Няколко метра пред мен пълзеше дозорът. Слънцето вече се бе вдигнало на хоризонта и приятно топлеше гърбовете и мокрите ни крака. Обърнах се. Зад мен на равни интервали извиваха тела останалите разузнавачи от състава на групата. Дирята, която оставяхме след себе си, постепенно се стесняваше и се губеше в зеленото море на избуялата до пояс пшеница. Жал ми бе за смачканите стъбла, които повече нямаше да се вдигнат, да родят хляб. Затова се стремях ширината на пътеката да не е по-голяма от дължината на автомат „Калашников” със сгънат приклад. Целта ни беше широкият овраг на километър пред нас. Там на позиция беше развърнат свързочен батальон.

Заповедта на старшия началник гласеше: „От 10:00 до 24:00 часа разузнайте указания обект и лично ми доложете точния брой на личния състав; броя и типа на радиостанциите и обслужващите автомобили; режима на работа на специалните сили и средства; точните координати на специалните автомобили, на палатката на командира и работната палатка на полевия щаб на батальона.”

Дозорът подаде знак за спиране. Изпълзях до тях. Намирахме се в края на нивата. От оврага ни делеше само второкласен асфалтов път. Вляво от нас тъмнееше обраслият с къпини и поветица отвор на водосток. Шепнешком разпоредих на дозорните да преминат през него и да се изнесат в храстите от другата страна на пътя. Да огледат близкия край на гората и да доложат за обстановката. След броени минути подадоха сигнал, че всичко е спокойно.

В колона по един, отново пълзешком, поехме през тясната дупка. Последните трябваше да прикрият с трева и бурени изхода на пътеката, която бяхме направили в нивата.

Първите двама преди нас бяха обрали паяжините, но калта и нечистотиите стояха непокътнати, само разбъркани, от което вонята в тунела беше непоносима.
Храсталакът от другата страна на пътя беше от прясно цъфнали трънкосливки и глог. На места копривата достигаше до пояс. Истинска вълча бърлога.

Поставих двама наблюдатели и обявих почивка за останалите. В главата ми вече зрееше планът за изпълнение на поставената задача. Равнинната местност наоколо не позволяваше да използвам наблюдателен пункт. Ограниченото време, с което разполагахме също беше в наш минус – само 12 часа. Оставаше единствено да се сдобием с език (пленник).

Смълчаната до преди малко гора се оживи. Започнаха да се чуват гласове. Отчетливо закънтяха удари на кирка. В окрайнината, на около петдесетина метра от нас се появиха двама матроси с лопати в ръце. Започнаха да копаят стрелкови окоп. Явно командването на батальона оборудваше запасна позиция.

Към 13:00 часа прозвуча сигнал за обяд. Лек полъх на вятъра донесе апетитния аромат на пържени кюфтета. В отговор на това ние отворихме няколко консерви с русенско варено. Жалкото беше, че водата в манерките привършваше.

В 15:00 часа, както си му е редът, тръбния сигнал „Общ сбор” раздра следобедната мараня над притихналия овраг. Вероятно разпределяха личния състав за работа. При това положение не можехме да мръднем. Оставаха в резерв само нощните часове. Тогава по предварителния ми разчет в 22:15 часа групата в състав от трима разузнавачи под ръководството на помощник-командира трябваше да атакуват от запад временната позиция на батальона с цел да привлекат колкото се може повече сили на противника. В същото време аз и Фаса трябваше да подходим от изток и като използваме създалата се суматоха, да заловим пленник и да го закараме във временната база на групата.

Часовете на късната пролетна вечер се нижеха бавно. Водата в манерките отдавна беше свършила. Жаждата започваше да напомня за себе си. Добре, че поне не се движехме.

В 21:00 часа дадох последни указания. Припомних времето за начало, реда за действие, варианти при попадане в непредвидени ситуации, паролата и отзива при явяване в сборното място.

Разделихме се, смесихме се с настъпващата здрачевина и се отправихме към изходните места за атака.

В 21:40 до ушите ни достигна сигналът „Отбой”.. За нас той означаваше „Приготви се!” В гората вече беше тъмно и се придвижвахме пипнешком. Докато се спускахме в дълбокото дере, стъпих накриво, претъркулих се и след няколко премятания и странично плъзгане се озовах на влажното дъно. Ослушах се, опипах наоколо – бяха останал сам. Запълзях нагоре по западния бряг, залових се за протегнал се от горния му ръб клон, набрах се на него и се измъкнах. В този момент горската тишина беше насечена от автоматична стрелба. Погледнах часовника си: 22:00 часа. Началото на акцията беше добро. Стрелбата ставаше все по-честа. Бухането на артилерийските „гръмове” (200-грамови тротилови шашки) правеше обстановката почти бойна. Вече се чуваха и команди:

– Земен противник!

– Първи взвод, заходи отляво! 

