Ще си позволя в началото на тези бележки да кажа няколко думи за автора на тези тъй прочувствени стихове по-горе.

Академик Юхма е от тези автори, които карат всеки българин, който се докосне до произведенията му да изпита горещо чувство на преклонение пред нашите деди.

„Нека светлината на свещите ни да стигне до всеки българин!” Пише този голям будител на възраждащото се българо-чувашко съзнание. И още: „Който проправя пътеката, може и да сгреши – тогава поправете ме. Но не с ругатни, както се правеше в отминалата епоха. Вървете напред с вдигната глава и помнете с уважение вървящите също с достойнство преди вас … Ние винаги сме били велик, горд и красив народ …”

Истински съм щастлив, че се докоснах до словото на този благословен гражданин на Република Чувашия, който носи в себе си изконният ген на българите.

Но аз бях потресен и от друго – научих, че по майчина линия той е потомък на един от пълководците на кан Ъйлттанпик (загинал в бой срещу татаро-монголците в 1236 г.), а по бащина – от рода на великия Мо-дун. На историците той е известен като Мо-дун, Мо-тун, Мортур, Бортур, Модук, Моде и Багатур.

Бащата на Мо-дун – Тоубан, синът му Лаошан – Цзичжу, които са исторически личности, са станали известни днес благодарения на основоположника на китайската историография Съма Циен. Дали това са били истинските им имена само времето ще покаже. Аз ще предам дословно значенията на имената на тези наши владетели: Кан Тоубан – богат; кан Мо-дун – силен, храбър; кан Лоушан-Цзичжу. Неговото име е малко по-сложно защото лоушан е епитет със значение на – велик, богоизбран, а личното му име е Цзичжу – слънчев изгрев. Този български кан окончателно разгромява юечжите и ги прогонва от териториите, които са обитавали дотогава. Парадоксалното е, че той заповядва да обезглавят убития от него вожд на юечжите и да направят от черепа му златна чаша. Само времето ще покаже дали някой друг български владетел от негово време до кан Крум е използвал такава чаша.

В книгата ми те са представени с български имена съответно Тоубан, като Дорбар, Мо-дун, като Богатур и Лаошан-Цзичжу, като Ирнак.

Иска ми се да кажа още няколко думи за този велик български кан. Аз го поставям редом с най-големите пълководци, държавници и мъдреци от древността. Той е устоял на съблазънта, не се е полъгал да извърши грешката, в която попаднали хилядолетие и половина по-късно потомците на част от неговия народ – монголите, и главно техният велик като военачалник предводител Кубилай хан.

А изкушението наистина не било малко. Това всъщност е най-рядкото изкушение, каквото историята веднъж на хилядолетия представя на малцина свои избраници: изкушението да сразят и да победят напълно своя враг и да завладеят цялата негова страна. Но Богатур можел и без да завладява Китай, без да излага на опасност постигането на крайната цел на хунската държава, все пак да си достави поне удоволствието да унищожи напълно неприятелската войска и да плени нейния предводител – китайския император. Безспорно дори само това – и без продължаване на похода в Китай – би увеличило неимоверно неговата слава на пълководец. Защо тогава Богатур предпочел да пусне невредим и императора, и войската му? Никой друг пълководец не би пропуснал такъв великолепен случай. Само малко повече от един век преди това не беше ли се впуснал в дълъг изтощителен поход сам великият Александър Македонски, за да гони и плени Дарий. Безсмислената гонитба завършва едва тогава, когато Дарий е намерен убит от своите приближени.

Но между Богатур и Александър Македонски не може да става никакво сравнение, както и не може да се прави каквото и да било сравнение между Богатур и който и да е от царете и пълководците нито на стария античен свят, нито на Европа от ерата след раждането на Христос. Походите, победите и завоеванията на Александър Македонски, както и тези на Кир и Дарий преди него, а така също на Цезар и Помпей и на множество други след тях, дори и на Наполеон две хиляди години по-късно, възбуждат наистина с право и удивление само възхищение. Всички те са необикновени походи и завоевания, но нямат нищо общо с походите, победите и завоеванията на Богатур. Докато Богатур не предприема нито един поход за своя лична слава, докато той е готов да търпи и понася тежки лични обиди, но не се поддава на изкушението да воюва не навреме, докато неговите походи и завоевания имат винаги една-единствена цел – създаването на голяма, силна единна държава с единен народ; държава, която да се превърне в единствена световна държава; всички други предприемат походите и завоеванията си, увличани главно, ако не и единствено, от жаждата си за лична слава.

