Дорбар яздеше пред хората си, но жилите му туптяха до пръсване, а кръвта в главата му чукаше като хиляди чукчета. Потърси с поглед големия си син Богатур, но не го откри. Минаха пет години от последната им среща. През това време какви ли не слухове се носеха за него. Някои казваха, че е полудял, други, че бил колобър, защото измислил някакви приспособления за седлото и така конниците му можели да яздят по-сигурно и по-точно да стрелят в движение. Измислил също и някакви свирещи стрели, с които командвал хората си – където изстрелвал стрелата си, там били длъжни да стрелят и подчинените му. А подчинените си обучавал с желязна ръка. Който не му се подчинявал начаса бил обезглавяван. Така обезглавил десет от чиготите си, които не последвали изстрела в любимия му кон. А още двадесет загубили главите си, когато прострелял любимата си жена, а те останали с отпуснати лъкове… Мъдър или луд, той представляваше опасност за малкия му син – Ичис, защото беше дошъл за лова със всичките си десет хиляди вòина. По свои пътища научи, че повечето от юк боилите, както и кавкан Булгар и канът таркан Лабас не скривали желанието си той да го наследи на трона.

Канът въздъхна и отново тревожно се огледа. Ето малкият му син – Ичис, говори нещо с вòините около него. Канартикинът се смее, другите също се смеят. Има лицето на майка си и никак не прилича на по-големия си брат. Лицето на момчето е по детски чисто, а на Богатур опърлено от слънцето и изсушено от степния вятър е тъмно и дръзко. „Да, Ичис е любимият ми син и той ще ми бъде наследник. Всички го обичат, но не искат някога да им стане кан. Канартикинът е добър, той е ласкав като котенце, а канът трябва да е жесток като снежен барс.”

„Когато съвсем остарея, когото отида при предците, те ще го разкъсат”, помисли си Дорбар. „Богатур ще го погуби. Права беше Ван ди, трябваше да се отърва по-сигурно от него… Или… Или след лова юк боилите ще се съберат и ще обявят Богатур за канартикин? Не! Той и мен няма да пощади”.

Богатур се появи в обкръжение на чиготите си.

Затръбиха роговете и настървените кучета задърпаха поводите и се заизправяха на задни лапи. Въздухът заеча от техния лай. И тръгна, понесе се ловът на кана.

Канът поведе ловците, от дясната му страна – любимият му син – Ичис, а от лявата прокуденият Богатур с конните си стрелци.

Постепенно Дорбар се успокои. Все още беше силен. Канът отново беше велик. По-рано в степта имаше трима господари, а сега той е един в новите земи. Императорът-дракон умря, бръснатият кан на юечжите е далеч на запад, а с дунху засега няма проблеми. Ето той язди начело, а към палците му, като с тънки копринени нишки са привързани родове и племена. Помръдва палец и цялата войска вече е в движение, помръдва другия – племената се вдигат. Всички те днес са тук – разделени на чарди, стотни и хилядни, по родове и отряди. И цялата тази хайка, това диво, степно препускане означава само едно – един народ, една степ, един кан. Всички останали племена и народи могат да бъдат привързани към седлата, както Богатур е привързал хората си към себе си…

Богатур… Но той е редом с него…

„Само не сега!”, помисли канът и се обърна надясно, към почервенялото от възбуда лице на Ичис, „Само не сега…”

Скоро сред камъните се мярнаха сайги и стрелите засвистяха.

– Виж! Татко, виж! – закрещя радостно канртикинът. – Виж, какво е измислил Богатур! Където стреля той, там стрелят и неговите багатури!

– Фию-ю-ю-ют! – пропя стрелата на Богатур, като полетя в облака от прах, и в същия миг я последва ръмженето на още дванадесет нейни посестрими. Багатурите на кана криво се подсмихваха, имаше нещо свирепо в съсредоточените лица на стрелците на Богатур. Нещо беше направил с тях, някаква магия ги правеше да изглеждат еднакви в действията си.

Канът хихикаше заедно с другите, но някак сподавено, хрипливо, като че ли нещо го стискаше за гърлото.

– Фию-ю-ю-ют! – пропя стрела.

„Всички сме сайги.”, като в треска си помисли Дорбар. „И аз съм сайгак…”

– Фию-ю-ю-ют! – прелетя досами лявото му ухо стрела.

„Ето го! Това е!”, само това успя да се мерне в главата на Дорбар. И странно сякаш огромен горещ чук го сплеска, някакви птици запяха в ушите му, после гръм разтърси слепоочията и всичко се обърка. Вдигнаха се от могилите духовете на предците, викаха го по име, а после рухваха обратно, разпръсквайки прогнилите си кости. Духът на кана отлетя, а това което беше Дорбар, тяло, пронизано от дванадесет стрели рухна в прахта.

