Ще тръгнеш с колобър Татимер! – нареди баща му. Младежът се озърна с надеждата да съзре оногова, с когото трябваше да излезе. В огромната зала нямаше никого. И тогава, сякаш просмуквайки се през стената, от тъмнината на тремника излезе висока фигура. Тя заплува в пространството – безтегловна и безплътна, наметната с пречудна дреха. Спря на разстояние от мегистана, без да го удостои с поглед. А Кубер се обърна към нововлезлия:

    – Ще научиш този млад човек на нещата, които владееш! И ще разбереш това, което аз желая да знам!

    – Каниш се да го направиш мой наместник? – изсмя се непознатият, но водачът на българите не поде шегата му.

    – Вгледай се в него, Татимер!.. И ми кажи не забелязваш ли и ти това, за което аз само се досещам?

    Колобърът се обърна. Досега не бе поглеждал изправеното до стената момче. Острите му зеници го обходиха за един кратък миг, сякаш го познаваха отдавна и нямаше нужда да се задържа по-дълго. Тъмният им цвят бе странен – уж топъл на вид, а така студен и далечен, когато се докоснеше до човек. Така гледаха дивите зверове от бърлогите си, когато усетеха наблизо ловци.

    – Орендата му е силна! – заяви колобърът и като кимна на мегистана, направи знак на Авитохол. – Ела с мен!

    Момчето не знаеше защо баща му бе решил, че най-първият измежду гадателите трябва да надникне през дверите на душата му. Нима не бе разбрал, че той не се интересува от окултното. За него най-важно бе да се докосне до земното и да го подчини. А може би баща му все още му нямаше доверие и се опитваше чрез своя върховен жрец да разбере онова, което нему самия убягваше.

    Те излязоха извън пределите на градските стени. Шатрата на колобъра бе в центъра на няколко по-малки, където живееха помощниците и учениците му. Слуги първожреца нямаше. Не притежаваше нито земи, нито животни, нито злато, както се полага на знатен мъж. Опитите на Кубер да му построи каменен дом той бе отблъсквал с думите: „Нищо не ни отдалечава повече от Тангра, отколкото зиданите стени.“ Твърдеше, че през конската кожа усеща вибрациите на земята. Никой не бе дръзнал да му се противопостави, защото силата, която обладаваше, надвишаваше няколко пъти редовите човешки познания. Той единствен не носеше кожено облекло, а дълга копринена роба. В това одеяние върховния жрец на българите преселници изкарваше и лютите студове, и жарките летни дни. Сигурно не усещаше смяната на сезоните, защото живееше извън времето. Неговите лечителски умения бяха непостижими за другите колибри. Той даряваше физическо и душевно здраве чрез заклинания и докосване, но и по начин, твърде земен, като гореше рани, пускаше кръв и отваряше черепите на обладаните от зли алпове. Говореше се, че при раждането му Великото небе се бе разцепило над него и му бе предало силата си. Това необикновено същество, появило се в образ на обикновен човек, седеше сега срещу Авитохол и му показваше купчина ашици.

    – Какво виждаш? – попита колобъра. В тъмнината на шатрата костите блестяха като току-що хванати между прътите му звездички.

    – Най-обикновени светещи ашици ца игра – бързо и прилежно отвърна Авитохол, сякаш се боеше да не проличат нелепите му мисли, а ведно с тях и недоверието му.

    – Ха-ха-ха – проехтя гръмовният глас на мъжа. – Ти си точно това, което видя вътрешното ми око – една млада и силна издънка на рода Дуло, обладана обаче от щенията на плътта.

    Преди още да се засегне от обидата, Авитохол се оказа лице в лице с гадателя. Той не бе изминал разстоянието с нозе, а по друг, нетелесен начин се бе доближил до гостенина си.