Това са наистина велики пълководци и още по-велики славолюбци, но почти у никого от тях не проблясва дори и искрица от здравия държавнически смисъл, с който е пропита цялата дейност на Богатур. И наистина какво представляват в своята цел походите на Александър Македонски, безспорно най-великият между пълководците на античния свят, или пък походите на Наполеон, един от великите пълководци на близкото минало? Александър Македонски води своите непобедими войски от полесражение на полесражение, печели битки срещу големи и известни като добри пълководци противници, покорява множество народи, снове из пясъците на пустините, достига чак до Индия, печели и там боеве, обаче в цялата тази активност не прозира абсолютно никаква друга цел, освен задоволяване на личната жажда за слава. Наистина той създава нещо подобно на държава с обширни граници и голямо население, строи градове, на които дава собственото си име, но не прави нищо, за да спои поне малко разнородните части на своята държава и да я направи що-годе трайна. Неговата държава не е могла да го надживее. Тя се разпада веднага след смъртта му. Неговите походи естествено не са останали без исторически последици, също както и победите и походите на никой от другите големи пълководци не са останали без последствие за историята. Но историческите последици, които са се появили, са такива, че в никой случай не може да се допусне дори, че тези, които са ги предизвикали, са имали и най-малко понятие, че са възможни, камо ли пък, че са ги желали. Напротив, ако само биха знаели какви ще бъдат тези последици, самите те сигурно биха се нагърбили да воюват тъкмо, за да ги предотвратят.

Не по-смислени в своята цел са били и походите на Наполеон. Той отива да се сражава в Египет, кръстосва цяла Европа и с озовава чак в Москва, без да може да постави каквато и да било ясна и обща цел за всички тези свои походи, освен целта да завоюва славата на най-големия военачалник на своето време. Нито той, нито някой друг от всички тези велики пълководци би се отказал от своята лична слава, заради далечните цели на държавата си.

Естествено е, че при това положение не може да става никакво сравнение между всички тези славогонци и Богатур. Той би могъл да бъде сравняван само с Цин Шъхун-ди.

Когато Богатур решил да освободи император Гао Цзу и неговата войска да си заминат невредими, той направил това с една далечна сметка. Както преди него Шъхун-ди бил предпочел временно да се откаже от борбата срещу хуните, като направи всичко, за да не ги предизвиква, а напротив, да си обезпечи един по-дълъг мир с тях, така и Богатур предпочел един по-дълъг мир с Хан, по време на който да може не само да устрои разширената вече твърде много от него хунска държава, но също така да даде възможност на народа на хуните да увеличи своята численост. За втората цел му били необходими най-напред колкото се може повече майки и по-дълго време за спокойно отглеждане на подрастващите поколения.

Нравствеността у хуните и българите се е развила върху същите основни начала, върху които е било изградено и цялото им духовно развитие. От най-древни времена, както в пространството и времето, така и в нравствено отношение Средището е било лично, частно. Както наляво от мен е изток, надясно – запад, напред – юг и отзад – север, както от тоя миг това, което е било, е минало, а онова, което ще става, е бъдеще, така и в нравствено отношение това, което е за мен добро, то е добро, и това, което не е добро, то е зло. Но това лично, частно Средище вероятно много отдавна е било изместено от друго, по-общо – от това на рода. Не това, което е добро лично за мен, а онова, което е добро за рода ми, само то е добро, и онова, което е лошо за него, само то е зло. По същия път нравственото Средище е преминало от рода, към племето, към народа, към държавата.

