднъж към мен: „Сбогом Карабурун!” – едва чуто промълвих и зачаках като обречен.

А той спокойно се отправи към вече ръкомахащия фелдшер:

– Христо, кой ти каза да го пускаш? Бързо го хвани и го вържи за дървеното магаре! – изрече на един дъх Кунджата и хукна към ореха до оградата. Не зная от къде се взе у него тази пъргавина, но както си беше с гумените ботуши, той като маймунка се изкатери по високото гладко стебло и седна на първия напречен клон.

През това време докторът направи крачка, влезе в кабинета си и се заключи вътре.

– Христо, прибирай си кучето и се махай оттук! – изкрещя Кунджата, изправяйки се на крака върху клона, защото Карабурун през това време бе достигнал дървото и повдигнал глава, гледаше към нещастния фелдшер.

Не знаех да се смея ли или да плача от радост, но бързо изпълних заръката на бай Куньо – подвикнах на Карабурун да ме следва и двамата на бегом напуснахме злокобното място.

Върнахме се в къщи и казах на дядо, че са отложили умъртвяването за друг път, но не са ми казали за кога.

Повече не потърсиха Карабурун за „справка”. Само чух баща ми, който бе приятел с доктор Петков, да разправя на дядо, как Кунджата вместо на работното си място за „отрицателно” време се намерил на върха на големия орех в двора на лечебницата.

Така, без да искам, успях да се отблагодаря на Карабурун за хубавите ни детски дни и години, прекарани заедно.

*Каварма – домашна баница със заливка от бито овче или краве мляко.

*Царевичак – царевични стъбла и шума, използвани за храна на добитъка през зимата и ранна пролет.