    – Ще започнем с простите неща. Ще те науча да отделяш истинската си същност от натрупаното с годините знание, което у всеки човек образува втората му обвивка – чужда и противоприродна.  Всички ние, момче, се раждаме по един и същи начин – голи. Голо е и тялото и душата ни. До шестата година невинността на плътта и духа ни се запазва такава като в мига на раждането ни. Това, което обичаме, харесваме или мразим, е истинско. След този период започваме да чуваме онова, което ни казват околните. И от техните думи у нас избуява втората ни същност. Оттук насетне се оставяме тя да ни ръководи. Понеже е куха и празна, тази обвивка ни пази. Или ние си мислим, че е така. Защото поривите на истинското ни аз стават все по-слаби и все по-трудно трудно чуваме гласа му. Докато нашите очи се затворят окончателно за него. Канът, баща ти, ми довери, че си добър боец. За воина няма нищо по-важно от това да следва усещанията си… Днес аз ще се опитам да доведа спомените ти до повратния момент, в който си започнал да научаваш за света от другите.

    – Как ще направиш това! – попита Авитохол, заинтригуван от разказа на първожреца. За пръв път срещаше човек, който да говори толкова спокойно, а словата му да пораждат вълнение. Той ги усещаше как парят кожата му, навлизат през нея и го докосват като проучващи пръсти. Те искаха да извлекат всичко от дълбините на душата му и бавно си проправяха път към центъра на нейната същина.

    – Тези костици, които ти нарече с пренебрежение ашици за игра, ще те заведат в онзи свят, който си напуснал. Искам да гледаш право в тях и да следиш движенията им. Може да ти се доспи. Не се бори със съня. Отпусни глава и затвори очи. Не се опитвай да запомниш това, което ще видиш. Знай, че аз ще бъда с теб навсякъде! По пътя на завръщането ти ще има и страшни, но и прекрасни неща. Говори ми за всяко едно от тях, аз ще те слушам. Разкажи ми всичко!.. Готов ли си? – Той раздвижи фосфоресциращите кости пред очите на Авитохол. Пред него се появи образа на прекрасна жена. Виждаше я толкова ясно, че дори протегна ръка. Нали тя му бе съвсем първия учител? Чак сега осъзна колко му липсваха нейните напътствия. Искаше да докосне дланите и но богинята не забелязваше пръстите му.

    – Тъгуваш по нея – без въпрос попита първожрецът.

    – Дори не знам името и, но тя ме научи на толкова много неща! – трепетно обясни момчето.

    – Добри или лоши?

    – Не зная. Може би полезни. Тя искаше да ме направи недосегаем за хората.

    – Човешката плът е слаба и грешна, момче.

    – Тя даваше на душата ми свобода!

    – Как?

    Но Авитохол не желаеше да отговаря повече. Пред неподвижно отворените му очи се сменяха картини. Той гледаше в тъмната част на шатрата, но не виждаше нея, а предверието на пещера, жарава и езерце със синя вода. Две нежни ръце го поставиха в жаравата и той заподскача в нея като си играеше с големите червени въглени. После ръцете го поставиха в езерцето и той се гмурна в сините дълбини. След това някой с писъци се втурна към водата. Показа се отново жена. По лицето на Авитохол потекоха сълзи. Това беше майка му. Тя го измъкна от водата и го прегърна, ридаейки…

    – Мамо – извика младият човек. – Къде си – и се събуди. Право нагоре, над него, през отвора на шатрата се виждаше късче бледо небе.

    – Откога съм тук? – попита той.

    – Второ денонощие… Пътуването ти свърши! А заедно с твоята душа и моята обходи всички любими места, при които мисълта ти се върна. Исках да залича някои спомени, ала осъзнах, че няма да успея. Богинята на местните българи е вложила в теб част от себе си. Ако затрия нейната същност, все едно съм отнел половината от твоята. С какво толкова те спечели тази чужда на нашият народ богиня, момко?

