Другият в мен се развълнува и ме поведе нанякъде, където се сляхме отново с вълната, която ни доведе Тук.

Най-накрая любопитството ми надделя и го попитах (по скоро помислих да го попитам):

– Толкова ми е добре с теб, но все пак, кой си ти?

Отговорът не закъсня и отекна някъде под сърцето ми, сякаш чувах с корема или слънчевия сплит: “Аз съм колобър Богар и ще ти бъда водач в твоето завръщане в древните обиталища на дедите ни. Вече се разбираме без думи, затова ме следвай и аз ще ти покажа това, което те интересува, ще станеш свидетел на събития и дела, без да можеш да участваш в тях.”

Тръбата се разшири, като фуния и стените и се разтвориха в синия утринен лазур над приказна долина. Усещането бе невероятно, сякаш бях прашинка, не две прашинки, слети заедно, висящи над примамливи зелени поля сред високи планини с непристъпни ослепително бели върхове. Тлъстата плодородна земя, обилно напоявана от дъждове и напоителни канали бе като дебел зелен килим, изпъстрен с жълти карета на зреещи ниви, зеленчукови и овощни градини. Обширната долина не познаваше суровите зими и безжалостния летен зной – планините не пропускаха студените ветрове и суховеи.

“Тук живеят твоите войнствени деди, останали в историята с името по-ли-хо дадено им от китайците” – мисълта внушена ми от моя водач, отекна в съзнанието ми, като събуден спомен.
От жълтите и плоски, като лица на степни войни, брегове на бавно течащите води на река Талас се надигаше гъста мъгла. Скрити зад подвижната сива завеса, пристегнати в плътни кожени доспехи, воините на империята Хан се прокрадваха като привидения. Скърцаха колани, глухо подрънкваха окованите в бронз арбалети, тихи стъпки от хиляди малки, твърди пети и стотици обвити в парцали конски копита, ритмично отекваха по сухата глина. Тихо и неизбежно плосколика и тясноока смърт приближаваше към стените на новоизграденият летен дворец на кан Баламир.

Само преместих поглед към будните стражници и усетих как другия в мен се развълнува – имах ли право да внуша на тези юначни мъже, верни до гроб на своя кан, макар и част от това, което бе достояние на моите „очи и уши“!? – не, не можеш, – другия в мен бе готов да ме обвини в предателство и нелоялност към него, и към клетите ми предци.

Крепостта се очертаваше в мъглата като гигантски черен израстък на равната жълта гръд на долината. Трепкащи червеникави светлини надничаха от бойниците на четирите кули, разположени високо над насипния вал.
Летният дворцов комплекс заедно със защитната крепост на кан Баламир наскоро бил завършен с участието и под непосредственото ръководство на лигански легионери. Те засадили „градината” на кана в онези четири хиляди стъпки между пълния с вода ров и траншеите. Дълбоките изкопи с отвесни стени можели да бъдат преминати само с временни мостове.

В тази така наречена „градина” имало три различни вида „цветя”. Най-близо до траншеите легионерите заровили една стъпка дълги колове, на чиито върхове били закрепени метални остриета. Шиповете им стърчали малко над земята и лиганите ги покрили с тръстики и сухи листа. По-нататък следвали групички от ями, по три стъпки на дълбочина и с леко наклонени стени. На дъното им били забити силно заострени колове с дебелината на човешко бедро и две трети от дупките били запълнени. Покрили ги с тръстикови рогозки, така че само върховете на коловете да стърчат. Отгоре били замаскирани с ланшни листа. Имало осем групи от тези съоръжения, наречени от легионерите „лилии”, разположени в серии по пет под формата на квадрат. Най-близо до пълния с вода ров били прокопани тесни канавки, по пет стъпки на дълбочина, в които били закрепени опалени на огън заострени клони под такъв наклон, че да са насочени на височината на човешко лице или на гърдите на конете.

Когато през ранната пролет кан Баламир преминавал високите близо 4000 метра заснежени проходи на Небесната планина, настигнал го страшен студ и снежни виелици. Целият му отряд бил унищожен, като само около 3000 души от няколкото десетки хиляди успели да слязат в долината на река Талас.

