В двореца Драгомир каза на стражата, че има важно съобщение за мегистан Кубер. Той послуша съвета на грънчаря и реши да разкаже всичко на водача на българите.

    Кубер внимателно разглеждаше каменоделеца със своите ясни, пронизващи очи. Той мълчаливо слушаше, кимаше разбиращо и неочаквано попита:

–           А защо ушите ти са разкъсани? Сигурно защото си работил лошо?

–           Това е друга работа – отвърна Драгомир тихо. – Застъпих се за едно момиче – робиня. Бяха я пребили, а нямаше вина.

–           А ти какво общо имаше с нея? – полюбопитства военачалника.

–           Обичах я – призна каменоделеца. – Нахвърлих се на жестокия палач и платих за това с ушите си. Пробиха в тях отвори и прекараха връв през тях и така ме изкараха на двора, а после ми удариха петдесет тояги.

–           Сам ли се върна в колибата си? – попита Кубер.

–           Пълзешком – отвърна Драгомир. – Спаси ме приятелят ми Левота. Той ме излекува.

–           А момичето спаси ли? – продължи разпита си Кубер.

–           Не, не успях. Тя почина от раните си.

–           Сега ми разкажи най-подробно, какво ти е известно за похода на партите! – заповяда мегистана.

    Драгомир разказа всичко, което знаеше от стария Левота. Той обясни как стареца узнал тайната по време на жертвоприношението, как настоявал за бягството му, и как му помогнал да избяга. Също и това, как заедно с бългхареца преодолели трудния път през планините, промъквайки се през места, където няма дори пътеки.

–           А какво знаеш за войската на партите? Разкажи ми, какво си видял, какво си чул, какво знаеш – настоя пълководеца.

–           Силна е войската на проклетниците – започна Драгомир. – Имат тежко въоръжена конница, с добро оръжие. Като излети от желязо изглеждаха, когато минаваха покрай царския дворец. Тези от робите, които са ги виждали в сражение, казват, че били издръжливи, като волове. Никой от тях не се стъписвал, никой не се заплесвал, никой не заспивал. Всеки поддържал в добро състояние облеклото и въоръжението си. Реките преодолявали през бродове или като използвали кожени мехове. В гориста местност всеки отряд изпращал напред секачи и копачи, които да секат дърветата и да разчистват пътя.

–           Вярвам ти – каза Кубер. – Остро око имаш. Такива хора ми трябват за войската ни. Ще те взема при себе си. Ще си на военна служба и облекло ще получиш. Смелостта ти ще ни е нужна в битките. А войска ще съберем и ще се изправим срещу завоевателите, за да им преградим пътя към нашите градове и села. Ще бъдеш неотлъчно до мен. Ще тръгнем по път, който ти ни покажеш, за да изненадаме партите.

    Като каза това Кубер се изправи. Драгомир разбра, че разговора е приключил и също стана.

–           Не зная как точно да се обръщам към вас, но от това, което научих, разбрах, че вие сте най-високопоставеният сред българите! Майстор Левота на изпроводяк ми даде тази чанта и Драгомир внимателно свали платнената торба от рамото си. С тържествен глас стареца ми разпореди: „Каквото и правиш, каквото и да струваш не се разделяй с тази вещ! Предай я лично в ръцете на българин в жилите, на който тече кръвта на владетел“! – Прав ли съм?

–           Така е момчето ми! – Но за това ще говорим, когато му дойде времето – каза Кубер, като пое „ценният товар“ от ръцете на каменоделеца. После заповяда на писаря да изготви писмена заповед за обявяването на Драгомир за десетник от войската.

    „Да му се предостави кожена куртка, плетена ризница, както и ботуши от мека кожа – пишеше писарят. – Да му бъде зачислена стоманена сабя и кован щит. На лявата предница на куртката, малко над сърцето да бъде пришита седмолъчата бронзова розета на десетник“.

–           Аз ще отида при царя да му съобщя нерадостните вести – каза пълководеца, като му връчи заповедта, с която довчерашния роб ставаше редови командир във войската му.

