Мегистана излезе тихо от двореца. Освен двама от личните му чиготи никой друг не разбра, че той пак потегля на път. Преди по-рядко, а вече все по-често Кубер се преобразяваше в обикновен воин и обикаляше близки и далечни места. Наред с търсенето на пещерата с реликвите на предците, той сядаше в шатрите и колибите на простите хора, споделяше с тях оскъдните им трапези и ги слушаше. Искаше да научи не от кушанските велможи, а от народа как живее и понася тегобите на чуждото владичество.

    Тъкмо премина крайните къщи на едно балагарско планинско село, когато чу да крещят името му:

–           Кан Кубер! Само кан Кубер ще ни избави от робството! – ревеше тълпа, събрала се на площада в селото.

    Кубер отначало си помисли, че са го разпознали, но като се загледа видя, че хората не гледат към посоката, от която се появи, а просто скандират името му. Той се подвоуми, но реши да разбере, от къде знаят за потеклото му и какво е предизвикало недоволството им.

–           Какво става тук? – попита той като слезе от коня и приближи до роптаещите.

–           Няма кой да ни защити от грабителите кушани.

–           Какво толкова е станало?

–           Мачкат ни!

–           Обират ни!

–           Изнасилват жените ни!

–           Крадат децата ни!

–           Задигат животните ни!

–           Но защо търсите помощ от мегистан Кубер – невинно попита непознатия.

–           Той не ти е никакъв мегистан, а потомък на последния кан от Хунската империя – изстъпи се напред загорял до черно възрастен мъж. – Той е длъжен да ни защити, защото е от древния кански род Дуло! Защото всяка капка негова кръв е като сока на нара отгледан от нашите предци! Защото народът му вярва! Защото той доказа това, като го защити от партите.

    Удивен от думите на балагареца Кубер повдигна очи и впери поглед в обветрените лица на множеството.

–           Е, и какво толкова е станало, че търсите помощ от него? – попита той с глас, треперещ като тетива. – Кажете!

    Побелелият старец хвана за ръката някаква жена, и я доведе пред непознатия. Той смъкна от нея покривалото, което я прикриваше и отстъпи крачка назад.

    Първото, което видя – това бяха две кървави рани вместо гърдите и. Нито разчорлените черни коси, нито огромните очи, нито красивото, но измъчено лице, нито синините по изящните бели ръце, нито драскотините и ожулванията по корема и голите бедра – нищо не виждаше Кубер – само двете, кръгли алени рани, зейнали пред него, като две половини на разрязан нар.

–           Това е по-голямата ми дъщеря – проплака стареца. – Преди четири дена тя отиде за вода и не се върна. Съседът видял как я хванали хората на Ороба. Тази сутрин тя си дойде. Те отрязали гърдите и за развлечение. Хора, ридайте! Богинята на майчинството Бала е поругана. Източникът на живота е пресушен. Свещената земя няма да бъде поръсена с майчино мляко. Ще нестъпи суша, мор и глад.

    Старецът млъкна и се свлече ничком. И мнозинството, ридаейки падна на колене, сякаш когато кушаните се бяха поругали над девойката, те бяха осквернили майчинското начало, образа на богинята Бала, даваща живот на всичко живо.

–           Стани, старче! Кажи ми кой е този Ороба?

–           Ороба е братовчед на наместник Мицо… той заграби по-голямата плодородна част от земите ни… той коли и той беси тук… на кого да се оплачем?..

    Така един през друг изплакваха мъката селяните, докато накрая старецът, като отупа прашните си панталони, застана пред непознатия.

–           Не се търпи вече. Ще пратим наши хора в Термез. Там е кан Кубер – нека той се застъпи за нас и да ни отърве от изедника.

    Замаян от видяното Кубер напусна селото и потъна в гъстите дебри на близката гора. Тънки вейки шибаха сгорещеното му лице, криви клони се мъчеха да извадят краката му от стремената, бодливи храсти деряха ръцете, но той пришпорваше коня, а пред очите му аленееха кръглите отрязъци по бялата женска гръд. Заваля дъжд, който охлади пламналите му слепоочия, а водата се стичаше по гърба и нозете на якия му жребец. Под дърветата беше мрачно, те бяха толкова високи и гъсти, че скриваха небето. Той се ориентираше по шума на водопада; в подножието на хребета, към който се бе отправил през днешния ден. Надяваше се сред стръмните скали, от които падаше бялата вода, да открие заветната пещера. Когато стигна до водопада, облаците се бяха разпръснали и слънчевите лъчи започнаха да пробиват растителния свод, който само до преди малко изглеждаше непроницаем. Леки изпарения се издигаха от земята, покрита с гъста трева и гъби с ярки цветове. Под слънцето водопадът беше поръбен от лека мъглица, оцветена от дъгата. Вляво от бялата падаща вода тъмнееше отвор, който можеше да бъде само на пещера. Но не това привлече вниманието на Кубер. На тъмния фон се открояваше бяла фигура на жена. Тя изглеждаше нереална. Конят му, и той разтревожен и уплашен от странното видение, раздвижи уши. Разтърка клепачи – явно му се привиждаше. Къде в този гъсталак да броди сама жена? Но когато погледна към пътеката, отново я видя. Стоеше права и неподвижна, без да се плаши нито от коня, нито от него. Бе истинска, а не видение. Той приближи бавно, свил юздите на жребеца си, и я разгледа добре.