Така Баламир се оказал неочаквано заобиколен от 40000 китайски войници, повечето от които били хунска конница от племената, останали с продажния му брат Кундуз, но и от войските на усуните. А Баламир имал около себе си едва около 3000 души, от които една част били жени и римски легионери, които строили комплекса в продължение на три години. От това положение той имал възможност все още да се спаси с бягство, но предпочел да се защитава заедно с хората си. Преди това той повикал при себе си колобър Небул:

– Това изглежда ще бъде последната битка в моя живот, колобър Небул.

– Ще имате още много битки светли кане! – изпънал се като струна младият колобър.

– Да, да… – замислено, като че ли на себе си промърморил кана и като се отърсил от обзелото го мимолетно чувство продължил: – Искам по тайния тунел да изведеш от крепостта жена ми Ясмина. Под сърцето си тя носи моето семе – семето на ДУЛО.

– Да бъде волята ти светли кане! – изрекъл на един дъх Небул и потънал в слабо осветения ходник.

Сега срещу себе си канът на хуните имаше младия граничен офицер Чен Тан. Преди три години той бил само младши писар в двора на поднебесния император Пин ди. Усърдието и прилежанието на младежа скоро било забелязано и той се откроил сред многото писари от канцеларията на Кедровите покои. Амбициозният мъж се увличал също и от стрелбата с лък. Той помнел завета на Конфуций, че благородният мъж е длъжен да усъвършенства крепостта на своето тяло успоредно с твърдостта на духа.

Трептеше опънатата до рамото тетива, капчици пот блестяха по смуглата стегнат ръка на младшия писар. Напрежението правеше лицето му да излъчва вдъхновение. За добро или за зло мишената за стрелба на Чен Тан беше поставена в задния двор на летния дворец на императора, който рядко се посещаваше. Но винаги, когато младият мъж се появяваше една прозрачна завеска на едно дискретно прозорче леко се отместваше встрани и в тъмнината на покоите блясваха зелените очи на прекрасната Ляо Шъ – някога любима, а сега забравена наложница на императора. Пропяваше във въздуха кедровата стрела и звънко вибрираше, поразила мишената в самия център. И, подобно на тази стрела, любовта към неизвестния стрелец прониза сърцето на Ляо Шъ. Отхвърлената и обидена Ляо Шъ, гъвкавата и страстна Ляо Шъ, дългокраката, зеленоока Ляо Шъ, тигрицата от южните джунгли.

Не изминаха и пет месеца и връзката им бе разкрита. Ляо Шъ беше удушена с копринен шнур, а Чен Тан беше изпратен в затвора, защото за него се застъпи чичо му – Надзирателя на Зърнените Складове. Две години той прекара във влажна каменна килия. С нокти и зъби се бореше за парче хляб и глътка вода с озверели разбойници и пасмина нищожни хора, загубили човешки облик. На два пъти едва избегна смъртта, веднъж ножът на огромен юечж премина само на сантиметри от черния му дроб. И тогава Чен Тан разбра, че няма да оцелее дълго в зандана. Може би година, може би месец, два. Но това бе само тревожен въпрос на отлагане във времето. А той искаше да живее. И той направи това, което умееше най-добре – написа молба за прехвърлянето му да изтърпява наказанието си на военна служба в далечните погранични райони. Той написа молбата с витиевати слова, с най-красивия калиграфски почерк, на който беше способен. Дълги месеци молбата броди по канцелариите на двореца, преминавайки от чиновник на чиновник, докато не попадна при бившия началник на Чен Тан, старшия писар от Кедровата Канцелария.

Всички обичаха Чен Тан до момента, когато войниците на императора му надянаха прангите и го поведоха към тъмницата. Прекрасната Ляо плати само за това, че не съумя да скрие тази любов дълбоко в сърцето си. Старшият писар дълго размишлява, няма ли и той да плати, подобно на Ляо Шъ, за доброто си отношение към младия Чен, но в края на краищата реши, че застъпвайки се за младежа той изпълнява първата от петте добродетели – човеколюбието, и, като се прощаваше мислено с родната Канцелария той поднесе молбата на висшестоящия началник, който да и даде път към столицата.

Хиляди пъти е бил прав великият Конфуций като казва, че човеколюбието e въплъщение на дълга и носи на благородния мъж чест и слава.

