Седнал на трона в новия си дворец, Вима диктуваше на писаря:

–           За мой наместник в северните покрайнини назначавам мегистан Кубер!

–           От сега нататък данъкът от селата и градовете на областите Болор, Бългана и Оногурия ще се събират в град Термез. Желязо и бронз ще се лее в леярните на града. Тук ще се изработва оръжието за царските воини.

    Да се подберат всички тъкачи от областите и да се докарат тук, за да тъкат платове за царската армия. Забранявам с вълната да се търгува. Тя ще се използва за обличане на войската.

    След като завърши строителството на Големия напоителен канал, робите да не се изпращат в други градове и села, а да останат тук, за да отгледат нови овощни градини и бахчи. Искам мъртвата околна долина да се превърне в цветуща градина.

    Каналът на плодородието беше замислен от царете преди Вима. Започнаха да го строят на десния бряг на Окс преди пет години.

    Хиляди роби бяха докарани тук от различни места. Бяха им предоставени железни кирки и тежки чукове, за да разбиват и трошат базалтовите скали.

    Сред могъщите канари се вдигна такъв грохот, като че ли планината се отлепи от мястото си и тръгна към реката. Хиляди железни и бронзови кирки дълбаеха планинската твърд, но работата напредваше бавно.

–           Ще направим ли това, което и боговете не са успели? – попита млад мидиец стар парт, като отриваше потното си чело.

–           Човешките ръце всичко могат – кротко отвърна партиянина.

    Робите изсичаха процеп в яка жълтеникава скала, която отначало им се струваше като от ковано желязо, но по-късно поддаде и започна послушно да се троши.

    По дължината на новостроящия се канал беше разположен лагерът за робите. Всяка стотица се надзираваше от стотник. Надзирателят ходеше с камшик в ръка, заплашвайки всеки, който се спре да почине. Мицо сам подбираше стотниците си изискването да се безжалостни към робите. „Аз ви издигнах – говореше той на надзирателите – на вас са подчинени сто роба. Вие сте длъжни да помните, че това са хора, подобни на добитък и са създадени само, за да принасят полза на царя. Ако някой си позволи да бъде милостив към роба, то сам ще попадне на неговото място. Няма да има пощада от моя жилав бич!“ При това очите на Мицо се наливаха с кръв, а камшикът му плющеше над главите на стотниците, напомняйки им какво ги очаква в случай на неподчинение.

    Стотниците мълчаливо слушаха заплахите на Мицо. Всички те бяха също такива роби, както и подчинените им строители на канала. Разликата беше само в това, че много от тях робството ожесточи и озлоби. Те бяха загубили присъщите на другите роби чувства на приятелство и дружба. Мицо ги издири сред хилядите други и ги направи свои помощници. Управителят на Термез добре помнеше думите на своя цар, казани му, когато беше решено да се пристъпи към строителството на канала: „Помни Мицо – робите са създадени от бога, за да умножават нашите богатства, да строят за нас дворци, храмове, да отглеждат градини и лозя. Няма за тях по-висше благо на земята, от това да служат на царя – избраника на боговете. Нека не трепне твоята ръка, когато трябва да вдигнеш камшик над мързеливия роб! Ще бъдеш възнаграден за великите си дела. Плодородни ще станат пустеещите земи, напоени обилно от новия канал. Ще отгледаме цветущи поля с памук, урвиш, жидан, захарна тръстика и лекарствени растения от Хинд. Ще се ширнат градини със златни праскови, тъмно-червени нарове, румени ябълки, тръпчиви дюли, медени круши, сочни зарзали, нежни сливи, едри бадеми, отбрани орехи и сладко грозде, което няма да намериш никъде по света. По тучните ливади ще пасат огромни стада от говеда, овце и кози. Ще препускат хергелета от „небесни коне.“ От твоя труд зависи щедростта на моето сърце!“

    Тези думи дълго звучаха в ушите на Мицо, като го лишиха от спокойствие и сън. Понякога му се струваше, че е готов сам да вземе кирка и да разбива канарите, само и само по-скоро да се изгради канала и той да получи всичко, което щедрото сърце на царя ще му отпусне.