    – Тя ме обичаше – тихо каза Авитохол, съзнал, че за първи път разбира истината за отношението на богинята, на която служеше майка му, към него. – Защо желаеш да ме лишиш от спомена за нея?

    – Това бе повелята на баща ти. Той желаеше да спреш да си спомняш!

    – Не разбирам – объркано го погледна Авитохол.

    – Ти си роден от жрица на чужда за нашият народ богиня. Вярно е, че произлизаш от най-старото коляно на българските канове, ала влиянието на тези две жени би могло да те направи подобен на тях. Тукашните българи са свикнали да прекланят глава, да търгуват, отколкото да воюват, да почитат бог, различен от Нашият. От това се бои кънът. Да не би да измениш на нрава на българите, които дойдоха отвъд Имеона.

    – Никога не съм се чувствал друг освен истински син на рода Дуло! – твърдо отговори младият човек.

    – Да, но как бихме могли да разберем това, преди да вляза в същността ти?

    – С повече доверие – отряза го младежът и повдигайки очи, тежко се взря в него. – Искам да те попитам нещо, първи сред колобрите? Как успяваш да докоснеш човешкия разсъдък? Не ти ли се е струвало да се заблудиш понякога?

    – Ако не бях погледнал в теб, би ми се сторило, че искаш да ме предизвикаш с думите си. Ала сега знам, че словата ти идват от твоята неосъзната неопитност. Затова позволи ми, млади момко, да не ти отговоря.

    – А някой ден ще ми кажеш ли?

    – Ако усетя, че си достоен да чуеш истината.

    – Велики жрецо, вярваш ли в мен?

    Татимер отново се приближи до своя гост по онзи особен, нефизически начин, но сега не го погледна с обичайната си острота. Тъмното на очите му не бе твърдо като кремък, а меко и добронамерено.

    – Щом кънът иска да ти повярвам, аз не мога да се опъна на волята му. 

    – Мислех, че имаш свое мнение.

    – Нали не държиш да го чуеш?

    – Ти не ме харесваш! – констатира Авитохол.

    – Виждал си реката, когато е спокойна? – запита колобърът. – Погледни някой път повърхността и – измамно кротка, притегателна и красива. Но ако нагазиш надълбоко, може и да не излезеш повече, защото под гладката външност на

водата клокочат незрими водовъртежи.

    – Не вярвам да се боиш от мен! – изненада се младежът.

    – Много отдавна съм спрял да се страхувам. Не ми е дадено да се опълчвам срещу Великото естество на нещата. Приемам събитията в реда, по който ни ги праща Небето.

    – Тогава?

    – Нямам причина да прегръщам всеки непознат.

    – Но нали владееш дарбата да проникваш в нас, обикновените хора? Какво видя в същността ми и защо то те смути?

    – Искам да остана сам – нареди първия колобър на българите, дошли отвъд Имеона. – Страшно ми се спи.

    Авитохол се подчини и излезе от шатрата, но в него остана споменът за светещите костички и за тъмните зеници на Татимер, които се отразяваха в гладката му повърхност.

    Навън той срещна баща си и Драгомир.

    – При колобър Татимер ли идвате? – попита ги той.

    – Да сине. Драгомир иска да построи храм на Тангра в Термез и сме дошли да се посъветваме с колобъра.

    – Не зная дали ще ви приеме, защото каза, че е изморен.

    – Ще опитаме късмета си. Бил съм толкова път до тук. От дълго време се уговарям с баща ти за тази среща и не искам сега да се връщам с празни ръце.

    – Е, ваша воля. Оставям ви във владенията на премъдрия Татимер, а аз отивам на езда. Кокалите ми се схванаха в тази тъмна шатра.

    Едва прекрачили прага и отвътре се чу дълбокия гръден глас на колобъра:

    – Заповядайте, заповядайте, драги гости! – Разполагайте се, аз отдавна ви чакам.

