11 Август. Облачно е, но не вали. Вследствие на предишните двудневни валежи между палатката ми и подножието на връх Горки се е образувало малко ручейче, което весело чурулика, разливайки бистри струи по жълтеникавите
камъни.

Върхове, високи и примамливи, навъсени и непристъпни, такива са те отдолу, в ниското, но горе са изложени на ураганни ветрове и често са покрити със сняг и лед. Те не осигуряват нито храна, нито подслон. Катеренето по скалите и придвижването през ледовете и покритите със сняг и лед участъци изискват специални умения.

Ала съществуват хора, за които недостижимото притежава особена привлекателност: техните амбиции и фантазии са достатъчно силни, за да отхвърлят настрана съмненията, които биха измъчвали по-предпазливите. Решимостта и вярата са най-силните им оръжия. В най-добрия случай се смятат за ексцентрици; в най-лошия – за луди. Тихомълком се присъединявам към тях и в 15:00 часа двамата с Христо тръгваме за лагер 1. Зад гърба ни от запад настъпват ниски, сиви облаци. Малко след като стъпихме на ледника заваля суграшица и видимостта стана почти нулева. Въпреки това напредваме с добро темпо и в 17:15 часа сме в лагера.

В него до жълтата палатка, която Борислав услужливо ни предостави да пренощуваме се бяха настанили трима украинци. Без излишно суетене се заехме с обичайните лагерни дейности: аз се заех с укрепване на палатката, а Христо с приготвяне на вечерята. Вечеряхме и потънахме в спалните чували. Христо веднага притихна, но сега, когато бях без работа и трябваше да почивам, близостта на Кана не ми даваше покой. Отново ми се прииска да споделя с Христо видяното през онази нощ, но бързо се отказах; не ми се искаше да го откъсвам от съня му. Съседите също ми пречеха, философствайки на висок глас на тема: йога. Единият глас заяви, че йога означава “да свържеш в едно”, а религия означава “да свържеш отново в едно”. Другите двама един през друг оспорват твърденията му, като смятат че йога не е религия, тъй като проповедниците и я продават за пари. Полека се измъкнах от чувала, надянах обувките и без да ги завързвам излязох навън. Тъмно, влажно и студено. Снегът продължаваше да се сипе на ситни зрънца и бодеше лицето ми с хиляди ледени иглички. Изминах десетина крачки към върха, така че да не чувам продраните гласове на спорещите. Спрях и повдигнах глава към Кана: нищо не се виждаше, сякаш видяното преди няколко дена е било сън, преместих се търсейки слепешком, по памет предишното място за наблюдение – отново нищо, само тъмнина и студ. Тогава, тогава, може би в отговор на надеждата ми се разнесе грохота на първата лавина и тътенът и дълго отеква в нощта, докато не бе подхванат от следващата. Обърнах се и се прибрах отново в палатката. Украинците се изхитриха и решиха да вземат вечерните си дози приспивателно и след петнадесет минути утихнаха и аз останах сам с грохота на лавините и пресните спомени за КАНА.

В пет часа като автомат излязох от унеса и се облякох пипнешком. Побутнах Христо: той измърмори да тръгвам, той щял да тръгне по-късно. Включих челника, оправих обувките, затегнах котките, прегледах още веднъж раницата и излязох навън. От тъмницата и снега не бе останал и помен. Прозрачна безоблачна нощ. Звезди и луна с неимоверна красота сияеха на тъмната канава на небето. Всичко наоколо бе залято с вълшебна лунна светлина. Ледника фосфоресцираше с белезникава нежна светлина. Лунната светлина се отразяваше в милиардите кристалчета на едрозърнестия сняг. Тръгнах сред тези блещукащи, студени огънчета, а те припламваха, мигаха, гаснеха и отново пламваха, все едно жив подвижен килим. Планинските склонове, закриващи половината небе, без полусенки се бяха подредили като в картина на абстракционист и рязко контрастираха със снежните отрязъци и ледените шапки по върховете, излъчващи мъртвешка синкава светлина. Самите върхове бяха като спящи фантастически животни-гиганти, техните здрави скални нозе се миеха от двата ледника. „Кан Тангра – Повелителят на Небето“ и Планините се взира във всичко това с немигащи, гранатови очи, осветени от луната. Гордата осанка на склоновете му излъчваше непобедимост и величие. И всичко това под бездънния космически капак. Струваше ми се, че космосът се е спуснал тук, на този ледник, при тези върхове, защото въздухът бе толкова, прозрачен и оскъден, та ми се струваше, че изобщо го няма. Немигащите звезди бяха все така студени и безстрастни наблюдатели. Тишина, нарушавана само от хрущенето на леда под краката ми. Какво е животът ми? – миг, мигновение в сравнение с живота на тези великани, до коляно нагазили в ледените ръкави на реки, течащи по свое вселенско време. Тази дивна Тян–Шанска нощ е вселенска милисекунда, разтеглена в няколко часа от човешки живот. Катерех се и усещах енергията на тази красота с всички фибри на душата си. Бях опиянен от необяснима сила, излъчваща се от този пейзаж. Тази сила, „Сила на Съвършената Красота“, изливайки се от дълбините на вселената пронизваше душата ми като ефир, цялото ми същество до последния атом на тленното ми тяло. Не знаех с какви думи да нарека това чувство, което тогава за втори път изпитвах – Просветление!?, Тих възторг!?, Емоционален шок!? Чувствах собственото си безсилие и абсолютна невъзможност по някакъв начин да възпроизведа, да опиша, да пресъздам, да изобразя с някакви художествени способи красотата на тази нощ. А и нужно ли беше това? Да видиш и почувстваш това може само ако бъдеш Тук.