    Беше в края на своите двадесет години – не в първа младост, но лицето и светеше с нежната свежест на девойче. Правата линия на челюстта, издължената форма на бузите и високите скули говореха за принадлежността и към неговата  раса. Притежаваше невероятна маса от коса, кафяво-махагонена на цвят, накъдрена и дълга до кръста. Очите и бяха поразително зелени, като болезнено ярък фрагмент върху бялата кожа. Дивната и хубост изпъкваше веднага, натрапваше се и плашеше. Още по-стряскащо действаше разкошното и тяло, съчетало гъвкавината на звяр с топлите извивки на узряла за удоволствие жена. На малките си китки носеше множество златни украшения, които издаваха мек, сластен звук, когато се докосваха. А на десния и глезен – тънък и здрав като на сърна – бе окачена скъпоценна блестяща верига. Застанала точно в началото на пътеката, по която яздеше мегистана, тя заприлича на горско създание. Подобна жена Кубер не бе виждал никога! Той отново дръпна юздите на изведнъж засилилия се кон и приближи бавно, за да и се наслади. Упоритите мисли, които разпъваха мозъка му допреди малко, бяха изчезнали. Забрави плановете за разправа с мъчителите, които чертаеше. Те се удавиха в зениците на непознатата и мегистана, остана само по голата си мъжка същност. Досега окото му не се бе спирало в захлас по никоя. Дори в най-интимните моменти съзнанието му оставаше будно. Никое женско тяло не можеше да приспи бдителността му. Той засищаше щенията на организма си по най-примитивния начин: ядеше, когато бе гладен; пиеше, когато усещаше жажда, и се любеше, щом му се приискаше. И още непривършил, се оттегляше в света на мислите си или скачаше на коня, за да посрещне някоя нужда на своя изстрадал и разединен народ.

    Попил светлината в очите на непознатата, Кубер спря жребеца, щом се изравни с нея. Гледаше я от горе. И тя го гледаше. Не личеше да е смутена. Мегистана искаше да попита нещо но думи не излизаха от устата му. И тогава жената се разсмя. Леко привела глава към едното си рамо, тя го галеше с усмивката си. Мегистана я пожела веднага и даже свали крак от стремето, за да слезе и да я вземе. Тя се отдръпна леко, сякаш предугадила намеренията му. Но не избяга! Изглежда, не се страхуваше и заговори първа.

–           Ти дойде тук, воден от нутолимото желание да откриеш СВЕЩЕНАТА КАПАЛА.

–           Как ти е името, жено? И откъде знаеш за намеренията ми?

–           Има ли значение за големец като тебе. Вие сте свикнали да си присвоявате всичко, което ви хареса, без да го именувате даже.

–           Говориш, сякаш познаваш много като мен.

–           Всички балгари ви знаят. Идете пияни на вихрогоните си, грабите и поругавате и после си тръгвате, оставяйки пустош. А на бедняка му иде да си сложи сам примка на шията, защото бездруго го чака гладна смърт.

–           Ти ми разказваш същото, което чух в селото.

–           Провери! Ти си мегистан, имаш достатъчно власт, за да разузнаеш! Ще се увериш в това, което ти говоря!

–           От кой род си?

–           От най-стария, по-стар от земята, върху която стъпваш!

–           Ти се шегуваш с мен?

–           Провери – пак дръзко го предизвика жената.

    Мегистана усещаше с дъха си мириса на поле, който излъчваха червеникавите и коси. И му се прииска да ги навие на пръстите си едрите им масури, да зарови лице в тях и да затвори очи. Искаше тя да го води в своя невероятен, вълшебен свят. За първи път не изпитваше желание да властва. Нямаше намерение да я подчинява. Защото разбираше, че ако и отнеме свободата, тя щеше да загине. Нищо че стигаше едва до рамото му, мегистана можеше да почувства цялата и сила. С безпределната почит, която въздаваше на смелите, той и се възхити! Непознатата стоеше пред него  все още му се усмихваше. Тя знаеше, че е най-първият сред васалните български племена, но това нямаше значение. Кубер не жадуваше уважението и, а нейната непритворност. Изненадан от насоката на мислите си, той се смръщи. Появата на непознатата го бе стреснала с внезапността си и ето че закъсняваше вече. Мегистана сложи крак в стремето и заповяда:

–           Отмести се! Тръгвам!