    Колобъра се надигна и отстъпи почетното мястото на гостите си. Мегистана и Драгомир седнаха на меките възглавници до ниска кръгла масичка, а срещу тях в своята неизменна роба се разположи Татимер.

    – Колобър Татимер, преди два дни изпратих при теб сина си, Авитохол и, без да съм разговарял с него, вярвам, че престоят тук ще му бъде от полза. Сега отново искам да ти представя един мъж – стотник Драгомир. Той доказа качествата си на воин и изкусен тактик във войната с партите и аз очаквах, както и приятелят му, да следват пътя на багатурите. Но за голямо мое съжаление той желае да продължи това, което е наследил от баща си – да вае камъка, да гради и съгражда… – Но нека сам каже какво има предвид.

    Драгомир понечи да се изправи, но колобърът го спря с широк жест на дясната ръка:

    – Не ставай, синко и така ще чуем желанието ти, говори, дай воля на сърцето си!

    – Ваше величество, кан Кубер – обърна се към благодетеля си Драгомир, ваша светлост колобър Тетимер, аз бях роб на партите и като такъв строих за тях храмове и дворци. След като познах свободата аз отмъстих на враговете за смъртта на баща си и моята поруганата чест. Изпълних заръките на майстор Левота. Според силите и възможностите си дадох отпор партите и под предводителството на кан Кубер не позволихме на враговете да нахлуят в земите ни. След войната обходих цялата страна, като се наслаждавах на свободата и срещите си с много и различни хора. Това, което видях едновременно ме радва и тревожи. Навсякъде в царството на кушаните се строи. Строят се храмове на Ахура Мазда, но най-вече храмове и пагоди на Буда. Но не видях никъде да се строи храм на нашият бог Таргра. Затова съм тук, за да узная повече за нашата вяра, за нашият бог и да сложа пред нозете ви знанията и уменията си на строител!

    – Това, което ще ви кажа не е от мен, а от Този, който е Всемогъщият и Всезнаещият, Той ми повели да издигна своя глас между земята и небето. От създаването на човека Тангра се стреми да го накара да се развива съзнателно, за да може в края на краищата да стане негов съратник в изграждането на Битието.

    За тази цел, Бог изпратил свой представител на земята, едно безсмъртно Същество, което притежавало цялото познание и мощ.

    Божественият пратеник ръководил Храма на Слънцето в Атлантида – земята, която нашите предци създали. Храмът имал клонове по цялата земя.

    Атлантите ползвали магията – черна и бяла, според използване на силата. В един момент равновесието било нарушено. Победило черното начало. Човечеството се променило и деградирало по „Пътя на Тъмнината и Злото“.

    Школите на Предците предупредили за края на Атлантида и извели няколко потока емигранти за тези „които имали уши да чуят“. Но заедно с тях избягали и други, те пренесли магията в Египет и Халдея. Така обърнатите пентаграми върху челата на атлантоегипетските чудовища, насилието и робството се крепят на черната магия.

    Срещу тези чудовища се възправя Тенгрианството, което е прамайка на зороастризма, будизма и християнството. То като майка обича всички свои снове, „оженили се“ за различни религии и всички свои потомци от тези религии, даже ако те са се отказали от него.

    Тенгрианството не е религия. То е светоусещане, характерно за нашите предци. За тях храмове били планините, реките, широката степ. Всичко около тях било живо: всеки камък, всеки храст. И човекът го знаел. Той знаел, че не е по-силен от природата. Напротив, тя е по-могъща от него. Но ако проявявал към нея уважение, то можел да живее в хармония с нея.

    Тангра ни е завещал да трупаме знание. Тангра е Творец, но Той е дарил разумните създания с частица от Себе Си, а с това и със способността те самите да творят.

    Тенгрианските жертвоприношения не са като партските, които ти Драгомире познаваш, нито като християнските, за които си слушал от египетските поклонници. Тенгрианинът принася жертва не за да умилостиви Тангра, не да Го нахрани с кръв, а заради самия себе си. За да се научи да жертва, да привикне към жертвата. За да се проникне от съзнанието, че в живота не може само да вземаш, а трябва и да даваш.