Началникът на затвора не само охотно постави резолюция на молбата на Чен „Да се изпрати на западната граница в чин младши офицер”, но и похвали старшия писар за своевременно проявената грижа за съдбата на младия човек. Понеже положението в империята било такова, че мястото и на най-отявлените престъпници и главорези било не в затворите, където трябвало и да ги хранят, а в армията. Така бившият писар Чен Тан, бившият затворник с прякор „Красивият Чен”, а сега „младият негодяй Чен Тан” (така официално наричали изпратените в армията затворници) се оказа в най-западната точка на империята Хан, в забравеният гарнизон на границата със степното царство на усуните. Почти под носа на страшилището на Поднебесната империя канът на хунну Баламир, който само преди година бе разгромил усуните и сега от него ги делеше само хребетът на планината.

Съдбата понякога си играе странни игри. Сега съдбата на повелителя на

Великата степ, непобедимият в досегашните битки с Хан, съюзникът на Партия, наследникът на великият кан Богатур зависеше от един неудачен любовник на императорска наложница, доскорошния затворник, красивия авантюрист с контешките мустачки. Но на никой не е съдено да познава правилата на съдбата. И никой не знаеше и не се досещаше, че при сблъсъка на бреговете на Талас между хунну и Хан, съдбата разиграваше своя, къде, къде по древен гамбит…

Тези мисли отново ме развълнуваха. „Бъди търпелив и без това те не те виждат“ – „доброто чувство“ отново ме успокои.

Чен Тан спря коня си, обърна се и махна с ръка:

– Време е!

Изреваха дългите медни тръби. Прокънтя барабанен грохот. Зазвъняха цимбали и гръмнаха медни чинели. Под страшния шум на военния оркестър
воините на Хан се втурнаха напред.

Крепостта мигновено се събуди. Пламнаха огньове в покритите галерии, втурнаха се по окопните валове широкоплещести хунски воини, изсвириха във
влажния утринен въздух първите стрели, изстреляни от високите кули.

Призивно зацвилиха зад валовете чистокръвните „небесни коне” на хунну. Рамо до рамо до войните на кана заставаха жените и дъщерите му, надянали военни доспехи и прикрили косите и нежните си лица с бойни маски. На преден план изпъкваха германските великани, сто лигнски легионера, остатък от Непобедимите Легиони на Крас, разбити при Кара. Една кохорта загубила всяка надежда отново да види Лиган и готова да се бие с когото и да било – с ханците, с усуните, с юечжите, с партите, с плешиви дяволи – да се бият до смърт, защото малко им оставаше да бъдат на белия свят.

„Виждаш ли онази група воини“ – отново мисълта на предтечата стана и моя мисъл и се спуснахме сред нападателите.

Ханците тръгнаха веднага на щурм от всички страни. Напред, въоръжени с къси мечове, тичаха пехотинците, прикривайки се зад тежки дървени щитове. Зад тях под заслона на щитовете напредваха арбалетчиците – ударната сила на ханската армия. Ханските арбалети бяха не по-малко далекобойни от хунските двойно извити лъкове, но въпреки, че не бяха толкова скорострелни техните тежки стрели спряха даже германските великани, които вчера излязоха извън крепостта в сгъстен строй, наподобяващ рибени люспи. Това беше знаменитата римска „костенурка”, строй, който мачкаше гали и юдеи, брити и германци, даки и киликийци. Но арбалетите на воините от Поднебесната Империя спряха костенурката, и тя изпълзя обратно в крепостта, оставяйки след себе си лепкава кървава следа. Тогава за първи път Чен Тан повярва, че може да победи хунну.

Той се придвижваше напред зад строя на арбалетчиците, в отряда на войните с късите мечове, които доубиваха ранените. Чен Тан беш смел но разумен. Защо да язди отпред и да търси смъртта си? Той сдържаше коня си, стремеше се да язди редом с високия за ханския ръст човек с бръсната глава, чието странно дълго одеяние с шафранен цвят не му пречеше да се държи здраво на седлото.

– Не е ли истина, че боят носи необяснимо очарование, любезни Ли? – обърна се Чен към своя спътник, когато накичените със стрели щитове на авангарда достигнаха края на земления вал, подобно на чудовищни таралежи пълзящи през огромното блато. – Разбира се, ние сме цивилизовани хора, и на нас не е присъщо да се поддаваме на животинските инстинкти, обаче, длъжен съм да призная, че аз добре разбирам варварите, в разгара на битката те забравят за всичко около себе си и се бият до последно… Казват, че воините на жуните могат да размахват меча си дори и тогава, когато главата им е отсечена, – не за дълго обаче… Как мислите, любезни Ли, това истина ли е?