–           Няма ли да дойдеш с мен? Ще те заведа там, където никога не си бил!

–           И къде е това? – насмешка изкриви устните му. Нямаше място, което да не бе обходил. Колко пъти бе яхал сам – незнаен пътник, тръгнал на самотна езда. А никой не се догаждаше, че уж безцелните му пътешествия са подчинени на едничката мисъл – да разбере, да види, да почувства страната и хората и, да се добере до мъдростта на предците. Затова предложението на жената го развесели и без да разсъди твърде, мегистана се съгласи.

–           Добре, води ме! Но ако не ми покажеш нещо ново, ще те накажа!

    Раменете и се разтресоха безмълвно. Вече бе видно, че му се присмива. Доближи до муцуната на жребеца и посегна да хване отпуснатата юзда. Кубер я наблюдаваше, застанал нащрек. Не се бе родил още човек, който да докосне коня му. Животното допускаше до себе си само своя господар и миника, който го бе отгледал. Конят изпръхтя и понечи да се вдигне на задните си крака, за да стъпче нахалницата. Кубер се приготви да го обуздае. И тогава се случи нещо невероятно. Жената застана току пред силните нозе на животното и дръпна разхлабения повод. Ръката и бе по мъжки силна, но още по-въздействащи бяха очите и, които не се отлепяха от тези на коня. И така, гледайки го, тя го покори на себе си. Опърничавият жребец отръска глава и я наведе – жест на унизително поведение. Непознатата хвана юздата и го поведе като послушно дете. А за ездача остана само да ги последва.

    Свърнаха в гората. Сключените върхари на дърветата издигаха над тях плътен свод, който скриваше дневния светлик. Уж бе пладне, а тъмата бе нощна. Измина доста време, а нищо не се случваше. Мегистана можеше да чуе чуруликането на птиците и да зърне плашливия бяг на някоя заблудена сърна. Тревата беше буйна, недокосната. Изглежда, дотук рядко стигаха хора. Дебелите стволове бяха влажно-кафяви от скорошния дъжд. Навсякъде се носеше резливо ухание на билки. Непознатата спираше сегиз-тогиз, навеждаше се и откъсваше някоя тревичка. Без да я помирише, тя я прибираше в голямата кожена торба, която висеше на колана и. Кубер не се стърпя и подвикна закачливо:

–           Каниш се да ме тровиш ли?

–           Не съм научена да причинявам зло. Мога да давам само живот и здраве!

    Водачът на българите се канеше да я запита още нещо, но странната му водачка вдигна ръка и каза:

–           Почти стигнахме!

    През оредяващите стъбла на дърветата се виждаха каменните зидове на богата кишиния. Мегистана се разочарова – нима жената щеше да се окаже нечия знатна дъщеря, племенница или съпруга! Не му се искаше да я побира в стандарта на скучните и високомерни кушански жени. Погледна я крадешком. Гъвкавите извивки на тялото и говореха за сила и издръжливост, придобити с физически движения и работа. Ръцете и, които бяха обуздали своенравния му жребец, нямаха нищо общо с изнежените длани на глезените жени от кушанската върхушка. И въобще как му хрумна, че чудновата птица като нея може да има общи черти със съпругите на владетелската класа. Та те бяха като излети от калъп – така си приличаха! От друга страна, украшенията, които носеше, бяха скъпи и изящни. Веднага бе видно, че са дело на изкусен ювелир и че струват много пари. Може би ги бе откраднала! Сякаш разгадала неспокойните му мисли, тя се обърна и втренчи зелените си очи в неговите. Тогава мегистан Кубер разбра как жената бе надмогнала коня му. Зениците и се уголемяваха и от вътрешността им избликваше мека топлина, която обвиваше предметите с невидима, хипнотична нишка. Сякаш с погледа си тя изтъкаваше въздушна мрежа от своята душа и я мяташе върху когото си поиска подобно на приказен воал. И така обгърнатият можеше да я последва в нейния странен свят, обещаващ вълшебства. Мегистана бе сигурен, че там може да намери всичко – магии, алпове, огън, СВЕЩЕНАТА КАПАЛА и… любов! Буйната му натура веднага се улови за тази фантазия, защото силната му страна бе да превръща невероятното в истина. Нали всичките му победи бяха родени все от неверие и скептицизъм. Дали от страна на враговете, или срещани от своите, те оставяха еднакво горчив вкус в душата му. А той винаги доказваше, че е по-силен от зломишлениците си. Защото следваше пътя на светлината!

–           Кротувай, ще видиш много неща! – предупреди го непознатата.