    Мицо дълго мисли над това, как да застави робите да работят по-бързо. На първо време той се стараеше да ги сплаши със своята жестокост. Немалко хора пострадаха от неговия камшик и от подвластните му стотници. Но скоро той видя, че е много далеко от целта си: камшиците не помагаха, а само пречеха. Още повече пречеше гладът. Гладните роби падаха от изнемощяване. Някои от тях не можеха да повдигнат кирката от слабост. По-рано робите получаваха шепа просо на ден. Сега разпореди да им се дава по кръгло просено хлебче и колкото искат лук и чесън. Освен това, в дните на жертвоприношения към бог Махасена, всеки получаваше по парче месо.

    На брега на реката, в леки тръстикови колиби, бяха построени пещи за хляб. Жени мелеха просо в ръчни хромели, замесваха брашното в широки глинени паници, а след това омесваха кръгли питки, с отвор в средата. Стара жена, опитна в работата си, седеше до горещата пещ, мяташе вътре тестените питки и изваждаше отвътре румени хлебчета. От време на време към нея приближаваха превозвачи с мулета и поставяха в краката и кошници. Тя

мяташе като камъни хлебчетата в тях, а след това ги натиряше да не и пречат. Превозвачите пренасяха хляба до колибата на стотника и ги изсипваха до нея направо на земята. Тук роби раздаваха хляба. Но преди да нахрани хората стотникът грижливо нахранваше конете и кучетата си. Нали робите на никого нямаше да се оплачат: те са безмълвни и се страхуват да не ги обесят с верига на шията. Безмилостният Мицо жестоко се разправяше с всеки, който се осмеляваше да роптае.

    С всеки един ден работата напредваше. Мицо разбра, че е по-изгодно да храни робите, отколкото да ги тормози с глад. Той за последен път се убеди в това, като видя, колко бавно върви прокопаването на тунел, който трябваше да отклони реката в съседната безводна долина. Тук работеше стотнята на най-младите и силни роби, и въпреки това те не можеха да преодолеят базалтовата скала, през която на хиляди лакти трябваше да премине подземния тунел.

–           Тези скали са яки като желязо- оправдаваше се  стотникът пред озверелия Мицо. – На ръба на възможностите си сме, а едва се придвижваме напред.

–           Добре – каза Мицо – ще пробваме да нахраним твоите скотове до насита. От днес ще им се дава повече хляб, повече лук и месо всеки ден. Разпореди да им се дава и вода колкото искат. А накрая на седмицата всеки да получи и чаша вино. Ако и това не им помогне, то всички начело с теб, ще окова във вериги.

   Скоро по протежението на целия канал тръгна мълвата за щедростта на Мицо. Говореха, че подземната стотня получава по цял овен на всеки роб.

    Много мечтаеха да попаднат на тази работа. Но сега нямаше нужда да се заменят робите с по-силни: всички работеха здраво. Крепката, доскоро канара, отстъпи пред силните ръце. Нишата растеше с всеки изминал ден, и скоро бяха нужни факли, за да продължи работата дълбоко в недрата на планината.

    „От твоя труд зависи щедростта на моето сърце!“ Тези думи звъняха в ушите на Мицо и го заставяха да бъде неуморим. Но ето че се появи този българин, Кубер. Какво толкова му хареса на царя, че го удостои със званието мегистан и го направи свой наместник в район, който Мицо смяташе за свой. В замъгленото му от алчност съзнание изплуваше картината – как българина отмъква цялата „щедрост“ на царското сърце и това изпълваше сърцето му с див бяс и той си го изкарваше на робите. Рано сутрин той обхождаше стотните и проверяваше, много ли е прокопано предния ден. Върви Мицо край канала и всичко забелязва. Ето спрял прегърбен сириец; отпуснатите му ръце бяха изпуснали кирката. Стои и се поклаща. Очите на Мицо се наливат с кръв. Той приближава до стотника и му заповядва да покаже с камшика на сириеца, че не трябва да стои без работа. Стотника извежда роба от веригата на работещите и му се нахвърля с люти ругатни. Мицо, успокоен, продължава нататък. Но камшикът не се спуска към гърба на роба: тук стотникът не е звяр, той не е като другите. За това знае цялата стотня. Малко са такива надзиратели, които биха получили от робите почетното звание „човек“. Най-често се чуват язвителните прякори: „чакал“, „свиня“, „хиена“. А думата „човек“ в устите на робите е много почетна дума. То става достояние на всеки, който се обръща по човешки с робите. Стотника тихо пита роба, защо е изпуснал кирката. Сириеца докосва с ръка пламтящото си чело и се оплаква, че не може да стои изправен: главата му се върти и червени петна замъгляват очите му. Стотника го отвежда под сянката на близката акация и разпорежда на другите да казват, че са го пребили, ако биволът Мицо отново мине насам. Като го подмина, стотникът чу няколко думи на благодарност:

–           Ти, ти си човек!