Събеседника му обърна към Чен нервното си слабо лице с дълбоко хлътнали умни очи.

– Светът е пълен с чудеса, достопочитаеми Чен. Аз съм само един недостоен лекар и не мога да съдя кое може и кое не може да бъде в този свят.

– Ха! – каза Чен. – Ха! (току на лакът от главата му изсвири хунска стрела и той едва не изпусна юздата). И това го казвате вие, любезни Ли, човекът, който ми върна живота след ухапването на Кралицата на Пясъците*… Човекът, изучаващ толкова дълго лечебните науки, че даже личния лекар на Наместника на Западния Окръг се преклони пред познанията му… Вие излишно скромничите, мой драгоценни Ли. Скромността, безусловно, се отнася към числото на добродетелите, но не е уместна всеки път и на всяко място… Как мислиш, истина ли е че тибетските шамани могат да съживяват мъртвите?

– Не мисля, – отвърна Ли. – А трябва ли да знам, уважаеми господарю Чен, защо военен човек като вас, който е далеч от такива нелепи вярвания изведнъж се заинтересува от тези тъмни слухове?

Чен Тан с неудоволствие погледна към оредяващите редици на арбалетчиците – много от тях вече бяха изпълзели на вала и стреляха по защитниците на крепостта от коляно. Хунските стрели все така точно поразяваха атакуващите и тела като снопи се търкаляха надолу по стръмния вал.

– Ей, – закрещя Чен Тан, – ей вие, скапани мърши! Стреляйте по кулите!

Използвайте горящи стрели, дървени кратуни! Всички вие ще се продъните в ада, деца на пристанищни проститутки!… Извинете, любезни Ли, ние май се увлякохме… Предлагам да се придвижим по-близо до вратата, да, да направо под стената… Вие попитахте, защо? Е, първо, аз не съм професионален войник, през детството си мечтаех да стана учен мъж… О, юношески мечти! А после, превъзходни ми Ли, всички нас, от време на време ни навестяват такива мисли, не мислиш ли? Защо живеем? Колко може да живеем? И какво става после? Ето вие, даоистите, вярвате в Жълтия Източник за грешниците… Аз, мили ми Ли, две години прекарах в императорския затвор, и ви уверявам: по-страшен ад от там няма. Какво толкова представлява този Жълт Източник, ако тук, на земята, по волята на нашия император Пин ди, е създаден ад, който не му отстъпва по нищо? Защо тогава да се крием зад тъмния праг на смъртта? И може ли да се премине този праг, без да прекрачваме през него?

Ли слушаше разсеяно. Той машинално опипваше с тънките си пръсти малките торбички от сиво платно, висящи на пояса му. Освен тези торбички и една по-голяма, преметната през рамото му, той не носеше нищо – нито меч, нито арбалет.

– Странно е да слушам подобни думи, господарю Чен, – отвърна неохотно той. – Ето вие щурмувате крепостта на вашите врагове от Западната степ, като си проправяте път към славата. Вие вдигнахте бунт срещу Наместника, притискайки меч към гърлото му, за да ви предостави гарнизона си и да се разправите с кана на хунну. Вие фалшифицирахте заповедта на императора. Защо? За да можете, тук под стените на вражеската крепост, да ме питате какво мисля за живота и за смъртта? Извинете уважаеми! Ни живота, ни смъртта като такива не съществуват. Това е илюзия, измъчваща ума и тормозеща сърцето. Като водите тази война вие увеличавате злото, засилвате илюзията. Ето, погледнете ако обичате…

Улучен от дълга стрела в гърлото, широкоплещест хански арбалетчик се строполи в краката на коня на Чен Тан. Ръцете му конвулсивно стискаха окованата в бронз ложа, извита във формата на двуглав дракон. Ли внезапно и извънредно бързо скочи от своето омърлушено конче.

– Как ти е името, войнико? – гръмко попита той, наклонявайки глава към
ранения. Той изхриптя нещо, мъчително кривейки очи към трептящата стрела забита малко под адамовата му ябълка. Ли отрицателно поклати глава.