Сякаш само това и чакали, от всички страни се разнесоха викове и плачове:

– Убиха го! Убиха го!

– Богатур го уби!

– Горко ни! Горко ни! Бащицата ни е мъртъв!

– Кой стреля? Кой стреля?

– Богатур! Той беше!

– Канартикинът беше! Ичис! – крещяха болшинството.

Засвистяха стрели, сблъскаха се някъде конници, а Богатур се оказа обкръжен от най-близките хора на кана.

– Махайте се! Махайте се страхливци! – викаше той – не ме докосвайте!

– Убиец! Баща си уби! – викаха конниците и наоколо вече започваше истински бой. В това време канартикин Ичис изчезна някъде, а живият пръстен около Богатур окончателно се затвори.

Багатурите на кана все още не се осмеляваха да се приближат към него и конете им тъпчеха на едно място. Но ето, че един от свитата на кана извади палаша си и тръгна към Богатур.

Канартикинът застана в средата на кръга с гола сабя в ръка и се огледа. Хората на кана бяха около стотина, но в този момент гвардията му настъпи и ги обхвана от всички страни като в клещи. Той ясно видя Бузан, който държеше пред себе си на коня малкият престолонаследник Ичис. Между хората му се виждаха кавкан Булгар и канът таркан Лабас. Те превъзхождаха многократно защитниците на стария кан, но всичко щеше да се реши единствено между двамата, които бяха довели всички до този кръг.

– Този тук уби баща си. Нека няма други отмъщения – извика към вòините кавкан Сандилх. Очите му блестяха, когато погледна към Богатур.  Не съм искал да проливам кръв, но аз защитавам честта на кан Дорбар и наследника му канартикин Ичис и не ще отстъпя.

– Аз съм първороден син и предевявам претенции към народа на баща си – каза Богатур и огледа редиците на вòините си. – Аз спасих държавното устройство от посегателствата на цинската жена на баща си в опитите и да въведе цинския обичай за безпричинно отстраняване на законния престолонаследник от престола и да се намеси в държавните работи на хуните, като издигне за кан сина си Ичис. Ти кавкан Сандилх и цинската жена на баща ми убедихте кан Дорбар да ме изпрати като заложник при юечжите. Ти, разпореди на хората си да нападнат юечжите като по този начин целеше моята смърт.

Сандилх гръмогласно се засмя и вдигна палаша си.

– Значи и това си научил. Те не ти видяха сметката, но аз ще го направя – каза той.

Видя, че Богатур е махнал бронята си и вдигна ръка. Богатур остана неподвижен, докато Сандилх развърже доспехите си от варена кожа. После също вдигна ръце и чиготите му свалиха бронята.

Двамата останаха само по контоши, гамаши и ботуши.

Богатур вдигна сабята си и огледа оръжието на Сандилх. Държеше го, сякаш беше перце. По време на упражненията с Фан той беше виждал лицето на Сандилх хиляди пъти. Действителността обаче бе различна и той не можеше да си наложи спокойствието, от което се нуждаеше. Сандилх беше станал сякаш по-висок. Мъжът, който бе дясна ръка на баща му, беше неимоверно силен.

Вдъхваше боязън дори и без доспехи. Богатур поклати глава, сякаш да прогони страха.

– Ела ми, предателю! – промърмори той и очите на Сандилх се присвиха.

Двамата сякаш експлоадираха и с бързи крачки се понесоха напред. Богатур парира първия удар и ръката му се разтърси от сблъсъка. Бореше се да овладее яростта, която можеше да го убие.

Кавканът го притисна силно и завъртя палаша си като брадва с такава сила, че трябваше да отскача, за да избегне зашеметяващите удари. Докато поемаше и връщаше атаките, дясната му ръка изтръпна. Вòините му не издаваха нито звук. Мълчеше даже и пламенният Лабас. Богатур обикаляше около противника си, спираше, а щом Сандилх разсечеше въздуха, пристъпваше напред-назад.

– Станал си по-бавен – каза му Богатур.

Кавканът не отговори, но лицето му се изчерви. Хвърли се напред, но Богатур отби острието и заби лъкът в лицето му. Сандилх незабавно отвърна и юмрукът му се стовари тежко в незащитените гърди на Богатур.

Болката го заля като мътна огнена вълна. Изръмжа и с ярост се хвърли напред. Сандилх посрещна атаката и отново го удари в гърдите. Богатур извика и направи крачка назад, излезе от обсега на палаша му и силно заби сабята си в ръката на Главния съдия. Ако противника му беше по-слаб, щеше да остане без ръка, но Сандилх бе целият в мускули. Въпреки това раната му беше ужасна и от нея бликна много кръв. Кавканът не погледна безполезната си ръка, но кръвта се стичаше по пръстите му на големи капки в жълтия пясък.