    Кубер си мислеше, че Вима ще го посрещне с викове и проклятия, докато вървеше по коридорите на двореца. Но, против очакванията му, царят спокойно изслуша доклада му, а след това каза:

–           Ако се наложи, можеш да се обърнеш за помощ към кана на хуните – Зилгиб. Но партите ще срещнеш сам! – Заповяда Вима Кадфиз. Вдигни под оръжие гарнизона на Термез, както и цялото мъжко население на областите Болор, Бългана и Оногурия. Изпрати хора в Ктесифон, за да разбереш, къде е разположена войската на Варахран. Тук с гарнизона на Балгх ще остане Мицо. Ще ти дам писмо до него. Той сега е в Термез. Аз тръгвам за Пурушапура. Надявам се да те посрещна с почести след победата ти над партите!

    „Толкова ли ми вярва или ме изпраща на заколение!? – помисли си Кубер след като напусна царските покои.

    Когато се върна Драгомир вече го очакваше в пълно бойно снаряжение. Той се поклони ниско, като благодари на пълководеца за оказаната му висока чест.

–           Ще оправдая доверието ви – каза той. – Няма да съжалявате, че повярвахте на роба на Пакор. 

–           Ти на първо място си българин, а след това поданик на кушанския цар. –

Днес си в своята родна страна, и от теб ще стане истински воин. Да, и каменоделци са ни нужни – крепости и дворци да строят. Нима трябва да разчитаме на ръцете на робите? Нужни са ни сръчни майстори… А сега тръгваш за Термез с писмо на царя. Ще го предадеш лично на наместник Мицо.     

    Нукрат не можа да познае приятеля си, когато Драгомир се върна при него в бойните си доспехи. Юношата призна, че каменоделеца изглежда като знатен воин от войската на царя.

–           Колко ли щеше да се радва Левота, ако научеше за щастието, което ни споходи! – Въздъхна Драгомир. – Ние изпълнихме своя дълг, а горкия Левота никога няма да научи за това.

–           Може би ще научи, че кушаните са срещнали достойно партите – опита се да утеши приятеля си Нукрат.

–           Няма да стане… – махна с ръка Драгомир. – Те ще го измъчват, като узнаят за бягството ми. Робите ненапразно наричат Вологез чакал. Той е жесток, като свиреп звяр.

    Драгомир разказа на бългхареца за разговора си с Кубер и му предложи заедно да отидат в Термез, а от там Нукрат да се отправи към родните си краища.

–           На мен ми предстои поход с войската на Кубер – добави новопроизведения десетник – а ти ще се върнеш в бащината си земя и ще заживееш щастливо.

–           Никъде няма да ходя, когато приятелят ми тръгва на бой – отвърна троснато Нукрат. – Нима ти не спаси живота ми? Как мога да те напусна, когато те очаква смъртна опасност! Вземи ме със себе си, ще ти бъда ординарец! – примоли се бългхареца.

    Драгомир толкова беше свикнал с момчето, че и на него не му се искаше да се разделят. Затова се съгласи да го вземе при себе си. Те тръгнаха заедно за Термез. По пътя разговаряха за стария Левота, на когото дължаха сегашното си щастие и за нерадостната му съдба, която нямаше да узнаят никога.

    На третия ден в далечината се появиха кулите на царския дворец, който се извисяваше на висок хълм. В подножието на хълма се издигаха храмове и къщи. Широк прашен път водеше към градските врати, които блестяха с медния си обков. Натоварени каруци тежко се движеха към града. Някои бяха натоварени с чували жидан, други с овчи кожи, трети с желязна и медна руда.  

–           Виж колко много данъци събират за царя! – учуди се каменоделеца. –

Изглежда и тук знатните си живеят добре, дали ги е грижа за обикновените хора?

    Той се обърна към човек, който вървеше до запрегната с волове каруца.

–           Това царски данък ли е? – попита го той.

–           Както виждаш… Земеделците не за себе си работят земята. За царските слуги, за двореца работим ние. Една шепичка зърно за семейството оставаш – две шепи за двореца изпращаш. Така живеем, бедно… А уж сме свободни, а не роби.