– Име?

– Ван… – изхриптя арбалетчика. – Ван… Мин…

– И твоя арбалет се казва Нефритовия Дракон? – с напрежение в гласа попита Ли.

– Да, – тук раненият засъска от болка. – Стрелата… Извади я…

Ли сръчно издърпа стрелата. Бликна ален фонтан, и главата на ранения мигом се отметна назад, поддържана само от прекършения врат. Ли внимателно разтвори пръстите му и взе арбалета.

– Извинете, достопочитаеми господин Чен, – обърна се той към надвесилия се от седлото Чен Тан, трябва да заприходите във вашия арсенал това оръжие.

Чен Тан разкърши рамене.

– Аз нямам излишни хора. А защо вие, любезни ми Ли, не се въоръжите с него?

Няколко дълги мига Ли безмълвно се взира във насмешливите очи на Чен, после нарами арбалета и леко скочи на седлото.

– Как вие невоенния човек, от пръв поглед решихте, че оръжието е изправно? – попита Чен. – Или даоистите разбират не само от прахчета и билки, но и от въоръжение?

– Някога, малко неохотно започна Ли, – този арбалет принадлежеше на моя учител… После го подари на един воин…

– Този? – окиченият с голям пръстен показалец се изви към трупа.

– Не, – отвърна Ли. – Но…

В този момент вратата на крепостта се разтвори, отворена отвътре. В образувалия се широк отвор, изпълнявайки кратките заповеди на Чен, с диви викове нахлуха конните отряди на усуните, които все още не бяха влизали в боя.

– Е, скъпи ми Ли, – каза Чен, нервно повдигайки краищата на тънките си мустачки, – май е време и ние да се включим в сражението. Вие вече сте с оръжие, аз също. – Той войнствено размаха във въздуха кривата си сабя. – След мен, зад тези негостоприемни стени!

С тези думи той злобно присви пети о мокрите от пот хълбоци на жребеца си. Той изхриптя, изправи се на задните си крака и препусна през вратата. Ли на своята проскубана кобилка го последва. Когато минаваше през вратата, от вътрешната страна на стената, лудо размахвайки ръце, падна хун, целият облян в кръв. Той падна точно пред Ли, и той инстинктивно дръпна юздата на коня си. След него напираха пеши ханци, а отпред, вече в двора на двореца, препускащият Чен Тан се обърна и гръмко извика:

– Скъпи ми Ли, препускайте, не се бавете!

Ли дръпна юздите и кончето му прескочи неподвижното тяло. Лицето на даоиста не изразяваше агресия, то бе по-скоро тъжно.

Битката вече се бе придвижила от стените към подстъпите на двореца. От стените още се чуваше звънът на мечовете и стоновете на умиращите, но беше ясно, че укрепленията на кана бяха преминати от враговете. Дворецът все още се държеше. Широките предверия настървено се защитаваха от двама гиганти легионери. Дребничките хански войни се опитваха да ги достигнат с пиките си, но те ставаха на трески под страшните удари на лиганските стоманени мечове. Чен Тан от своя тънконог жребец изсъска някаква команда към стоящите недалеко четирима арбалетчици.

– Отдръпнете се! – изкрещя той с все сила. – Отдръпни се, кучешко месо!

Пехотинците отстъпиха. Легионерите за миг замръзнаха пред вратата, не разбирайки какво става. В следващата секунда арбалетчиците повдигнаха своите оръжия, и четири стрели поразиха целите. На единия легионер стрела
се заби в окото, проби черепа и го прикова към входната врата. На другия му провървя повече – стрелата попадна в рамото му, а другата отскочи от гърдите, оставяйки дълбока вдлъбнатина на стоманените доспехи. Той с рев се хвърли напред, посичайки трима пехотинци, пред изскочилият зад гърба му войник да отсече главата му с кривия си меч.

Ли наблюдаваше сцената с непроницаемо лице. Дългите години психофизическа подготовка му позволяваха да остане спокоен, въпреки че в същото време изпитваше яростно отвращение. Тези чувства бяха насочени към Чен Тан, човека, разпалил тази съвършено безмислена война, само и само да удовлетвори амбициите си. Смъртта и страданията на другите го доближаваше до целта му – благоволението и наградите на императора.