    Злонамерени към нашия народ хора твърдят, че ние, българите сме имали един отвратителен обичай. Когато някой бил по-издигнат от останалите – по ум или нещо друго, сме го окачвали на някое дърво и сме го пращали при Тангра, за да му помагал. Кой може да помага на Всемогъщия? От каква помощ има нужда Оня, в чиято власт е всичко?

    Всъщност обичаят бил когато някой почне да се въздига над своя народ, да приема себе си като по-велик от всички, тогава следвало наказание.

    Според представите на предците, всичко съществуващо на земята е подвластно на Тангра, който е въплъщение на Небесното начало, Създател на Вселената. Обликът на Тангра не е известен никому. Той е нематериалното, духовното Небе, за разлика от видимото материално. Земята и Небето при предците се възприемали като двете страни на едно и също начало. Те не били противопоставени едно на друго, а взаимно допълващи се. Ако Тангра може да бъде споменаван без Земята, то Земята без Тангра – никога. Тангра бил бащата; Земята – майката. Човек се ражда на Земята, неговата среда на обитаване. След смъртта му, Земята го поглъща. Но Земята дава само материалната обвивка на човека. За да твори и с това да се отличава от другите създания, Тангра го дарява с душа.

    Но да се върнем към ценностите на будизма и християнството, които толкова са те впечатлили Драгомире. Но не само теб. Ти сам казваш, че цар Канишка строи безброй пагоди и храмове в чест на Буда.

    Християнството и будизмът се основават на крайния идеализъм и разглеждат Духа като абсолютна ценност, а земния живот – като низше явление. За тези религии всички хора са равни пред Бога. Те противопоставят на реалния живот рай или нирвана, лишени от противоречия, а следователно от движение. Много преди това Тенгрианството – нашата Небесна вяра утвърждава ценността на реалния живот и представлява цялостен мироглед, философията на духа от древната родина Му, която диша между двата крайни мирогледа на идеализма и материализма и е категорична апология на реалния свят. Защото за Небесната вяра истината е в равновесието на противоположностите, а хората, природата и боговете се съизмерими и допълващи се величини. Тя издига идеята за безсмъртието на душата, което се постига не с отшелничество или йога, а с героизъм и саможертва.

    Основополагащ принцип на Небесната вяра е идеята за всеобщото равновесие като основен закон на битието. То – всеобщото равновесие – се проявява в отношението между всички неща: светлото и тъмното, активното и пасивното, топлото и студеното, горното и долното, висшето и низшето. В Небесната вяра доброто е запазването на равновесието, а неговото нарушаване е – злото. Злото е именно нарушаването на вселенското равновесие и не води до нищо друго, освен към гибел. Злото е лъжа, проявяваща се във всеки стремеж към творческо действие.

    Защото основен закон на всяко творческо действие е различието (разликата, неравенството). За да може да твори една сила се нуждае от разлика в потенциалите. Затова лъжовното равенство е невъзможно.

    И така от дума на дума дойдохме до основния въпрос, които не ти дава мира, Драгомире, а той е – трябва ли да има храмове посветени на бог Тангра в поселищатата и градовете, в които живеят вече българите? – Ще ти отговоря по този начин: – Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ отвъд Имеона. Там, където зеленият цвят на степта се сливаше със синьото небе и само сутрин и вечер кървавият залез и изгрев вкарваха клин между тази неразривна връзка. Там хората бяха в непрекъсната връзка с природата. От там, от онова място идвам аз. Ние сме великите ездачи на степта. Нашите души не са ограничени от стени и прегради. Такава е и нашата вяра. Ние вярваме в един бог, силен и свободен като нас, създател на всичко около нас, на природата, на небето и земята, на най-силния воин, на най-красивия кон и на най-нежната тревичка. Този бог ние наричаме Тангра.