    Воловете бавно теглеха тежкия товар, а Драгомир и стопанина вървяха встрани и продължаваха разговора си.

    Скоро ги настигна слаб мургав ездач на сив кон, накичен с медни звънчета. На главата си мъжа имаше зелена превръзка и беше облечен в жълта риза, каквито носеха търговците от чуждите страни.

–           Добри хора, поспрете за малко! – извика търговеца. – Нося стока от далечни страни. Съгласни ли сте на размяна.

–           Ние не носим стока – отвърна Драгомир. – Пък, и притрябвали са ни твоите камбанки.

–           А не се ли страхувате от зли духове? – попита отново търговеца. – Не искате ли да си вземете вълшебни талисмани? Те ще ви пазят от всякакви опасности.

–           И от партите ли? – заядливо го подкачи Драгомир, като му хвърли презрителен поглед.

–           Защо пък от тях? – учуди се иноземеца. – Те са далеч от тук.

–           Могат и да дойдат – не спираше Драгомир. – Може би затова Пакор свиква своята войска?

–           А ти да не си бил там? – стресна се търговеца. – Откъде-накъде един прост войник като теб ще знае какво е замислил царя на партите? Твоята работа е да изпълняваш заповедите на твоя цар – Вима… Изглежда си му приближен – добави непознатия като скочи от коня и тръгна редом с Драгомир. – Да не би да тръгваш на поход? – приближи се той до десетника и леко побутна Нукрат да се отмести. – Ако тръгваш на поход ще ти дам талисман, който да те пази от вражески стрели.

–           А ти откъде си, добри човече? – попита Драгомир с усмивка. – Какво искаш от мен? По добре си върви по пътя и сменяй твоите дрънкулки с овча вълна. Аз също имам, но ми трябва. – И Драгомир поглади порасналата си черна брада.

–           С тебе няма да се разберем! – подхвърли злобно търговеца, и забърза след каруците.

–           Кажете ми добри хора, кой е този войник? Откъде е?

–           Не сме от тук и нищо не знаем – отговориха на конника. – Нашата работа е да извозваме данъците за двореца. Какво ни интересува някакъв войник? Много се навъдиха и ги хранят от нашия труд.

–           А откъде карате тази руда? – не преставаше чуждоземеца. – Давам ви в замяна дрехи, сусамено масло, сбруи и всичко, каквото пожелаете.

–           Не ни е разрешено да търгуваме – промърмори едва чуто един от коларите. – Върви при царя или наместника му Мицо – нека те търгуват. Нас глашатаят ни предупреди: „Отговаряте с главите си, ако предадете на търговци скъпоценната руда. Всичко в царските леярни трябва да превозвате“. Такава ми ти работа… Коларят плюна встрани и подкара по-бързо воловете.

    „Трябва да запомня този войник – реши шпионина на Пакор – Бердин. – Наистина кушаните са проклет народ. Не можеш да ги разбереш. Сякаш знаят, че пред тях не е търговец, а шпионин“.

    Царското писмо отвори вратите на двореца в Термез и Драгомир се озова пред Мицо. Наместника заповяда на писаря да прочете свещеното послание на царя-господар: „На следващия ден, когато пропеят първи петли – четеше писарят – нека воините от крепостта да бъдат готови за поход. Тарвил да ги изведе през портите към Балгх. Ще бъде проведен велик събор. Самият Ахура Мазда ни призовава на бой с враговете“…

–           А, ето го и Тарвил! Да не си помислил, че моите хора вече те очакват? – обърна се Мицо към току-що влезлият хилядник.

–           Ще ви помогна да съберем войската – предложи услугите си Тарвил. –

Разбрах, че така е разпоредил мегистан Кубер.

    На излизане от залата Драгомир попита наместника, не знае ли нещо за майстор от рода Чирмиш.

–           Как да не знам – отвърна Мицо. – Има един Анагай от този род…

Съпроводи воина на мегестан Кубер до „Свещените извори“! – заповяда той на един слуга.