Даоиста съжаляваше, че съдбата го свърза с този авантюрист. „Ах, Ах, – терзаеше се той, – в края на краищата към Ктесифон водеха и други пътища… Когато сърцето му почти беше спряло от ухапването на пепелянката, аз мислех, че ще отидем двамата заедно с малък отряд в Партия… Вместо това той коварно нападна кан Баламир, съюзника на цар Фраат, и устрои тази кървава баня… Ван Мин е мъртъв и Нефритовия дракон сега не е по-близо до Ктесифон, отколкото преди сто години… Ах, ах колко отвратителни могат да бъдат хората понякога…

Докато даоиста размишляваше върху това колко необходимо е било да приеме покровителството на младия негодяй, ханците обкръжиха двореца в плътен пръстен, и го засипаха с облаци от тежки стрели, обмотани със запалени парцали.

Дървеният покрив подаде и веднага на много места избухнаха пламъци. Диво, крещейки, ханските воини, изправяха стълби, пренесени от кулите и, запълзяха нагоре.

Едър хун, с разперени ръце и пламнали дрехи, изскочи и полетя надолу от обхванатия в пламъци насрещен прозорец. Сноп искри се издигна нагоре над рухнала греда. Ханците, стиснали в зъби криви ножове, пълзяха по стените на двореца като паяци, спасяващи се от потоп.

– След мен, любезни Ли! – провикна се Чен Тан, спешавайки се. Той повика при себе си трима яки войника, и, и като махна с ръка на даоиста, хукна към вратата. Легионерът, както и преди малко висеше на крилото на вратата, като насекомо приковано с игла към картона. Чен Тан го отмести встрани и с ритник се опита да отвори крилото.

– Те се биели при затворени врати! – възкликна изумено той.

„На теб това ти се струва странно, скъпи ми Чен, – неочаквано злорадо си помисли Ли. –Ти и представа си нямаш, на какво са способни, хора, на които не е оставен път за отстъпление. Но ето, пред теб е истинската ДОБЛЕСТ. Нещо промени ли в теб това, уважаеми Чен?

– Трошете, – заповяда Чен Тан на своите телохранители. Единият от тях, с меча походка тръгна към вратата, приведе се ниско с глава между раменете, засили се и хриплив вик се блъсна в нея. Дървените крила трепнаха, но не подадоха, а трупът на легионера счупи стрелата и се поседи на прага, преграждайки за последно пътя на мародерите.

Ли мълчаливо наблюдаваше, как войниците се опитват да разбият вратата.

Знаеше, че е достатъчен един не съвсем силен, но достатъчно премерен удар, за да отмести гредата, придържаща ключалката от другата страна. Той можеше да нанесе този удар, но предпочете да мълчи и да не се намесва.
Най-накрая врата излезе от пантите и рухна навътре. Посипаха се искри. От недрата на двореца изпълзя облак черен задушлив дим.

– Достатъчно запалителни стрели! – пронизително закрещя Чен Тан. – Стига, достатъчно!

Ли мълчаливо слезе от кобилата. Заповедта на Чен беше да го следва навсякъде в случай, че ще бъде необходимо да му окаже първа помощ. Пред високия праг, вглеждайки се в лицето на обърнатия към него легионер, даоиста се спря. Някакво неопределено мрачно предчувствие трепна в неговото тренирано съзнание. Нещо подобно на тъмното кълбо дим в двореца, на тъмните облаци, затулящи хоризонта в края на нощта…

– Ли! – отново се развика Чен Тан. – Ела тук! По-бързо!

В коридорите на двореца се водеше бой. Притиснати в тесните пространства между здравите стени, воините се биеха непохватно, но до смърт. Огънят, който се възпламеняваше, тук-там, гореше телата на мъртвите и ранените. Кървави отблясъци играеха по озверелите потни лица. Звънът на стоманата и трясъка на пожара заглушаваха свирещия оркестър.