    Той кимна разсеяно, защото през портата на кишинията се изниза малка групичка въоръжени мъже. Бяха облечени богато и яхаха бавно, по господарски. Мегистана се зачуди къде ли са се запътили в привечерния час. От възвишението, където се намираше охраняващата кула, се спускаше полегата пътека към селските лозя. Хората там се готвеха за почивка. Те прибраха торбите, в които бяха скътали по някой комат хляб, и ведрата, в които беряха гроздето. Дори от мястото си мегистана можеше да види изцапаните им с тъмен сок длани. Чуваше морните им стъпки, които бавно ги водеха към селото за кратък сън. По приведените им гърбове, пълзеше умората на тежкия кърски труд. Кубер се усмихна. Това беше гръбнака на бъдещата му държава. На тях той залагаше най-много. Неизкушени от властта на парите, те можеха да му засвидетелстват своята истинска преданост. Но ето че селяните се отдръпнаха от тясното пътче и объркано спряха в края на лозята. Към тях се бе приближила групата от кишинията.

–           Стой мирно! – отново го предупреди странната жена, която го бе довела тук. Ала мегистана не искаше да чуе. Той дебнешком се придвижи напред и стигна до първия ред на лозовия масив. Притаи се в шумата. В ноздрите му рязко нахлу сладкия мирис на слънце, прах и грозде. Мегистана не се усмихна на аромата, изцяло завладян от разговора:

–           Тази есен ще ти взема беритбата, Балдьо! – казваше едрия мъж, който водеше ездачите.

–           Защо така, ваша милост? – вместо да се изправи, се сви още повече възрастния мъж.

    „Но това е бащата на озлочестената дъщеря от селото“ – мярна се в главата на Кубер и той още по-внимателно се заслуша в отговора на стареца.

–           Нали лани пак ти дадохме цялата реколта? Без хляб останахме през зимата, гладувахме като кучета. Че и най-малкото се помина, не удържа на недоимъка!.. Стори добро, господарю, пощади ни тази есен!

–           Добре – съгласи се боляринът.

    С надежда надигна глава селянинът.

–           Но ти ще ми дадеш твоята Зорница!

–           Какво говориш? – изплаши се изведнъж селянина. – Мома за женене ми е тя, наскоро даде дума на един почтен кърчия, че ще му стане жена!

–           Ее, какво струва думата на една седемнадесетгодишна девойка! – изсмя се пълният мъж. – Нали знаеш какво казва народът, Балдьо: „Дума дупка не прави!“

–           Пожали ме, господарю! Ще ти дам всичко друго, но ми остави Зорница.

Виж какво стана с по-голямата ми дъщеря. Взехте я и сърцето ми изгоря. Кървяща по пътя едва се спасила от кучетата. Кой ще я вземе такава, – вече не може да кърми. Пощади поне Зорница, моля те! – Човечецът падна на колене току в краката на коня.

    Ездачът се изсмя:

–           Мястото на една кучка е при псетата, човече! Пропаднала жена беше твоята Свежа.

–           Не вземай върху себе си гнева на Ахура Мазда, господарю! Чиста ми беше тя, девица!.. Ето, вземи гроздето, и жидана ми вземи. Само не посягай към Зорница! Остави я, умолявам те!

–           Размислих! – отново се разсмя боляринът. – Не ти ща реколтата! Чакам утре, след вечеря, да ми доведеш дъщеря си изкъпана и пременена. Инак ще срина къщата ти и ще ви изгоря живи! – Той подкара бавно охранения си жребец. Виждаше се, че не бърза за никъде.

    Мегистана понечи да се изправи. Ръцете му бяха тъмночервени – бе мачкал гроздовите чукани около себе си. Но една длан спря неговата, посегнала към кинжала. Непознатата го погледна в очите и сякаш поднесе към душата му блага билка. Поклати глава, сложи пръст на устните му. С мек звук се изхлузиха към голия и лакът златните гривни и тихият им звън го успокои.

–           Не му е времето – зашепна в ухото му, дъхът и топлеше скования му врат. 

– Ела, ще те водя да нощуваш у дома! – каза му непознатата. Втрещен от  новата разтърсваща несправедливост, която видя преди малко, Кубер послушно се остави да бъде поведен от нея. Конят, който окончателно се бе предал на волята и, крачеше покорно след женския силует. И на животното, и на човека им бе все едно къде отиват.

    Мегистана се огледа с любопитство. Стояха под естествен покрив, издялан от самата скала, който продължаваше навътре в утробата на камъка.

    В пещерата се влизаше през тесен коридор, който водеше към просторно помещение, издълбано от древна подземна река, която бе изваяла тавана в големи бели облаци.

    Кубер се огледа наоколо. Угаснали въглени покриваха пода, като образуваха дълга черна диря.

    В дъното на пещерата, в подножието на голяма скала, кръгла като слънцето или луната, бликаше малък извор с чиста вода. Тя беше изваяла коритото му като малко високопланинско езерце, а обграждащите го камъни бяха побелели от утаяването на варовика, и приличаха на заснежени върхове. От другата страна на миниатюрното езеро се зеленееше малка гъста горичка от папрат и мъх, пресечена от пътеки, които водеха към тъмни коридори дълбоко в пещерата.