Богатур кимна и се озъби. Врагът му бе отслабен и той не искаше да го довърши бързо.

Кавканът нападна с бясна скорост. Всеки сблъсък разтърсваше силно Богатур, но той тържествуваше, защото усещаше, че силата на Главния съдия се топи. Докато отстъпваха, Сандилх рани Богатур в бедрото. Десният му крак се подгъна, той остана на място, а кавканът го заобиколи. И двамата вече се бяха задъхали. Умората бе пречупила силата им и единствено волята и
омразата ги държаха прави един срещу друг.

Сандилх се възползва от наранения крак на Богатур, като се хвърли в атака и отстъпи пъргаво настрани, преди младежът да успее да реагира. На два пъти остриетата им се срещнаха на косъм от врата на Богатур, а кавканът посрещна ответните удари с лекота. Но беше започнал да залита. Раната на ръката му продължаваше да кърви и той внезапно се олюля, а очите му се замъглиха. Богатур погледна ръката му и видя, че кръвта продължава да блика. Чуваше я, как капе в прахта всеки път, щом Сандилх останеше неподвижен. Кожата на Главния съдия започна да побледнява.

– Умираш, Сандилх – каза през зъби Богатур.

Кавканът не отговори, пое си въздух и нападна отново. Богатур избегна първия удар, остави втория да мине покрай него и Сандилх се оказа наблизо. Удари го с бързината на змия, Главният съдия с олюляване отстъпи назад, а краката му се подгънаха. Високо в гърдите му се отвори дупка и от нея бликна кръв. Сандилх се преви, но се опита да се задържи прав. Лявата му ръка не реагираше и той почти изпусна палаша, докато се мъчеше да си поеме дъх.

– Ако вършеше работата си по Закона, сега щеше да стоиш до мен.

Кожата на Главния съдия стана отвратително пепелява, той отчаяно се мъчеше да си поеме дъх и да събере сили.

– Но ти се поведе по акъла на цинката и подведе баща ми – продължи Богатур. – Затова просто умри, Сандилх. Ти вече не си нужен на държавата на хуните.

Кавканът се опита да каже нещо, но устните му се обагриха в кръв и от устата му не излезе нито звук. Падна на коляно, а Богатур прибра сабята си в ножницата и зачака. Дълго време Сандилх се бори със смъртта, но накрая рухна и остана да лежи на земята. Гърдите му престанаха да се движат и Богатур видя, че един от хората му пристъпва напред. Напрегна се за нова атака, но разпозна Заберган.

– Отнесете се с достойнство с телата и на двамата, Заберган. Искам да се наложа над хуните, а те не ще ни простят, ако ги поругаем. Нека ги погребат според обичаите на предците.

Огледа смълчаните редици на вòините и продължи:

– После искам да се върна в табора и да получа своето. Аз съм канът на хуните!

– Откога чаках този момент – тихо каза Лабас на кавкан Булгар.

Минаха още три дни преди кавкан Булгар да свика извънредния Съвет.

Денят беше горещ и миризмата на пот и лой бе твърде силна в затвореното пространство. Тук беше боилът колобър Боян, юк боилите на двадесет и четирите рода, колобър Дуло, сто от старшите командири на войската.

Когато слънцето залезе и запалиха окачените лампи, Булгар влезе без фанфари и кортежи. Погледът му обходи множеството и отбеляза най-вече лицата на бъдещия кан, а до него майка му Бисера и жена му Алгара, вòините, Бузан, Сивин и Маготин, с които младият канартикин бе създал ядрото на новата армия на империята.

Кавканът не носеше доспехи. Вместо тях беше сложил прости ленени одежди, а на краката му имаше меки ботуши. Косата му бе вързана отзад под квадратна шапка с оскъдна бродерия. Шатрата бе обляна с жълта светлина и намиращите се най-близо до него виждаха посивелите косми по слепоочията му.

Застана с гръб към трона и остави мълчанието да се проточи. Познаваше мнозина от мъжете и жените, а дори и непознатите си оставаха негови сънародници. Познаваше техните недостатъци и слабости като своите собствени, ако не и по-добре. Те очакваха заместника на кана да заговори. Когато най-сетне заговори, гласът му изпълни шатрата. Тонът му бе по-спокоен отколкото очакваха.

– Тази вечер ще обявя името на новия кан на империята – рече той.

Магията се задържа и никой не помръдна, макар че канът таркан Лабас, Бузан и Сивин си размениха бързи, тържествуващи погледи.

– Тук повиках всеки влиятелен мъж и жена от народа. Всички сте врекли живота и честта си на кан Дорбар, който си отиде. Ще сторите същото пред първородния му син Богатур.

Замълча, но никой не посмя да помръдне. Дори дъхът им бе затаен в неподвижния въздух.

Отново погледна към всички тях и те се почувстваха като разголени пред строгия му поглед.