Така, издигайки се все по-нагоре по-нагоре през тази вълшебна картина достигнах мястото, където лавината бе затрупала багажа на тайландките.

Там, където преди имаше цепнатини, снежни мостове, високи ледени късове, сега всичко приличаше на току-ущо “снежно” асфалтирана полоса. Навсякъде лежаха ледени парчета, чиито гладки ръбове искряха като диаманти на оскъдната предутринна светлина. Обърнах се назад: новото утро, като нова надежда бе измъкнало навън от палатките светеща верижка от челни фенерчета, която бавно пълзеше нагоре по склона под мен. Поех си въздух с намерението да продължа нагоре с предишното темпо, но не се получаваше: просто се чудех къде да стъпя между хилядите “едри диаманти”; краката не ме слушаха и отиваха навсякъде, но не и нагоре и напред, а трябваше да ускоря темпото. Най-после, когато вече бе светло се измъкнах от капана на падналата лавина. Докато припряно напредвах по замръзналия обветрен склон, открих, че дишането ми не е толкова затруднено, колкото по време на първото ни изкачване по ледника. Очевидно тялото ми започваше да се адаптира към голямата надморска височина. Ала ужасът да бъда премазан от падащ леден къс, не бе намалял ни най-малко.

Надявах се че гигантския “ревер от бурката на Чапаев”, надвиснал над “чистилището”, вече се е свлякъл, но той си беше там, наклонен още по страховито. Някъде на тридесетина метра пред мен от поредния завой на пътеката изникна човешка фигура. Отново напрегнах до краен предел сърдечно-съдовата си система, като се втурнах стремглаво нагоре, само и само да изпреваря заплашителната пряспа, но не би.

– Лавина-а-а-а*! – отчаяният вик изтрещя като изстрел в ушите ми.

Задъхан повдигнах очи нагоре: “ревера” вече летеше надолу, разкъсан на отделни парчета, те изравяха огромни камъни по пътя си и цялата тази трещяща маса, нараствайки фуниеобразно и помитайки всичко фучеше към нас. Спрях, край мен премина пребледняло момче и се строполи десетина метра по-надолу. А аз стоях изправен на пътеката, кой знае защо в съзнанието ми изплува спомена за баща ми „седнал зад огромен камък, надвиснал над отвесната стена на каменната кариера край селото ни. Тресна гръм и аз и останалите каменоделци, които преди това се бяхме изтеглили уж на безопасно разстояние, хукнахме презглава в обратна посока, а камъни като снаряди падаха зад гърбовете ни.

– Посоката на отвора с поставения взрив бе такава, че не би ми причинила вреда – ме успокои татко, след като седнахме да обядваме. Той не беше каменоделец, а ковач и през отпуска си вадеше камъни за бъдещата ни къща, а аз като добър син му носех вързопче с храна приготвена от майка ми“.

Сега четиридесет и три години след това (тогава бях на девет), аз стоях като татко, твърдо убеден, че нищо лошо няма да ми се случи. И наистина последният търкалящ се по пътеката валчест камък спря само на метър от котките ми. Погледнах часовника си – беше 10:15 часа. Отново повдигнах очи нагоре – „Чапаев“ се бе успокоил, а Кана стоеше все така непоклатим, глух и ням за човешките неволи.