    Но това вече е зад гърба ни. Тук в новите условия, в градската среда и нам е нужен храм, където да се събираме и да принасяме жертвите си на Нашият Бог. И мястото му е на площада в близост до двореца на кан Кубер. Така ще се осъществи пряката връзка между Бога и Кана-Колобър, който е проводник и носител на Силата и на Духа. Там низхождението на Божественото на земята ще става чрез посредничеството на Богопомазания и Посветен в религиозните мистерии владетел.

    Още от малък Драгомир искаше всичко да разбере, всичко да научи. Но съдбата не бе благосклонна към него. Невръстен той се озова в столицата на Партия като презрян роб. Но и това не сломи жаждата му за знания. В тежките условия, които попадна единственото му удоволствие бе да се учи. За разлика от всички други в робския труд той влагаше страст, а да открива нови неща – безгранична радост. Така в робски условия той овладя последователно длетото на каменоделеца и теслата на дърводелеца. Преместван от градеж на градеж, бъдещият Майстор долови най-важното в този занаят – духа на другарството в гилдията. Дълги години работи по изграждането на храма на Ваал в Ктесифон. Там макар и в кратки промеждутъци се докосна до ръкописите на великите древни архитекти. Едно от първите неща, които разбра от библиотеката на храма бе необходимостта от съсредоточване на енергията, вглъбяването дълбоко в себе си, за да може да усети порива на творението.

    И ето че сега на родна земя, на свобода, върху широките му плещи легна тежката и отговорна задача да вдигне Храм и то на своя Бог. Искаше му се от конструкцията на този Храм, бъдещите поколения да черпят познанието за света и неговото устройство.

    „Строежът е под вашият пълен контрол, Майстор Драгомир“ – упълномощи го мегистан Кубер.

    Десет хиляди каменоделци вече развъртаха чукове и кирки в смълчаната до преди дни скалиста клисура. В издяланите и подредени край каменоломнята огромни каменни късове се усещаше великолепието на бъдещия Градеж. Червената скала, от която къртеха камъните се отличаваше с множество оттненъци, в зависимост от това, как я осветява слънцето. При изгрев тя беше съвършено розова. През деня изглеждаше ярко-червена. А привечер – лилава. Сякаш се извършваше някакво вълшебно превъплъщение. Но истината знаеше само колобър Татимер, с чиято промисъл и с благоволението на кан Кубер се изграждаше този Храм. На Драгомир му се струваше, че мъдростта на колобъра направлява кирките и секачите.

    Колобър Татимер му показа кариерата с великолепния камък, но той трябваше да намери каменоделци способни да изтръгват камъка от твърдата гръд на планината, да го моделират и шлифоват според изискванията му, а после други да го транспортират до мястото на градежа.

    Трябваше да открие изкусни майстори зидчии, които да следват указанията му по изграждането на Храма. Те трябва да знаят как се гради хармония. Как да балансират енергиите и да претворяват това във видимия свят. Създаването на здрав и устойчив градеж е като това да градиш семейство, род, държавност, живот.

    Основите на градежа трябва да представляват гонещи се правоъгълници с квадратен строеж или иначе казано – квадрати, който се въртят. Когато квадрътът следва движението на Слънцето – това е мъжката същност. Когато се върти обратно се свързва с Луната и женската същност. Заедно двата символа* изразяват баланса между женското и мъжкото начало. Те създават поле на хармония, а когато Мъдростта (женското начало) и Силата (мъжкото начало) са в хармония се ражда Красотата.

    С парите, които кан Кубер му отпусна той издири и откупи робът Метис и тракиеца Дренис. Нае срещу заплащане скулптура Мирон. Майстор Анагай и Енек също бяха поканени да участват в строителството.