– Ние не сме нищо друго освен клетвата си. Ако не можете да подгънете коляно пред сина на кан Дорбар, свободни сте да напуснете и да отнемете живота си преди изгрев. Това е единственият избор, който ви давам.

Отново спря и затвори за миг очи, когато ядните спомени за обратите в управлението на отишлия си кан, заплашваха да изригнат.

– Излез напред, Богатур от извечния род Дуло – рече простичко той.

Очите на всички се обърнаха към двадесетгодишния вòин. Той бе израснал по-висок от баща си, докато се намираше на заточение. Стройното момче, което бе избягало от позорното за всеки хун заложничество при юечжите, едва се виждаше в твърдите очертания на лицето му, но въпреки това изглеждаше много млад и разтърсен от думите на кавкана. Очите му бяха светли като на майка му, широко отворени и немигащи. Не помръдна и Алгара трябваше да го побутне напред.

Булгар не обърна внимание на пламтящите погледи на хората от обкръжението на кавкан Сандилх, когато обърна зашеметения Богатур с лице към тях.

– Мъжът, който води народа, не бива да е слаб – рече Булгар. – Не бива да действа необмислено и да се поддава на злобата. Трябва да ползва първо ума си, но когато пристъпи към действие, трябва да е здрав като стомана, силен и безпощаден. Животът на мнозина зависи от него и едно погрешно решение може да унищожи всичко, което съградихме ние досега.

Сдържаният гняв пролича в стиснатите му юмруци, когато си поемаше дъх.

– Аз съм кавканът на сребърното ляво крило на държавата и на мен се падна честта да ви представя новия кан на империята. Нека Тангра и майката земя да унищожат всеки, който се изправи срещу волята ми.

Главите се сведоха нервно в множеството и канът таркана Лабас пристъпи напред, за да застане пред Булгар и Богатур. Кавканът чакаше с ръка върху дръжката на палаша си, но Лабас само се усмихна. Видя, че Богатур е изнервен и му намигна преди да се отпусне на коляно.

– Заклевам се по своя воля пред теб, Богатур, син и наследник на кан Дорбар. Заклевам се, че ще те следвам с оръжие, шатри, коне и кръв.
Бузан пристъпи веднага след кана таркана, а Сивин, също коленичи и повтори думите, а в очите му се четеше гордост.

Дълго време мина, докато всеки мъж и жена в шатрата се закълне пред Богутур. Когато приключиха, нощта бе почти отминала и небето на изток изсветляваше. Когато и последният командир на чарда се изправи на крака, всички завикаха радостно.

Тогава Богатур се изкачи на най-високото стъпало на подиума, където бе поставен трона на баща му.

Гласовете стихнаха и всички впериха очи в младия кан.

– Братя мои! – изрече с ясен глас той. – Искам да се закълна пред вас, че ще ви служа с ум и сърце и ще направя всичко възможно да обединя всички племена от широката степ в един народ. Ще възстановя в границите и Великата Арийска Империя – Империята на дедите ни. А сега чуйте клетвените ми слова:

Тангра,
Аз съм човек на Тангра,
Кълна се в Небето,
Кълна се в Бога на сияйното Слънце.

Изрекъл клетвените слова той се наведе взе от подноса с дясната си ръка златна чаша и разля водата в нея върху сведените глави и продължи:

– Който наруши тази клетва, нека кръвта му потече като тази вода!

– Който наруши тази клетва да не може да язди повече кон! – и той посочи обърнатото седло до трона.

– Нека тази клетва бъде здрава като тези преплетени ремъци!

Канът отново се наведе взе снопче трева и го разпръсна върху главите на мъжете и жените с думите:

– Ако някой наруши тази клетва, нека трева покрие гроба му!

– Сега сме един род и едно племе – произнесе с твърд глас Богатур.  Наричам ви мои братя и сме един народ под сияйното Слънце на
черната земя. Първото ми задължение като ваш кан ще бъде да обявя хората, с които ще работя за изграждането на Империята на хуните, и те са:

Кавкан Булгар той ще бъде и боила таркан – Главен съдия;

Кавкан Кардама – първи заместник на кана и отговорник за строежите и градоустройството.

Боила колобър Боян.

Кана таркан Лабас.

Ичиргу боил Маготин – градоначалник на столицата и Пазител на Закона .

Ичиргу багаин Курт – помощник на ичиргу боила.

Багатур багаин Сивин – командир на десния отряд.

Сетин багаин Безмер – помощник на багатур багаина.

Багатур багаин Бузан – командир на левия отряд.

Сетин багаин Докум – помощник на багатур багаина.

Багатур Видура – Главен търговец.

Багатур Бинду – Главен коняр.

Багатур Паламар – Главен оръжейник.

Калутаркан Улат – дипломат.