Набрал нужната височина вертолетът влезе в боен курс и се насочи към точката, от която трябваше да го напуснем и да полетим към изпълнение на поредната мисия.

Станах от седалката, направих крачка до синеещия правоъгълник на отворената врата и по привичка се отделих от ревящата машина. Тишината ме погълна и свободата ме понесе на крилете си. Наклоних наляво дланите си, завъртях се и там долу сред тъмнозеления масив на гората просветна петънцето на малка полянка.

Насочих устрема си нататък, а утринния въздухът свистеше покрай ушите, надуваше ръкавите на камуфлажа, сгъстяваше се под корема и ме плъзгаше към набелязаната цел. 

Понаслаждавах се още малко на свободния полет и дръпнах ръчката на основния парашут. Очаквах познатото пърполене по гърба ми, което да ми подскаже началото на отварянето на парашута. Но неби, не ме отмина и тази горчива чаша – гърбът ми мълчеше, а това означаваше само едно – пълен отказ на основния парашут!

Почаках секунда – две – нищо!? Опитах да достигна с ръката си до устройството, което затваряше раницата на парашута, но десницата ми се оказа прекалено къса. А полетът надолу продължаваше с все същата главоломна скорост (190 км/час.).

Съзнанието ми вече бе готово да закрещи: „Давай, давай, действай бързо – времето ти изтича! Щях ли да се подам на паниката му? Не, потупах го по рамото, успокоих го и предадох юздите в ръцете на душата си. Интуативно знаех, че тя може да съществува, да наблюдава или провежда действия на много места едновременно без никакво затруднение или объркване. След това може „да се върне” към себе си, като отново заеме едно единствено място, просто като се пренастрои.

Обзе ме странно спокойствие, без да изпитвам никакъв страх и времето и падането, като че ли се забавиха. 

Тогава някъде откъм опашният ми прешлен нагоре по гърба ми запълзя приятна хладина. Заедно с нея пред очите ми зейна отворена врата. Наистина врата в небето, която много приличаше на тази, която напуснах само преди минута, две. Рамката и сияеше в светъл ореол, мека бяла светлина струеше някъде дълбоко отвътре, стелеше се над къдравите гриви на вълните на приказно море, които така и не напускаха прага й. Цвъртенето и песните на невидими птици се смесваха с нежна, галеща ушите музика, която примамваше и подканяше да прекрачиш прага…

През това време вибрациите по гърба ми достигнаха височината на сърцето честотата им се усили неимоверно и като че ли камбанен звън покънтя в гърдите и отекна в ушите ми: „Не ти е дошло времето за ТАМ! Имаш още за свършване ТУК! Обикновено душите напускат телата си, защото са приключили с тях. Осъществили са онова, заради което са се свързали с даденото тяло. Преживели са опитностите, към които са се стремили”.

– Ами хората, които умират при нещастен случай? Те завършили ли са своя опит, или той е бил „прекъснат”? – чух въпросът, но май не го зададох аз, а душата ми.
„Все още ли си мислиш, че хората умират случайно?” – въпросът зададе странният глас, който и моите уши чуваха. Може би искаш да кажеш, че не” – настоя душата ми!
Нищо във Вселената не става случайно. Няма такова нещо като „случайност”, както няма и „случайни съвпадения”. Но бъди ОТВОРЕН. Не затваряй възможността да постигнеш нова истина само защото се чувстваш удобно със старата. Животът започва в края на твоята зона на удобство. 

Не разбрах последните думи, гласът ми подейства отрезвяващо и вместо към вратата посегнах към ръчката на запасния парашут.

Хладната милувка на меката коприна погали лицето и скри от очите ми изкусителната картина.

Когато подвесната система на запасния парашут дружески дръпна раменете ми, за да ми подскаже, че той за разлика от по-големия му брат си е свършил работата, пред търсещия ми поглед светлееше само чист утринен въздух. Под мен гората все така търпеливо очакваше приземяването ми, за разлика от малката полянка, която срамежливо се бе сгушила някъде в тъмнеещите й пазви.

„Отървах се!” – въздъхнах с облекчение. Погледнах нагоре – белият кръгъл купол стоеше като окачен на небесния свод. Но това беше измамно – снижавах се два пъти по-бързо, отколкото с основен парашут. Някак си успях да обърна практически неуправлявания парашут, така че да избегна приземяването сред клоните на дърветата и се приготвих за приземяване. 

Спусках се стабилно надолу, а преживяното пулсираше в слепоочията ми – Духът бе отстъпил мястото си на Съзнанието и то бързаше с въпросите си: накъде водеше тази Врата – към ада, рая или към прераждането?

Атеистичното общество, в което живеех внушаваше, че смъртта трябва да се отрича, че тя не означава каквото и да било, освен превръщане в нищо и загуба. Това означаваше, че повечето хора живееха или в отрицание на смъртта или в ужас от нея. Дори самото говорене за смъртта се смяташе за нещо нездраво, а много вярваха, че самото й споменаване вече носи риск да я предизвикат върху себе си.

Аз (досега) и една част от колегите ми гледахме на смъртта с една наивна, необмислена веселост, струваше ни се, че поради някаква неизвестна причина ще я посрещнем без проблеми и няма за какво да се безпокоим. Казвахме си: „Е, добре. Всички умират. Не е кой знае какво. Това е нещо напълно естествено. Всичко ще бъде наред.” – Това беше добра теория, но до преди малко, поне за мен.

Живеехме в православна държава духовенството, на която бе превърнато в послушно протеже на партията – „ръководителка”. Затова страната ни представляваше една духовна пустиня, защото партията проповядваше, че няма нищо друго освен настоящия живот. Така без истинска неподправена вяра в отвъдното съществуване земният живот на повечето хора беше лишен от какъвто и да било истински смисъл. Вярвайки, че животът, който водят в момента, е единствен, хората са лишени от чувство за отговорност пред бъдещето и нищо не ги спира, когато решат да ограбват себеподобните си, за да постигнат непосредствените си цели, и да живеят егоистично – нещо, което може да бъде фатално за бъдещето.

Страхът от смъртта и невежеството ни по отношение на отвъдното подхранват това опустошително отношение, което заплашва живота на всички ни. Нима не е още по-обезпокоително, че никой не учи хората какво е смъртта? И няма кой да им дава надежда за това, какво е отвъд смъртта и всъщност какво се крие зад живота?
Нима има по-голяма ирония от това, че младите хора се обучават във всякакви дисциплини, освен тази, в която е скрит ключът към целия смисъл на живота и към оцеляването?

Колко е тъжно, че повечето от нас започват да оценяват живота си едва когато доближат до смъртта! Няма по-смразяваща кръвта констатация от тази, че хората умират, без да са готови за смъртта, така, както са живели, без да са готови за живота?

Аз само преди минути изживях момент на пробуждане с кристална чистота и изборът ми не може да бъде по-ясен – ако откажа да приема смъртта такава каквато я видях сега, ще плащам скъпо през целия си живот, в момента на смъртта и след това.

След като преживях тази великолепна опитност разбирах колко трудно ще ми бъде да се приземя след малко в „реалния” живот, по начин, който се съгласува с онова, което приятелите, колегите, хората изобщо наричаха „реалност”. Това беше така, защото моята реалност се бе изместила. Превърнала се бе в нещо друго, но във всеки случай тя се бе разгърнала, развила. И не можеше да се свие отново. То е все едно да върнеш духа обратно в бутилката. Нямаше как да стане. 

Но аз бях направил своя избор и в следващия момент стъпалата ми усетиха твърдината на родната Земя