    Мълвата за строежа на храм на Тангра бързо се разнесе из областите, в които живееха българите, дошли отвъд Имеона. И тогава се случи чудото – всеки българин, всеки род, всяко село откликнаха на богоугодното дело. И към Термез започнаха да се стичат върволици хора, кервани от талиги натоварени с провизии и хора. До стените на града изникна още един град от шатри, в които бяха настанени строителите. В близост до каменоломнята също бяха издигнати шатри за подслон на каменарите.

    До друга кариера, където се добиваше бял като сняг мрамор, също бе уредено временно селище. От там щяха да бъде докарани плочите за облицоване на вътрешността на храма и мраморните колони, носители на

шатровидният купол.

    Не останаха назад и местните българи. От Бакрия към работилницата на Анагай започнаха да пристигат слитъци злато и рубини.

    От Болор към Термез тръгнаха талиги натоварени с лазурит и планински кристал. 

    – Защо пилеете толкова богатство за строежа на една църква? – обърна се към Кубер мобадан мобада Хориен.

    – Храмът не е църква – отвърна раздразнен Кубер. – Той ще бъде Свещения център на нашата страна. Храмът ще поддържа присъствието на нашият Бог Тангра на тази земя. Храмът е материалното изражение на духовния ред, сърцето на народа ще бие в едно със сърцето на Храма.

    – Но това не е ли и нашата религия – зороастризма? – изуми се първожреца.

    – А нима тя противоречи на вашата вяра? – реагира Кубер. – Не се ли проявява Единния Бог чрез делото на строителите, което Той ще увенчае със своята Светлина?

    И Драгомир започна своето дело.

    Най-напред се срещна с юк боила Кардама. Той му отдели 10 души от хората си, които Драгомир нае като надзиратели. После посети юк боила Драгамер, при който поръча инструментите нужни за строителството на Храма – отвеси и нивелири, винкели и пергели, чукове, длета и мистрии. Кредата и въглена поръча в един от магазините на юк боила Саклан. Посети гилдията на тъкачите и поръча да ушият от груб вълнен плат хиляди престилки, които работниците да препасват около кръста. За надзирателите определи кожени престилки; за калфите престилки, боядисани в червено; в бяло престилките за чираците.

    Първото нещо, което предприе Майстора беше да издигне плътна ограда, която да скрива строителната площадка от погледа на любопитните. На надзирателите си Драгомир съобщи лично тайната дума, с която стражниците на единствената врата допускаха до градежа. Приключил с това той лично се зае с подбора на каменоделците, с обучението на зидарите, как да работят с отвеса, канапа и терзията. Как да придават обем на нарисуваните от него чертежи.

    – Набирането на хора не се прави своеволно – обърна се той към Първия си Надзирател.

    Драгомир отлично знаеше, че дошлите от различните области работници нямат никакъв опит в строителството и тъкмо за това не бързаше да ги разделя според ритуалните степени, характерни за строителната гилдия. Той беше навсякъде и упражняваше непрекъснат надзор. Работата му на този етап се състоеше в това най-вече да подбере онези работници, които един ден да се превърнат в елитни майстори, от които ще има нужда същинският градеж. Той търсеше за ученици мъже със силен характер, уравновесени, възприемчиви, от които по-късно да създаде най-напред братството на Калфите, което ще му е пръв помощник. От чираците той трябваше да подбере най-подходящите, които да посвети в законите на строителството и боравенето с инструментите, както и способите за редене на камъка.

    Работата му напомняше с нещо това, което вършеше неговият побратим Нукрат, при обучението в багатурската школа.

    След като Драгомир набеляза достойните за посвещение, той изпрати при тях Първия си Надзирател, за да им съобщи тайната дума, с която да влязат в залата на Изпитанията. „Моята сила е силата на Майстора“ – беше словесния ключ, отварящ пътя към тайните.