–           Влез – покани го непознатата.

–           Какво е това?

    Безмълвно, тя го повика след себе си и се отправи към десния тъмен коридор. Пристъпиха в каменна стая, обла отвсякъде и пълна с мрак. Само една борина пушеше по стените и мъглявата и светлина открояваше изрязаната в планината фигура – изобразяваща млада жена седнала върху богато украсен трон – лъв.

–           Това е богинята Бала. Тя дава живот и плодородие. Много жени, които са се докосвали до нея, са зачевали веднага. Аз съм нейната жрица. Грижа се за олтара и и посрещам хората, които са в беда и идват да молят за помощ пред олтара и. Що се отнася до угасналите въглени, които видя на  пода в предверието, това са остатъци от жаравата, върху която правя ритуален танц при пълнолуние, за да поддържам контакт с Богинята. 

–           И какво друго правиш? Съвкупяваш се вместо бездетните ли? – иронията му целеше да я уязви.

–           Не е хубаво това, че не тачиш божествата от западната страна на

Имеона! Гласът и не бе остър, но го накара да се засрами от думите си. И той се наричаше обединител! Позор! Може би внезапността на видяното го бе склонила да се държи като див хун.

–           Прощавай, жено! – Трудно, почти невъзможно бе да се чуе извинение от устата на българския водач, но разкаянието му бе искрено. – Разкажи ми за нея!

–           Никога през двадесет и двете години живот не съм докосвана от мъж! – тихо започна непознатата. – На жриците им е забранено да познават плътта и да раждат. Иначе молитвите им няма да бъдат чути. И цялата им целебна сила ще изчезне…

–           Не пожелаваш ли понякога съдбата на обикновена жена?

–           А ти пожелаваш ли я? – не му остана длъжна тя.

    В тъмнината чертите на лицето и се губеха и светеха само нейните огромни зелени очи.

–           Нека излезем! – тихо предложи мъжът. В обителта на чуждото светилище той се чувстваше не намясто. Имаше усещането, че погледът на каменната жена се забива в него. Непознати сили сякаш изцеждаха силата му и го правеха уязвим.

–           Има някакво присъствие! – прошепна тихо. – Сигурна ли си, че сме сами?

    Когато излязоха от килията, лунната светлина, която проникваше през купола на предверието, озари нейната усмивка.

–           Субиги – за пръв път го нарече така и Кубер се запита дали тя знаеше всичко за него, че срещу нея стои потомък на кан от рода Дуло, – нали не претендираш, че можеш да разгадаеш божественото?

    Изкушаваше се да я прегърне – така простичко човешка му се струваше в този миг. А той неистово се нуждаеше от топлина! Но светостта на светилището го възпря. Нали току-що му бе казала, че не е познала мъж през живота си. Не му се искаше да поеме и този грях на плещите си. Може би защото съзнаваше, че ще му натежи повече от всички други.

–           Да вървим да спим! Денят бе много дълъг!

    Тясната и бяла длан се протегна към него и пое ръката му. Поведе го край езерцето, както се води слепец. А нима досега очите му не бяха затворени за истинските неща в областите, които управляваше? Кубер се довери на женската фигура, която стъпваше пред него. Белотата на дрехата и го привличаше, като лунния лъч, който притежаваше силата да държи настрана тъмното. Когато стигнаха до южния ъгъл на предверието, тя отмести плътна плъстена завеса и откри ниша, която бе обзаведена като самотно жилище – топло и уютно. Той отново изпита чувството, че някой го следи. Но този път усещането бе топло, родно. Той даже се огледа, сякаш майка му, която не помнеше, бе тук до него. Домакинята го бе доближила по-плътно, отколкото досега. И бе положила длан на гръдта му.

–           Призраците от миналото не се показват, без да ги викнем сами!

    Пълните му с несподелени чувства зеници се втренчиха в нея:

–           Какво знаеш ти?

–           За болката човешка не е нужно четмо и писмо, а душа!

    Кубер скръцна със зъби.

–           Ако я нямаше, животът щеше да е лесен.

–           Но щяха да му липсват вкус, мирис и допир! – поправи го непознатата. –

Ела да легнеш, субиги! Премного непознати неща видяха днес очите ти!