    На много хиляди лакти се простираше строителството на канала. Преди тук беше нажежена от слънцето пустиня. Само около бреговете на Окс човек можеше да отдъхне под зелените шатри на акациите. Тук скоро щяха да разцъфнат градини и лозя. Така повели великият Вима Кадфиз, а думата на царя е свещена. Хиляди роби бяха докарани тук с лопати и мотики. Те разкопаваха земята, разпръсваха пръста, правеха равни площадки и засаждаха фиданки и овощни дървета, както и лозички. Засаждаха през пролетта, във времето на дъждовете. После, когато каналът бъде пуснат, всички тези земи щяха да получат обилно оросяване. По волята на Вима, и с ръцете на робите, мъртвата земя трябваше да се превърне в цветуща градина.

    Много дни и месеци се трудиха робите за прокопаването на канала. Дълго не замлъкваше тракането на чуковете и кирките, които разбиваха твърдите канари. Тези, които бяха дошли на канала млади и здрави, загубиха здравето си. Който беше слаб и немощен, не доживя до завършването на работата. Много роби загинаха през това време! Гробовете им бяха оплакани от другарите им по нещастие. Роднините и близките им бяха далеч зад пределите на Кушанската империя.

    Но ето, че дойде денят за пускането на канала. За откриването му пристигна самият цар Вима Кадфиз. След договора с хунския кан той беше в добро настроение. Струваше му се, че Зилгиб все пак ще изпълни договора за дружба и взаимопомощ. А това беше важно за кушаните. Мирът с хуните предполагаше също и мир с Партия. А на Вима много му се искаше да поживее мирно и в съгласие със северните и западните си съседи. За спокоен и мирен живот беше построен този канал. Никак не му се искаше създаденото тук да погине под грабителските набези на северните му съседи. Когато каналът беше готов и малко преди официалното му откриване царят извика изкусен каменоделец и му нареди да изсече надпис на огромна скала надвиснала над все още празното корито. В този надпис се разказваше за това как, по заповед на царя, се построи този канал, за да напои безплодната пустиня. Заключителните редове на надписа гласяха: „Вима Кадфиз син на Вима Такто каза: който разруши този паметник, който го оскверни, който го премести от мястото му, който го зарови дълбоко в земята, който го хвърли във водата, и ако друг по-късно каже – аз го създадох, който изтрие името ми и постави своето, бил той от кушаните или от вражеска страна, нека бог Махасена, Ахура Мазда, Буда и всички богове да изтрият от лицето на земята името и потомството му!..“

    В храма на бог Махасена беше поставена плоча с надпис: „Вима Кадфиз син на Вима Такто, каза: на север от долината на Окс обработваема земя не съществуваше. С благоволението на бог Махасена аз посадих там лозя и поля с посеви. С плодни градини окръжих града. Канала за напояването им от реката прекарах!..“

    Яхнал вран вихрогон цар Вима Кадфиз обходи новите поля, разпрострели се по дължината на канала. Настъпи тържествения момент за пускане на водата. Като игриво шумно дете се отдели от майка Окс, буйният поток, и потече по каменното русло на канала.

–           От днес и за много години напред ще бъде плодородна тази земя! – възкликна Вима. – Да принесем голяма жертва на бог Махасена за неговото покровителство над нас!

    По заповед на царя по дължината на канала бяха запалени огньове и беше принесено в жертва на бог Махасена цяло стадо отбрани овни. В чест на празника на хората беше раздадено масло, жидан, животни и питуси, за да могат да ядат и пият до насита, като славославят царя. Царят заповяда да бъдат изкарани от конюшните най-добрите коне и да се организира състезание. Душата му бе преизпълнена от щастие. Възседна любимия си кон и препусна през полето, където се събираха най-добрите конници от околните селища.

    Ето появи се в средата на полето висок, строен конник. Конят под него се извиваше, сякаш стъпваше по въглени, а след него препускаше стоманена стотня.

–           Това е мегистан Кубер, – позна го царя. „Случих на пълководец“ – мина като светъл лъч през възбудения му ум – „ще бъде спокойна, защитената от българите плодородната равнина!“