До мен в някогашен крепостен ров лежаха скупчени едно до друго момчетата от цялата група. Внимателно ги покрих с двете платнища, които се бяха смъкнали в краката им. Предутринният хлад започваше да показва зъбите си. Нека поспят малко на спокойствие. По това време на копоите от специалната рота на бригадата за борба с диверсанти не им беше до нас. Взаимното дебнене беше приключило. Сигурно бяха изпратени да подсилят някой от опорните пунктове и вече лежаха в окопите в очакване на днешния бой, когато още в ранните утринни часове щеше да се разбере кой как си е свършил работата.

Тяхната беше ясна – никой от нас не беше разкрит, никой не беше пленен. Но те не го знаеха и може би бяха ги оставили на спокойствие да си подремнат. Сигурно и техните началници не знаеха, че успяхме да проникнем под водата и да открием завесите от мини надолби*, умело разставени в широката подкова на залива. Току под носа им, непосредствено на плажа и зад него разкрихме минни полета с противопехотни и противотанкови мини, комбинирани с телени заграждения. По сноповете телефонни кабели успяхме да стигнем до командният пункт на бригадата, която заемаше противодесантния участък.

Оставаше да разберем предрешеното от нас и от групата на Шопа – дали някъде от прибрежната полоса щеше да се намери, макар и едно, неуправляемо дуло, което да забълва огън и картеч срещу подхождащите към залива кораби, или напротив – цели и неоткрити досега батареи, управлявани от неразкрит резервен команден пункт, щяха да принудят губещият кръв десант да се върне обратно в морето. 

Платнището до мен се размърда. Обърнах се, сигурно кошмари шетаха в съня на момчетата. Погледът ми спря на небръснатото лице на радиста. Ченко, който лежеше, отметнал глава, дясната му китка отпусната върху зеленото платнище, нервно потрепваше. През тази ръка беше преминала цялата информация събрана от групата за състава, въоръжението и дислокацията на подразделенията и частите от противодесантната отбрана в района. Това бяха десетки донесения, предадени на ръка с морзов ключ. С това работата му не се изчерпваше. След поредния радиосеанс клекваше над портативното зарядно устройство и поклащайки се ритмично, въртеше ръчката на динамото. Така в такт събуждаше мързеливите клетки на акумулаторите, а изпразнените зареждаше, за да може отново освободената им от радиостанцията енергия и подредена от морзовия ключ да пренесе до Центъра координатите на озъбените дула и ядрено-минните фугаси.

До него по детски розовееше все още голобрадото лице на Добружанеца – нашия ангел хранител. Когато преди три дни запасите от консерви свършиха, той се прокрадваше долу под нас в района на пехотния батальон и се връщаше кога с кифли, кога с тригуни и швепс от закуската на кашиците. Кашата и чорбата си я ядяха сами. 

С нетърпение и тревога очаквах разсъмването. С него щеше да дойде краят на напрежението от дългите дни и нощи сред противника. Долу, под краката ни, предстоеше да се развият „бойните” действия. За първи път ми се отдаваше да видя резултата от разузнаването на групата ми на местността. Всички разкрити от нас обекти на противника, при условие, че координатите им бяха верни и точно предадени, където трябва, трябваше да „мълчат” по време на учебния бой.

Зачервените ми очи горяха и се взираха на изток, оттам трябваше да започне началото на края. Ако десантът успееше, щяхме да се покрием, да изчакаме „нашите” да прегазят противодесантните заграждения, да развият атаката си в дълбочина и тогава да се присъединим към тях. Това беше основният и единствен способ по онова време за присъединяване към собствените сили. Ако десантът не успееше, получавахме слаба оценка, а в действителност трябваше да се спасяваме сами. 

Светлата ивица, предвестница на зората, се появи на изток и раздели тъмното небе от все още спящото море, а на фона и се открои силуетът на първия наш разрушител*. Едва успях да различа бордовия му номер и светлината изчезна. Настъпи най-тъмната част на лятната нощ и тогава се започна. Забумтяха 100-милиметровите оръдия на двата разрушителя. Снарядите им бяха предназначени за вкопаните танкове зад нос „Червенка“ и пред могилата в южния край на плажа. За ротните опорни пунктове между тях и за 105-милиметровата гаубична батарея, която заемаше позиция 2 километра североизточно от село Равадиново.
Разбелваше се. Артилерийската канонада спря така внезапно, както и бе започнала. Морето на изток аленееше.

И най-неочаквано в настъпилата идилична пауза се разнесе звук, който наподобяваше раздиране на огромна, непрана войнишка партенка. След миг ударната вълна на взривения удължен подводен заряд разцепи като с конец залива и отвори вратата за безпрепятствен достъп на десантните кораби към брега.

Още незатихнал звукът от подводния взрив, и с разцепващ ушите рев от север се появи двойка „МиГ-17“. Спуснаха се ниско над позициите и 2 километра югозападно от село Равадиново на коремите им припламнаха УРС-овете*. Секунди по-късно ожъната нива под тях се покри с плътен огнен килим. Огненият вихър беше предназначен за стаилата се в окрайнината на гората ракетна батарея „Град”*. Свършили работата, изтребителите-бомбардировачи се издигнаха стръмно нагоре и се стопиха в розовеещото небе, но изненадващо се появиха от юг, от западната страна на „Бакърлъка“ и като соколи закълваха позицията на „гаргите”* в западните поли на „Зарбузан“. 