    Той отново и се подчини, както слушаше в детството баща си. И пак

усещането за странната топлина изпълни скованото му тяло. Мегистана потъна в отмалата на съня. Може би бе спал час или два, но нещо го събуди посред нощ. В пещерата всичко бе спокойно. Той чуваше равномерното дишане на жената на одъра. Нещо го душеше и спираше дъха му. Той се изправи тихо, за да не събуди стопанката, и излезе навън. Срещу него се бе озъбила непълната месечина – ясна и хладна. Приближаващата есен бе оставила своята миризма по влажната трева. Бе хладно и мегистана потрепери леко. Понечи да влезе и да се загърне с наметката си, но после разбра, че не го тресе от хладния въздух. Днешната картина с червените кръгове се завъртя пред очите му и той ги стисна силно. Цъкна с език. Конят му излезе от тъмното и се приближи към него. Мегистана пое към Термез, като се молеше да не закъснее. Трябваше му време да стигне до казармата, да изведе четата на багатур Нукрат и да препусне обратно. Сам не можеше да се изправи срещу земевладелеца Баро. От лъжци и обирджии като него се очакваше всичко – от най-долна измама до убийство на висш сановник!

    На другия ден по залез слънце гроздоберачите привършиха работата си. На пустеещите лозя нарядко се мяркаха хора, изостанали с беритбата. Само чуканите на Балдьо накланяха към земята пълни с плод чепки. Съседите му се озъртаха скришом да видят дали някой от домочадието му ще излезе навън. Но нито на полето, нито пред къщата му се появи някой от тях. Мълвата бе обходила селото – боляринът искаше за себе си Зорница. Щерките на Балдьо бяха най-красивите в околността. Имаше ги цели пет. Трите по-големи бяха задомени отдавна. По-малките събираха очите на мало и голямо. Приличаха си по хубост – белокожи, синеоки, с коси, дълги чак до стройните бедра.

–           Каквото му е отредено на човек, не се отменя – клатеше глава стара жена, вторачила поглед в безмълвната къща на нещастното семейство. – Ето, Свежа снощи се е обесила. Сестра и, която вече е сгодена, може да я споходи същата съдба, защото била набелязана от похотливия болярин.

–           Ако си имахме наш, български цар, бедното девойче щеше да е живо и здраво. Сигурно и Зорница ще обезумее! Казват че Беро се гаври не само с телата, а и с душите на хората! Същи, нечистив алп! – изшепна друга, жилеста и нервна жена.

–           Сполай ви, добри хора – поздрави закачулен мъж и приближи. – Тъдява може ли да се нощува. Замръкнах из вашия край, а нощ иде. Ще ме подслони ли някой?

–           От де идеш, странниче?

–           От далеч, дядо. От много далеч.

–           Що щеш по нашите краища?

–           Кърчия съм. Бяха ми обещали добра работа, та натам съм се запътил.

–           Е, щом е така, и при мен ще се намери място – каза стареца и пак погледна качулатия с премрежените си от перде очи. – За честните люде винаги има подслон и топла чорбица.

–           Да вървим тогава. Късно стана, а на сутринта пак ме чака път.

–           Ех, сине, благодари се на небесните сили, че пътят ти няма да свърши днес и тук. Като на някои други… – спря се той навреме.

–           Какво искаш да ми кажеш, дядо? – попита непознатият, но не свали качулката си. Само очите му блестяха с режещ пламък.

–           По гласа познавам, че си млад човек, ала виждам по чизмите ти, че бая друмища си извървял. Ходил ли си в Термез.

–           Бил съм и там.

–           Аз ако можех да стигна там, щях да живея само заради надеждата, че ще срещна някой ден нашия кан. Дотук ми се е насъбрало – старецът посочи мършавата си шия. – Като блъвоч ми напира отвътре, като отрова ме души.

–           Там няма кан, има мегистан. Но какво ще му кажеш, дядо?

–           Ще го посъветвам най-напред да се огледа добре наоколо и да преброи верните си хора. После ще го помоля да дойде по нашите земи и да види какви ги върши наместника на царя Мицо. Да погледа отдалеч, да види какво е сторил на обикновения народ, като е наредил на болярина Баро да командва от негово име.

–           Какво е направил боляринът, та така те е разгневил?

–           Мене трудно може някой да ме разсърди, синко. Годините ми са толкова, че вече гледам не напред, а надолу. Когато някому се привижда само цветът на земята, той не се бои от тъмнината и не таи лошовина в душата си. Но не мога да понеса, когато младите мрат без време като от опасна треска.

–           По думите ти разбирам, че виниш болярина Баро!

–           Да го виня ли? – гъгниво се разсмя старецът. – Бих изтръгнал сърцето му с двете си ръце. – Той размаха костеливите си пръсти пред лицето на непознатия. – Ако можех да стигна до него, бих извадил и очите му, и езика му бих отрязал, че да умре в нечовешки мъки… Откак владее земите ни, не остана честна мома и неопозорена жена. Обира зърното ни, краде труда ни, пали къщите ни. Не се живее повече така, момко!

–           И защо никой не е възроптал?

–           Имаше и такива, но верните кучета на болярина им видяха сметката. Не останаха вече смелчаци, странниче! Ти какво би предпочел – да си роб, но да си жив, или да си герой и семейството ти да поминува без теб?

–           Казваш, че няма оправия… – не като въпрос, а по-скоро на себе си каза качулатият.