    Първоначалния страх, който изпитваха към Майстора, бе заменен от

нарастващото уважение и възхищение от уменията му да води Градежа. От момента на посвещението чираците, препасани с чисто бели престилки, се превръщаха в живите камъни на Градежа, в който участваха. Майсторът добре знаеше, че най-важен е изборът на камъка – от него зависи здравината на съграденото. Внимателно наблюдаваше кои от чираците усвояваха най-добре Изкуството на обработката на камъка. Подбра най-способните от тях и ги повика в работилницата на Майсторите, „за да ги посвети в уменията на калфите. Това посвещение в по-висша степен щеше да научи заслужилите чираци как се изграждат стени, като се разпределя тежестта на правилно издяланите каменни блокове. Като приемници на древната мъдрост, която превръща чертежите в обеми, калфите ще властват над материята, в чието сърце е духът.

    С напредването на Градежа Братството на строителите добиваше своите по-съвършени организационни форми. След като посветените калфи овладяха достатъчно добре новите знания, Майсторът подбра девет от най-добрите от тях и ги заведе в подземното помещение в основата на Храма. В това скрито Светилище работеха само майсторите. Тук се съхраняваше източникът на Светлината. Деветимата застанаха в кръг около един съвършено издялан от Майстора камък, до който бяха положени правият ъгъл и линията със седемте педи.

    – Ето инструментите на майсторите. С тях ще измервате съотношенията на постройката. Ще ви науча на числата, които създават природата и чиято тайна се предава от дялания камък, но преди това трябва да умрете за този свят – каза им Драгомир.

    Калфите се спогледаха уплашено. Как да умрат за този свят! Но Майсторът беше категоричен: срещата със смъртта е неизбежна. Той настойчиво търсеше доказателства за готовността им да станат майстори. Смъртта е вратата към живота – разбра Драгомир още в Партия по време на своето посвещение в Майстор. Само човек, който не се страхува от смъртта, може да направи окончателните изводи, на които е способен. Майсторът, преминал веднъж през смъртта, може трезво да посрещне всички предизвикателства на съдбата.

    Драгомир разкри пред достойните калфи тайните на дълга на Майсторите. Предупреди новопосветените Майстори, че от този момент личните стремления угасват в тях. Преминавайки през ритуала на символичната смърт, в тях умира преходното, егоизмът, дребнавостта. Освободени от тези обременяващи човешкото съществувате скрупули, новите Майстори бяха призвани да работят за превръщането на материята в камък от Светлина.

    Нарастването на Братството, неговата съвършена организация, изградената вътрешна йерархия и растящата популярност на Майстор Драгомир и най-вече напредването на строежа на Храма окончателно хвърлиха в паника мобадите на Ахура Мазда. Властта на владетеля беше застрашена от един чуждоземен строител! – биха тревога мобадите. Славата на Майстора подронва авторитета на Царя. Майстор Драгомир освобождава хората си от всякакъв страх и ги прави свободни хора. На строежа няма нито един роб! Хората му са готови да умрат за своята гилдия и не се огъват пред никакви заплахи. Но нещото, което направа отчайваше свещените служители, бе указа на мегистан Кубер: „Всеки, който се опита да навреди на майстор, калфа или чирак, веднага трябва да бъде умъртвен. Никой не може да влиза в градежа на Храма без пропуск с печата на мегистана.“

    Всичко това достигна до ушите на царският наместник Мицо. – Как може един каменоделец, един необлечен с царска власт Майстор да създаде такава съвършена организация, която да претворява съвършенство в Градеж чрез делата си? Как се получава така, че само с един определен знак на ръцете си Майсторът събира хората си – хиляди чираци, калфи и майстори се отправят към мястото на неговия призив и са готови на всичко?

    Никой не попречи на царският служител да влезе в работилницата на Линиите и той не устоя на изкушението да бутне вратата и да проникне вътре. Мицо напусна работилницата на Линиите убеден, че царската власт невинаги означава властта на мъдростта.