„Противникът” се организираше и прегрупираше силите си. Това и чаках, вече се намирах в района на палатките. От тази страна нямаше движение на въоръжени групи. И сякаш да ме опровергае, входното платнище на палатката до мен се отметна. Отвътре се появи фигура, направи няколко несигурни крачки и спря. Като не откъсвах поглед от бялото на китките, които бързо се събраха под корема му, направих стъпка, втора скочих на олюляващия се гръб. Поставих дясната си ръка, сгъната в лакътя, пред шията му, а с лявата потърсих неговата лява, за да я извия на гърба. Сборичкахме се. Изведнъж в дясната му ръка се появи пистолет. Нещата загрубяха. Едва ли в пълнителя имаше халосни патрони, затова не трябваше да греша. Измъкнах дясната си ръка изпод шията му, притиснах незащитения му тил с коляно и се добрах до китката, която стискаше пистолета. Извих я енергично, при което нещо изпука под пръстите ми. Глухият стон под коляното ми напомни да побързам и да използвам шока от болката. Опънах го в цял ръст по корем и като притисках лицето му към земята с крака, извих ръцете му на гърба и ги завързах. Случайно докоснах падналия от ръката му пистолет и го вдигнах. Горкият, не беше успял да освободи предпазителя! Хванах пострадалата му ръка с лявата
си ръка и го изправих.

– Само да си гъкнал и с ръката ти е свършено! – изсъсках в ухото му. 

Някъде в страни гърмеше битката. А наоколо бе все така тихо.

Плътно прилепени един до друг тръгнахме към базата. Обратния път не беше по-лек. Нощта протягаше хищни ръце, дращеше лицата ни с клони и бодили, от време на време единият от нас пропадаше в поредната дупка и като сиамски близнаци и двамата се озовавахме на земята. Стрелбата постепенно стихваше. Какво ли бе станало с другите?

Как да е пристигнахме на сборното място. До ствола на близкото дърво в непривична поза седеше човек, който явно не беше от нашите. Устата му беше запушена, ръцете вързани отзад зад дървото, а тялото в тъмносиня бойна униформа омотано с ръждива тел. Откъде ли я бяха взели?

– Другарю командир, Заповедта е изпълнена! Групата е налице, произшествия няма! – гласът на помощник-командира вибрираше от едва сдържано задоволство.

Разпоредих да освободят пленника от дървото и да извадят кепето от устата му. Извиках при себе си помощник-командира и му разпоредих да организира и усили охраната. Аз се отправих на доклад за изпълнение на височайшата Заповед.

Среднощната гора все още кънтеше от „Отбой!”, „Прибирай се!”, когато се добрах без проблеми до командирската палатка. Лампата пред нея все така безметежно хвърляше червеникава светлина. Заобиколих отляво и се притаих, защото чух приближаващи гласове. Не исках маскировъчното ми облекло (тогава само ние носехме маскировъчни дрехи) да предизвика нова суматоха. Две фигури изникнаха от тъмното, преминаха осветената част и влязоха в палатката.

– Др.кап.І ранг разрешете да остана! – ясно и отчетливо прозвуча отвътре.

Предположих, че това беше гласът на командира на батальона.

– Др.кап.ІІІ ранг, вие сте свободен? – незнайно защо вторият офицер беше отпратен и той напусна палатката.

– Докладвайте, другарю подполковник!

На фона на светлата брезентова стена на палатката ясно се открояваха фигурите на седналия до работната маса старши началник и застаналия пред него докладващ. В последвалия доклад, в който стегнато се изреждаше, че атаката на земния противник е от отбита и произшествия няма; личният състав на батальона е налице; материалната част е в наличност и изправност; продължава изпълнението на плана за бойната подготовка в полеви условия.

Голямата стрелка на часовника ми след минути щеше да възседне малката. Беше дошъл моментът да докладвам и аз. Отметнах платнището и направих крачка, за да свикнат очите ми със светлината на петромаксовия фенер. Прибрах крак, изпънах дясната си ръка, свих я в лакътя и с пръсти докосващи баретата се обърнах към слисаните офицери в черни полеви униформи:

– Др.кап.І ранг, явявам се по ваша Заповед! Разрешете да доложа!

– Доложете, др.Командир на група! Да видим какво толкова сте свършили!? 

Докладвайте цифри, данни, това искам да чуя от Вас! – поне самообладание не липсваше на лицето на началника.

– Точни данни ще имате след 15 минути. При нас, на сигурно място, са двама старшини от състава на батальона, пленени и обезоръжени.

Погледът на началника се премести от мен към стоящия пред него.

Подгонена от съмнението, кръвта бързо заливаше все още неразбиращото лице на командира на батальона. Той едва-едва започваше да осмисля казаното от него преди броени минути.

– Разрешете да напусна! – не ми се искаше, пък и не беше редно да
присъствам на разбора на занятието.

За четвърти път крачех по обратния път, придружен от офицер, който 

трябваше да прибере „пленниците”. Изпитвах смесени чувства. Удовлетворение от изпълнената заповед и съчувствие към пленниците. Особено към единия, на когото по невнимание бях счупил показалеца на дясната ръка. Пред очите ми все още беше смутеното лице на командира на батальона.

Строих групата в края на храстите. Едва различавах дегизираните им лица на черния фон на нощта.

– Момчета, изпълнихме с чест една заповед, която беше нелогична и в разрез с нормалните правила за етика и морал. Но ние проведохме „битката” по наш начин и правила. Така стъпихме в истинския свят на разузнавача и бяхме истински в него! Да, точно такъв съм бил!