Ли, следвайки Чен Тан и телохранителите му, бавно си пробиваше път към покоите на кана. По-точно пътя се разчистваше от телохранителите, а даоиста вървеше след тях, почти не обръщайки внимание на пропълзяващите от всеки ъгъл окървавени и изкривени в яростни гримаси мутри. На няколко пъти непосредствено до него изсъскваше звука на гладна стомана, но той само недоволно поклащаше глава, все едно прогонваше досадни мухи. Когато навлязоха в широката и празна тронна зала, неочаквано от тавана към него полетя хун с нож в ръка. По някакъв магически начин Ли се оказа на крачка от мястото, където нападателят тежко срещна главата си с дървения под на залата. Без да губи самообладание даоиста продължи напред с лека плъзгаща се походка. Той беше бърз и неуловим като сянка. Ако поискаше той можеше да премине през цялата обхваната от огън и залята в кръв крепост, без никой да го докосне, без никой да го забележи. Но го задържаше думата дадена прибързано на Чен Тан.

Чен Тан вече бе стигнал и се биеше пред вратите на покоите. Да се различи нещо в тази кървава каша беше невъзможно. От камарата тела изскачаха разсечени на две, изкормени, лишени от ръце или крака ханци, хуни, лиганци. Чен Тан, прикриван от двамата останали живи телохранители, настървено работеше със своята сабя, проправяйки си път към покоите на кана. Синкавата стомана над главата му чертаеше смъртоносни иероглифи, просвяткаща като светкавица, в трептящата светлина на горящите стени.

Внезапно вратата се разтвори напълно, отблъсквайки биещите се назад. Някой пронизително заврещя. Зад врата се таеше кадифена тъмнина, и от тази мъглявина бавно изплуваше към светлината гигантска окована в черна броня фигура.

– Ау, а-а-а-х! – закрещяха усуните. У-а-а-х! Това е той, той, страшилището
на Баламир!

Тълпата се отдръпна. Възползвайки се от суматохата, защитниците на покоите посякоха двама от най-близките ханци, но не продължиха по-нататък, давайки път на „Ужаса на крепостта“. Това беше двуметров негър с широки рамене и планиноподобна гръд, който изглеждаше още по огромен на фона на дребните ханци и усуни. Името му беше Хам и беше попаднал в крепостта
заедно с други ветерани от разбитите легиони на Крас. Малко хора бяха го виждали извън крепостта, но легендата за черния, като нощ, зъл демон, работещ на крепостта не даваше покой на жълтоликите на километри от нея. Страхът от Хам беше толкова голям, че най-близките до вратата ханци отпуснаха мечовете, и така смирено положиха главите си пред „Черната Смърт“. Хам направи това с две леки почти незабележими движения. Исполинският меч изглеждаше като играчка в ръцете му.

Той бавно тръгна от вратата към центъра на залата, която бе притихнала в зловещо мълчание, сеейки около себе си смърт. Ли се усети, че гледа като омагьосан към черното забрало на враненият шлем, от което прозираше жълтото от очите на негъра. Хам изглеждаше като опиянен от прашеца на петнистите гъби от далечните северни лесове, които правеха човека безстрашен и свиреп, а може би от розови индийски семена, удесеторяващи силите на воина. Така или иначе, това не бе човек – това беше чудовищна машина на смъртта, движена от сляпата увереност на тъмна сила.

Ли хвърли бърз преценяващ поглед към лицето на седящия на пода хун, който учудено гледаше ту към разпрания си корем, ту към смъртоносния меч в ръцете на Хам. „Той убива и своите, – помисли си даоиста. – Той убива всички наред. Той ще убие и Чен Тан.” Ханският военачалник също разбра това и започна да отстъпва заднешком към вратата на тронната зала. Оттам, обаче напираха ханци и осуни, желаейки да присъстват при разправата с ненавистният им кан. Капана хлопна. „Проклета хунска лисица, – помисли си Чен Тан. – Разбира се, всичко досега изглеждаше съвсем лесно… Но това не можеше да е така! Да, аз превзех крепостта, но тя ще стане моя гробница… Този черен дявол… Колко хора са необходими, за да се справят с него? Арбалетчиците не могат да сторят нищо в това тясно пространство… А колко ли легионери се спотайват в спалните на кана? Ах, какъв ужасен жребий стовари върху клетата ти глава съдбата, младши писарю…”

И както някога в затворническите сбивания, Чен Тан бе обзет от необуздана ярост и с оглушителен вик „У-У-У-ди-и-и!” се хвърли срещу врага. В очите му святкаха кървави пламъци. „Безумец, – едва успя да си помисли даоиста. – Аз не мога да излекувам човек, разсечен наполовина…”