–           Ако имаше, сега един нещастен баща не би завел самоволно чедото си на поругание в крепостта на болярина… Ето че стигнахме до моята къщичка. Влез, не се стеснявай! Моята баба днес е направила чорбица, и просеник е омесила. Хапни, поспи и си почини! Дано не ти се присънят страшни неща. Защото аз дори в сънищата ни не мога да зърна светлинка. 

    Непознатият се хранеше мълчаливо. Той отново не бе свалил качулката си, но тя се бе изхлузила леко и откриваше русите му коси и високото чело. Дядото го огледа, прецени по размерите на ръцете му, че е силен човек, и спря да говори. Сега беше страшно да изказваш мнението си пред случайни хора. Не се знаеше кой е свой, кой – чужд.

–           Застлахме ти в плевника. Е, спокойна нощ!

–           На вас също – кимна мъжът и легна в сеното, без да свали наметката си.

    Минаха няколко часа. В най-тъмната доба лекият сън на стареца бе смутен от предпазливи стъпки. Той се събуди, но продължаваше да лежи с отворени очи. После реши да провери дали гостенинът не бе посегнал на сиромашкото му имущество. Людете се побъркаха – и най- хрисимият бе способен да стори зло. Дядото тихо надникна в плевнята. Закачуленият мъж си беше отишъл.

    Във време, когато нормалните хора спяха дълбоко, стражите по кулите на болярската кишиния се стреснаха от силно чукане. Тропаше се на широките порти и сякаш стотици юмруци едновременно налагаха дървото.

–           Кой е там?

–           Мегистан Кубер, поставен от цар Вима Кадфиз да управлява тази област! – се чу ясният отговор на няколко гласа.

    Последва ужасна неразбория – раздаваха се заповеди, грапави гласове изричаха ругатни, съненият болярин Баро се обличаше бързешката и понеже не успя навреме да си сложи ботушите, посрещна мегистана бос. Кубре влезе стремително в огромната каменна зала, която по пищност можеше да се мери с царските приемни в дворците. Той спря да се огледа. Беше облечен в простите дрехи на обикновен българин. Само коланът – сребърен и богато украсен – издаваше високото положение което заемаше в кушанската държава. Следваха го само Нукрат и двама от най-личните багатури от четата му. Другите останаха в двора на крепостта.

–           Така – каза тихо той и едва тогава впери поглед в болярина. – От колко години управляваш този край, болярино?

–           Пета година карам, мегистане. – Баро се разтрепери без видима причина.

–           Да-а – проточи управителят на областта и бавно се приближи до стопанина на кишинията. Вече го гледаше отблизо и от сивозеления пламък в очите му на болярина му стана още по-зле.

–           Трябва да сте уморен, ваше благородие – запелтечи той. Приготвихме набързо нещо да похапнеш.

–           Да похапна – съгласи се мегистана и премина в другото помещение, следвайки на една крачка домакина си.

    На трапезата имаше всичко – риба, дивеч, плодове и кръгли топли погачи.

–           Ще рече човек, че си ме чакал, болярин!.. Или всеки ден се храниш така? – повдигна мегистана плътните си вежди. Не бе докоснал нито едно от ястията, но сега се пресегна да откъсне хапка от бухналия самун. – Има хора в този край, които дни наред не вкусват дори прост хляб!.. – Само с едно движение той разпиля на пода няколко блюда и се изправи. – Води ме при Зорница!

–           При кого, ваше благородие?

–           Казах! – пак тежко го погледна мегистана и боляринът повлече нозе към подземията.

    Те вървяха по мрачните, влажни ходници, от които се процеждаха капки вода.

–           Значи тук държиш провинилите се? Хубаво местенце – в гласа на мегистана звъннаха ледени нотки. Боляринът почувства, че го свива коремът. Стражите се отместиха и откриха тежка дъбова врата, обкована с желязо. Кубер взе борината от единия и влезе пръв. Мрачните опушени стени сякаш се разтвориха от светлината и пред мегистана се показа страховита гледка – прикована към колело за мъчения жена. Тя лежеше гола и разпъната. Русата и коса висеше чак до пода – все още блестяща, чиста.

–           Не пожела да легне с тебе, нали? – с погнуса го стрелна Кубер.

–           Не е това, ваше благородие! Крадла и лъжкиня е тя!

    Кубер го удари през лицето с опакото на десницата си и нареди:

–           Развържете я!

    Девойката почти падна в ръцете на един от багатурите.

–           Зорнице – тихо я повика мегистана. Докосна я по бузата. Сините и очи се отвориха и го погледнаха безчувствено. – Всичко свърши! Вече си свободна!

–           Късно е, много е късно! – пророни момичето и утихна.

–           Вържете го! – заповяда мегистана. Когато излезе навън, брадичката му затрепери. – Закъсняхме, Нукрат, много закъсняхме! – Обърна се и високо разпореди: – Съберете жените и децата му, вдигнете цялата му рода. Сберете ги на двора!