На изток, от белезникавата мъглица над „Алепу“, изплува като ято водни кончета ескадрила „Ми-1.“ Зареяха се във въздуха мирно и безметежно, но раздразнени от гората от антени, която препречваше пътя им, като разлютени оси се нахвърлиха върху командният пункт на бригадата, отстоящ само на километър северно от Равадиново. Развъртяха се над него като вихрушка и пометоха комуникационните възли и полевата вертолетна площадка, за броени минути унищожиха сърцето и мозъка на „противника”. После все още неуспокоили се, следвайки релефа на местността, се насочиха между „Бакърлъка“ и Зарбузан. Прелетяха ниско над седловината и атакуваха замаскиралия се в гората танков батальон. Той беше разположен във втория ешалон на противодесантната отбрана, на пътя свързващ селата Черноморец и Росен, със задача да разстреля във фланг и от упор настъпващата по тесния планински път десантна колона и да я натика в пропастта.

Представях си ужаса, в който бяха изпаднали нещастните танкисти – сигурно са се смятали за невидими сред плътната зеленина на гората. Сигурно проклинаха ръката, която е посочила тлъстите им задници на жилата на нахалните „стършели”.

Съвсем разсъмна. Зад нос „Червенка“, в прасковата горичка, въпреки маскировъчните мрежи, забелязах току-що развърнат НП*. Разположението, размерите и подхождащите към него „волги” и военни джипове даваха да се разбере, че е предназначен за висши началници, включително министъра на отбраната, дошли да наблюдават бойните умения на моряци, летци и кашици. За нашите щяха да съдят по делата на другите. Затова, без да се бавя, настроих радиостанцията и изпратих донесение с координатите им до нашия Център – нека и те заемат полагащото им се място сред „жертвите” ни.

На хоризонта отново изникнаха силуетите на разрушителите. Малко пред тях едва-едва се забелязваше тънкият характерен силует на подводница. Появяването им предвещаваше, че ще се случи нещо ново.

Предвижданията ми се оправдаха. Зад нос „Атия“ се показаха 5 средни десантни кораба, а след тях, кой знае защо, и търговски кораб. Заобиколиха нос „Червенка“ и в боен ред, един след друг започнаха да подхождат към брега.

За броени минути отваряха долните си челюсти под водата, а от търбусите им, обвити в завеса от изгорели газове и синкав дим, изскачаха на пълен ход танкове, бронетранспортьори и катери.

Освободили се от родилните мъки, десантните кораби тромаво, заднешком се престрояваха за напускане на района, под плътното прикритие на ударните сили на флота.

С форсирани мотори танковете се втурнаха на брега. Тежките дискове на устройствата пред муцуните на първите учудено дрънчаха, несрещнали макар и една мина по пътя си.

От десантните катери, които се впиха в пясъка, скачаха войничета. Някои падаха във водата, препъваха се, но бързо се изправяха в устрема си да догонят бронираните си защитници, които вече преодоляваха пълните с вода ровове.

А вкопаните танкове в двата края на залива мълчаха. Ако не бяхме извадили жилата на ударниците им, сега щяха да бият по незащитените вериги и оголените ребра на моторите на нашата бронева мощ.

Взирах се до болка, но очите ми не виждаха летящи пощенски гълъби и се чудех как командирът на бригадата и щабът му ще управляват подчинените си след „жътвата” на вертолетите.

Нашите настъпваха. А батальоните в краката ми мълчаха. Мълчеше и този, чиито опорни пунктове бяха непосредствено до плажа. Мълчаха и двата, разположени зад него в дълбочина под източните склонове на „Бакърлъка“ и „Зарбузан“. Мълчаха минометите, мълчаха безоткатните оръдия, мълчаха картечниците, само за маркиране тук-там пресипнало кашляха автомати.

На места бухваха като въздишки имитационни артилерийски гръмове и оформяха разкошни димни подобия на ядрени наземни взривове. Но това бяха само фойерверки за висшестоящата публика. Координатите им бяха известни на нашия оперативен щаб още по времето, когато инженерните части ги копаеха.

Желязната колона на десанта вече се престрояваше на прашния път и навлизаше в уширения край на седловината.

Най-после всичко свърши. Можехме да се изправим и да се отправим към мястото на срещата с олекнали раници и празни манерки, но изпълнени с увереност, че с мъжество, професионализъм и високо воинско майсторство можем да накараме да замлъкнат хиляди бойни дула от различен калибър, по всяко време и на всяко място.

*Сун Дзъ – китайски мъдрец и военен стратег.

*Надолби – инженерни съоръжения под и над водата против плаваща бронирана техника и десантни катери.

*Разрушител – боен кораб с богато артилерийско въоръжение.

*УРС – управляем реактивен снаряд.

*Ракетна батарея „Град” – по известна като „Катюша”.

*Гаргите – /военен жаргон/ – 50 милиметрова зенитна батарея.