Обърнах се и отидох при момчето. То вече се бе успокоило и можехме да разговаряме. Оказа се, че е студент от Москва и се казва Игор, но пробяганите метри на височина 5000 метра се оказаха непосилни за него и ме помоли, когато стигна лагер 2, да изпратя приятелите му да дойдат и да му помогнат.

В 12:00 часа достигнах лагера и най-напред изпълних заръката на Игор. После с Христо разчистихме палатката, която бе полузатрупана със сняг. Обядвахме каквото дал господ и за малко се отпуснахме преди Христо да тръгне нагоре.

15:30 часа. По предварителния ни план Христо тръгна за лагер 3, който се намира в “пещерите” в ледената стена под Превала. Там ще пренощува и рано на сутринта ще тръгне към Върха.

Докато се взирах след смаляващата се черна фигурка до мен се строполи Игор. Двамата му приятели Саша и Володя успяха някак да го довлачат до тук. Извадих термоса и ги напоих с чай. Двамата се заеха да рачистват място за палатката си и аз им услужих им с нашите лопатки.

Тръгнах да се поразтъпча. Когато се върнах палатката на московчаните беше готова и те не се виждаха наоколо, навярно почиваха след уморителния ден. Оставили бяха лопатките пред палатката ни.

Вече бе започнало да се стъмва, затова хапнах надве-натри малко луканка, парченца шоколад, изгълтах останалия в термоса чай и се заех да сваря на газовия котлон чай за утре. Когато свърших с готварските задължения с удоволствие се мушнах в спалния чувал, издърпах ципа догоре, така че само носът ми остана да стърчи навън. Само нищожна преграда ме отделяше от външния свят, от океана студен въздух, в който с протяжно заканително свистене зафуча лют, студен вятър. Ако му се отдадеше да смете няколкото милиметра капрон и двата сантиметра синтетичен пух, то за считани минути топлото ми тяло щеше да се превърне в твърда изцъклена мумия. Сънят не идваше и дълго размишлявах за това и за изминалата нощ. Мислех си за това, че все още съм здрав и силен, макар и на такава височина и това ми даваше надежда, че ще се справя и тук. Това че отново се налагаше да се справям сам не ме безпокоеше, защото така съм свикнал: сам съм фучал в нощния въздух при нощтни бойни парашутни скокове, сам съм браздил надводната и подводна шир на нощно море, сам съм отстоявал многогодишни партийни попълзновения… Така че бях на път да вкуся и от това, за което само бях чел – соловото изкачване. Както и всяка свобода, тази своеобразна катераческа ледена свобода, беше играчка за силните. Както и за всяка друга свобода и за нея се плаща с риск. Така е устроен светът. Не можеш да стоиш едновременно на два стола: или си застрахован или си свободен. Свободата – това е състояние на душата, а не това, което не ти е било достъпно преди време. Елементарното прогризване на жизнен тунел в ново направление не те прави свободен човек. Както и всяка човешка способност, на свобода можеш да се научиш, но дори и най-упорния труд не може да замени природния талант – таланта да бъдеш свободен. Утре е поредният ми тест за проверка на това. Дълго се въртях, но в предутринните часове изглежда здраво съм заспал, защото се събудих бодър и отпочинал.

Времето е студено и леко тревожно. Слънцето свети, но по небето се носят високи перести облаци, и от „Чапаев“ надолу по източното му ребро поривистия вятър смита облаци сух сняг. Закусвам, без да бързам и в 6:00 часа на 13 август тръгвам нагоре. Маршрута ми е познат, пък и следата, макар и пометена, все още личи по сбития сняг, така че без проблеми в 9:00 часа достигам лагер 3. В пещерите няма никой. Погледнах към върха: отдясно над „Хан Тенгри“, се стелеха облачета кондензирана пара, струяха като замръзнал дим, издавайки огромната сила на ветровете там горе. Къде ли е Христо, как ли се справя със страничния вятър? Време беше и аз да се изправя пред първото най-сериозно ледено препятствие в живота ми – 20 метрова почти отвесна стена от еднороден лед. Застанах с лице пред нея: в лявата ръка държах пикела, а в дясната едната щека с прикрепен към горната и час специален “клюн”. Започнах на ум да си припомням инструкциите на Боби за преодоляване на вертикален леден участък: най-напред разтворих краката малко повече от широчината на таза, като свих леко подбедриците; прибрах таза към леда; издърпах рамената назад. След това си припомних, че сечивата се забиват на широчината на раменете с движение от предмишницата и китката. Забиването на котките трябваше да става с един силен удар, след което следваше пренасяне тежестта на тялото. Петата трябваше да е свалена малко по-ниско от хоризонтално положение. Огледах се за последно за евентуални “зрители”, но изглежда никой с изключение на „Чапаев“ не желаеше да се наслаждава на прощапулника ми по отвесния Тян – Шнански лед. Забих уверено двете сечива на нивото на шапката си и поех нагоре, като се стремях очите да не преминават линията на забиване на пикела и “клюна”. Сантиметри след сантиметри пълзях по гладката повърхност и колкото по-нагоре се издигах увереността ми, че ще се справя нарастваше прогресивно.