Несъмнено това схващане на нравствеността е било вече напълно утвърдено по времето на кан Богатур, защото иначе не може да бъде обяснено неговото – единствено в световната история, държане при предизвикателствата на дунху. По времето на кан Богатур обаче и това схващане е било разширено още повече по подобие на вече установилото се много по-рано разширено схващане сред народа, в смисъл, че истински добро е само онова, което е еднакво добро както за мен и за моя род, така и за всеки друг и за неговия род, и че същинско зло е само онова, което е зло еднакво за моя род, както и за рода на всеки друг. Това разширено схващане, което вече включва напълно и безусловно равноправието и справедливостта, приложено към народите и държавите, е довеждало до разбирането, че истински добро е онова, което е еднакво добро както за моя народ и за моята държава, така и за всички други народи и всички други държави, а същинско зло – това, което е лошо както за моя народ и за моята държава, така и за всеки друг народ и за всяка друга държава.

Не само кан Богатур, но и всичките му приемници са се ръководели винаги от това разширено схващане. Те винаги са спазвали сключените договори независимо от изменилите се обстоятелства.
Дори самите китайски летописци е трябвало да признаят открито, че Китай е загубил нравственото си превъзходство, на каквото винаги дотогава се е позовавал. В действителност, макар и да претендирал, Китай никога не е имал такова превъзходство спрямо хуните. Достатъчно е само следното сравнение. В Китай робството било всеобщо признато и използвано. Роби имало не само сред пленниците, но и сред китайците. При хуните робството не съществувало, те поначало го отхвърляли . Дори и пленниците при тях никога не били роби. Докато за китайците зависимостта, дори и на свободните граждани, е граничела понякога с робство. Хуните са били действително господарски народ от съвсем свободни родове, еднакви в своите задължения към държавата и равни в отношенията помежду си.

Но както и при други понятия, така и по отношение на понятието господар има чувствителна разлика между хунското и българското схващане от една страна, и китайското и европейското схващане от друга. Както у европейците, така и у китайците понятието господар е било неразделно свързано с понятието робство, за тях господар без роби е почти немислим. Хунското и българското понятие господар е съвършено свободно от всякаква връзка с робство; присъствието на роби обвързва господаря с недостойни връзки и отнема от собствената им свобода.

Всичко това показва, че древните българи не са „етнос от чергарски стопанско-културен тип”, а са мигрирали поради сериозни нарушения, настъпили в климата . При това тази миграция се е осъщестявявала много бавно и тя е съпътствана с основаванито на няколко големи държави по пътя на българите.

Относно племето юечжи. Интересна информация за столицата на юечжите град Чжуно получаваме от книгата Ши-Цзи.

Там се разказва за един местен големец Уцзи Лю, чийто прототип в книгата е Ян Юн. Той забогатял много от търговия с животни и по-специално коне. „Уцзи Лю имаше голям брой коне, които продавал в Хан, срещу коприна и други луксозни вещи, които пък от своя страна изпращал като подаръци, по-точно препродавал на владетеля на жуните – юечжите, а от последният получавал коне на десетократно по-ниска цена” .

Така той забогатял и първият император на Цин – Цин Шъхуан-ди, му дал поземлени владения и правото да участва в заседанията на императорския съвет, тоест, станал аристократ.
Древният китайски историк пояснява: Уцзи е името на окръга, принадлежащ към Адиан,тоест, Чжуно. Лю е лично име. В първите редове на Ши-Цзи гл.110, в разказа за историята на хунну, се казва, че Уцзи са едно от четирите племена на жуните, живеещи на север от планините Ци и Лян, съвр. Циляншан, и реката Цзин – река в провинциите Кансу и Шенси.

Днес е прието, че у-цзи е едно от първите и най-стари названия, които по времето на Цин се използвали за названието на хора от племето юечжи. По всяка вероятност Уцзи Лю е юечжи по произход, станал богат търговец в граничната и новоприсъединена към Цин област Чжуно. Това е бил явно търговски център, където юечжите са търгували с Цин, а после и с наследилата я Стара Хан, като естествено юечжите са предлагали особено ценната по това време стока – бойните коне необходими за конниците както на Цин, така и на Хан, необходима при постоянните сблъсаци с хунну.