–           Мегистан Кубер, пожалете поне дечицата. Те не са виновни за греховете на баща си – помоли го Нукрат.

–           Всеки, който носи кръвта на Баро, ще умре днес и сега! Злото не се посича, изкоренява се! И даже се подпалва земята, където е расло, за да не покълне отново.

    Просторният каменен двор светна, сякаш бе ден. Околовръст стояха багатури с борини, а точно в средата застана мегистана. До нозете му сложиха дръвник с тежка секира.

–           Много пъти съм повтарял, че областта която управлявам принадлежи не на големците – болярите, юк боилите, а на българите и балгарите. И който не умее да ги пази, ще загине от моята ръка.

–           Мегистане – изхленчи Баро и падна в краката на Кубер. – Пожали ме, пощади моята неопитност!

–           Неопитност ли наричаш гаврата с девици; кражбата на сетния къшей хляб от устата на сиромаха; опожаряването на селските шатри и къщи? Какво е това, Баро? Аз ще ти кажа: това се нарича насилие! А мястото на насилниците е при алпа Тама-Тархан… И аз ще те пратя при него! Започвайте! – заповяда Кубер. Той застана две крачки зад дръвника и изгледа цялата екзекуция, без да трепне. Когато съсякоха бременната жена на болярина, Нукрат понечи да се изтегли назад, но ръката на мегистана го спря.

–           Стой мирен и свиквай! За хубавото открий сърцето си, но за лъжците и грабителите на ближните ти го вкорави и вледени!

–           А какво те бе сторила челядта на Баро, субиги? – неиздържал на жестоката казън, изхленчи младият багатур.

–           Какво ли? Нищо. – Мегистана сведе поглед към опръсканите си с кръв ботуши и сякаш се събуди. – А какво са сторили децата на Балдьо, че да гладуват? Или момичетата му, че да бъдат изнасилвани и разпъвани на колело? – Той сякаш се усмихна, но когато водача на багатурите го погледна по-отблизо, видя, че се е озъбил. – Едно от момчетата на Баро бе на годините на Нукрат. И след време то ще се сети как мегистана и помощника му са наказали баща му. И ще поиска да си отмъсти! Ти също можеш да паднеш от ръката му, Нукрат! И той ще те убие без капчица жалост!

–           Жестоко съдите мегистан Кубер! – едва промълви младшият командир не с обвинение, а с тъга.

–           Чувам го за втори път от теб! Но ще ти кажа, че не аз съм жестокият.

Времето е такова – диво, хищно и разделно. Не ме разбираш… – поклати глава Кубер.

–           И да искам, не мога да проумея защо убихте децата?

–           От крадеца излиза крадец, момчето ми; от насилника – насилник! За да намалеят престъпленията, за да няма онеправдани, е нужна справедливост! И твърда ръка!

    Нукрат сведе глава:

–           Позволете ми да се оттегля, субиги!

–           Позволявам!.. И още нещо – спря го той. – Недей да плачеш, не си заслужава!

    На зазоряване пред пещерата до белия водопад, се чу конски тропот.

    Зарина се наметна и излезе навън. Жената видя новодошлия в гръб и нещо трепна вътре, току под сърцето и. Беше канът.

–           Дойдох да ти благодаря – каза той, като слезе от жребеца. – Ако не бе ти, нямаше да знам за безчинствата на един от наместниците на Мицо.

–           Колко ли такива като мен трябва да има, за да разбереш що за хора е сложил да управляват държавата му царя на кушаните и какви хора се разпореждат в областта, която ти управляваш?

–           От сега нататък в областите Балгх, Бългана, Балгара всеки големец ще бъде наблюдаван изкъсо  – не на нея, а на себе си обеща той. – Сполай! – Понечи да се метне на коня, но преди това я изгледа настойчиво, сякаш искаше да я запомни. Светлите му очи се спряха първо на високото и чело, на дръзката извивка на носа и на полуотворените и устни, а после се взря в зелените и зеници. И останаха там. В гърдите ме се надигна топла вълна, премина нагоре и обагри бузите му. Беше му и хубаво, и страшно.

–           Кажи ми поне как се казваш – с наивна, безгрижна, младежка усмивка, попита за кой ли път Кубер.

–           Зарина. – Тя също се засмя.

    И около тях престана да съществува светът. Те се оказаха сами в блестящия ореол на зараждащото се чувство. Беше прекрасно да бъдат двамата и да се гледат, сякаш времето нямаше измерение и им принадлежеше. Те бяха две души, който най-накрая се бяха намерили.

–           Хубаво име – прошепна Кубер. – Ще го запомня!

    Той тромаво и без желание възседна жребеца си и дълго стоя на гърба му, вгледан в жрицата. После и кимна и потегли в тръс.