Вчера, там долу, в “чистилището” бях оставил чувството си за самосъхранение, бях се разделил със страха.

Когато прехвърлих дясната си ръка през горния край на стената, забих “клюна” в отвъдното, а след това повдигнах глава, леденият северен вятър ме удари през лицето, пълнейки със сняг задъханата ми уста, като едва не ме отхвърли назад, там откъдето бях тръгнал. Повдигнах се на четири крака, после бавно се изправих. Намирах се на границата между ледниците Северен и Южен Инилчек, на пътека, която вървеше от южната страна на седловината встрани от чудовищните снежни козирки, надвиснали над Северен Инилчек. От двете ми страни чак до хоризонта стърчаха върхове, елегантни, като бели сватбени лимузини, но аз сиромахът съм без грош в джоба, и от тях ме отделя невидима, но абсолютно непреодолима преграда. Единственото, което можех да направя бе да внимавам да не се спъна на тази тясна пъртина и да не полетя в ниското. Как да е, къде на четири крака, къде лазейки преминах този ръб в най-ниската част на Седловината и се озовах на относително широкия западен гребен на върха. По моя преценка наклонът тук бе около 45 градуса и затова липсваха осигурителни въжета. Хребета е скалист, на много места покрит с фирнов сняг, излъскан до блясък от нестихващия вятър.

За да удържам тялото си във вертикално положение трябваше да полагам допълнителни усилия. Вървенето на тази височина коренно се отличава от ходенето на 5000-но метровите височини. В “ниските” планини, вървейки нагоре, ти просто влизаш в определено, подходящо за теб самия темпо, в което можеш да вървиш, без да спираш колкото си искаш. Дишането се настройва автоматично – определен брой вдишване-издишване на определен брой крачки. В зоната на 6000 метра това е невъзможно. Опитвайки се да настроиш дишането съобразно “високите” крачки, ти просто преминаваш на някакво мъчително тепане на място. Вместо това аз си изработих друга тактика. Десет бързи и три-четири дълбоки вдишвания-издишвания. Спирах преди поредното мъчително придвижване напред. Пет крачки и отново разкрачен опирах колена на снега. Възстановявах дишането и отново пет крачки. Оглеждах се назад нищо не се виждаше. Още няколко “прехода” в стил “пияната маймуна” и спирах, за да се огледам отново. “Вървях”, дишах, спирах, оглеждах се. Не зная как още да опиша състоянието, в което бях на височина 6000 метра борейки се със страничния вятър. Катеренето на тази височина ми напомня плуване под вода. Гмуркам се плувам докъдето ми стигне въздуха, после изплувам, изплювам шнорхела и жадно гълтам скъпоценния въздух и отново се гмуркам. И размахвам плавници докато мускулите и дробовете ми отново закрещят за кислород. При апнеята винаги има алтернатива да изплуваш, и да се нагълташ до насита с обилието от плътен въздух, тук на пределната за организма височина трябва да се бориш за частиците останали от него със запушващия устата ти студен вятър. Тук такъв е живота – метър след метър, минута след минута, час след час. А кислород няма и няма! Постоянно се задъхваш, дори и да стоиш. Имаш чувството, че дробовете ти работят така, като че ли снабдяват с кислород не само теб, но и “сянката” ти, теб самия в друг паралелен свят, където ти си бегач на средни разстояния. А височината бавно, но неумолимо изсмуква силите ти, че ти се иска да не правиш нищо, а просто да седнеш и да заспиш.
От време на време на пътя ми се изпречваха единични скали с височина от по няколко метра, както и скални стенички, където се налагаше наистина да пълзя. Кафявите скали са здрави, но доста раздробени и имат удобни места за хващане. Тук вече има следи от осигурителни въжета, но те са в такова състояние, че е опасно да им довериш живота си. Най-после достигнах може би последното удобно място за височинен лагер по хребета. Оглеждах се отново, но нито под мен, нито над мен се виждаше някой, само на площадка, колкото човешка длан се гушеха две самотни зеленикави палатки, с плющящи под напора на вятъра укрепващи въженца.

Това като, че ли бе района на лагер 4 на височина 6400 метра.

Седнах надишах се на воля и се загледах надолу през облаците към петхилядниците, които само преди два дни се бяха извисявали над главата ми. За първи път от началото на експедицията, докъдето погледа ми стигаше, се виждаше повече небе, отколкото земя.

Нещо дълбоко в мен ме накара да се обърна нагоре и да коленича. Виждаше се само златното чело на Кана, увенчано с ореол от кондензирани пари, които преливаха от златисто-жълто до сребърно-бяло. Не разбрах откъде се взе допълнително кислород, но кръвта в гърдите ми кипна и живителна топлина се разнесе по цялото ми тяло. Знак на предците ли бе това? Топлата вълна бавно достигна главата ми. Да, аз съм бил тук, частица от кръвта ми наследена от Тях го показа. Пред тъмните ми очила просветна – дошъл бях тук да се поклоня.

До горе имаше още само 610 метра по височина, но гребенът се издигаше все по-стръмен, а осигурителни въжета липсваха. А това бе малко в повече за моята катераческа подготовка.
В този момент, като никога аз започнах да разбирам хората, които напук на всичко, са продължавали изкачването и са оставали горе завинаги. Защото винаги ни се струва, че точно с нас няма да се случи непоправимото. Но, навярно даже и такива хора като мен имат тенденцията да поумняват под въздействие на обстоятелствата. И аз обърнах гръб на върха.

Спускането се оказа по-трудно от изкачването. А и хапливи натрапчиви мисли започнаха да тормозят и без това обезкислородения ми мозък. Какво направих аз, бившият командос – “удавих се като власите накрая на Дунава”. Приемах отстъпването пред върха като загубена битка. Но от друга страна това все пак бе една игра, носеща на играча сурово удоволствие. Все едно като малък да се покатеря на гърдите на татко – никога не бях го правил, като чели имах вроден респект от него. Така бе и с КАНА, чувствах го близък и същевременно строг и суров, нетърпящ никакво заиграване, може би затова бе изпратил вятъра да ме отблъсне все пак “меко”, но настойчиво, отколкото да политна от “дясното му рамо” и да се загубя в необятните преспи високо над коленете му. И въпреки, че в гърлото ми се бе загнездила разяждащата буца на обидата, трябваше да се стегна и да внимавам при преодоляване на хлъзгавите участъци от каменните стенички, които трябваше да спускам заднешком. Едва сега забелязах, колко много път нагоре съм изминал.

В 14:30 часа след като успешно преодолях ледената стена на Превала се озовах в пещерите. Едната вече беше заета от Александър Михайлович, руснак от Архангелска област. Оказа се, че работи в съседния базов лагер “Аксай-Тревел” като планински водач. Тук очаква да пристигне колегата му с един австриец, когото утре ще се опитат да качат на върха.

Докато гостоприемно ме черпи с ягодов чай от тундрата крадешком разглеждам облеклото и екипировката му: протъркан анцунг и също такъв анорак, а обувките му представляваха някаква собственоръчна “модернизация” на скиорски обувки.

Когато ги събу краката му деформирани от лошите обувки имаха жалък вид, може би така са изглеждали краката на младите китайски момичета, обувани принудително в тесни и малки железни обувки години наред, за да ходят после с модерната за древността, клатеща се походка.

Съветската перестройка е направила същото с тези хора от крайния север на бившия СССР.

В 16:15 часа пристига Скрипко с двамата французи и те се разположиха в съседната свободна пещера. Разказах им за времето на Превала, и че Христо е някъде по гребена под върха. Казах на Скрипко, че ще чакам Христо в 07:00 часа в палатка ни на лагер 2, пожелах успех на французите и поех надолу в сянката на Чапаев, която бе покрила седловината.

В 18:20 часа стигнах до палатката, разчистих снега около нея, доопънах осигурителните въженца и подсигурих основата и срещу вятъра, който беснееше горе и ми се струваше, че ще се спусне и в ниското. Докато топях сняг на примуса усетих за първи път вълчи глад. Нахвърлих се на руския пастет от пуйка и ометох цялата опаковка, изядох и още една консерва птичи пастет, взех таблетка аспирин с горещия чай и се пъхнах в спалния чувал.

*Лавина – На това място на 5 август 2004 г., под лавина загиват петима чехи, трима руснаци и трима украинци /бел.авт./