Сечащият удар на младшият писар с лекота бе отразен от хлъзгавата броня на гиганта. Сабята на ханеца отлетя някъде встрани само от лекия тласък на рамото на легионера. Мечът на негъра се спусна косо от ключицата до бедрата, разсичайки единият от телохранителите на Чен Тан – този достоен воин, който се хвърли на помощ на господаря си преди да усети, че лети право между кървавите валяци на смъртта. Но Чен Тан осъзна добре това. Той стоеше облегнат о някаква пречупена греда, без оръжие и видя как воденичните камъни вършат своята работа. Сабята му се валяше в кървавия прахуляк на пет стъпки от него, а ръката, която до преди малко я държеше, тръпнеше от нечовешката сила на срещния удар. От събралите се накуп негови войници, приличащи на зайчета го отделяше пространство дълго дванадесет лакти, задръстено от трупове. А „Черната смърт“ вече се обръщаше, вдигайки оръжието си над главата. С мрачна светлина, мълчаливо и безжалостно
проблясваха стоманените доспехи. Чен Тан виждаше как се разширява жълтевината на страшните очи без зеници.

Хам изрева. Той ревеше с цялата мощ на великанските си гърди и на Чен Тан му се стори, че му се пукат тъпанчетата. Отначало той помисли, че бойния крясък на Хам е насочен срещу него, като военачалник на вражеската армия. Но негърът продължаваше да реве, отметнал главата си в черния шлем, а меча в ръката му странно се колебаеше, достигнал най-високата точка на размаха. Злощастния писар мълниеносно отскочи от другата страна на гредата, и това движение го спаси. Мечът на Хам се стовари, забивайки се дълбоко в дъските на пода. Няколко мъчително дълги мига негърът стоеше, като се опираше тежко на своето острие, после изведнъж престана да реве и с грохот рухна по лице на пода. От височината на гръбначния си стълб, който се беше превърнал в ледена колона, Чен Тан, с ужас видя, че от тясната хлабина между стоманената ризница и шлема на великана стърчи тънко острие с змиевидна дръжка.

– „Черната смърт“ е мъртъв, – гръмко прозвуча в гробната тишина нечий глас, говорещ на развален хански. – Аз убих него и всички, които бяха с кана. Канът на хуните е сам, безпомощен, като дете. Той е в покоите си.

Чен Тан бързо вдигна сабята си и, като заобиколи предпазливо падналия Хам, приближи към говорещия. Това беше здрав, костелив легионер в леки доспехи, които не ограничаваха движенията му. Той незабележимо бе излязъл от спалнята на кана, прокраднал се зад гърба на Хам и, когато той се обърна, за да убие Чен Тан, заби кинжала си в шията му. „Това не може да бъде, – ощипа се Чен Тан. – Не това е някаква нова уловка на кана”.

– Войници, – заповяда той, като се обърна. – Хванете го.

Шестима хански воини внимателно се приближиха в полукръг обкръжиха легионера. Мечовете им почти опираха гърдите му.

– Господине, ако исках да ви навредя, аз нямаше да убивам Хам, – каза той.

– Кой видя, че този човек уби дявола? – попита Чен Тан, без да обръща
внимание на думите му. Няколко гласа откликнаха едновременно:

– Това е той, той, господарю… Той удари черния в шията…

Чен Тан изучаващо погледна към пленника. Костеливо лице, проницателен звероподобен блясък на дълбоко хлътналите очи… Легионерът много му напомняше на някого, но на кого – писарят така и не можеше да си спомни. За миг в паметта му проблесна вълчето лице на затворника-юечж, който едва не го отпрати на оня свят.

– Ти легионер ли си? – попита Чен Тан.

Пленника мъчително преглътна.

– Да… лиганец съм. Името ми е Марк Порций Рекс. Аз съм центурион от

Осмия Непобедим Легион на Крас…

– Това не ме интересува, – каза, дошлият на себе си писар. – Защо уби черния демон?

– Вие победихте, – внимателно заговори лиганеца, подбирайки думите си. Канът е ранен… стрела е попаднала в носа му. Той не е на себе си. Изпрати черния, за да убива всеки, който му се изпречи. Аз никога не съм искал да воювам с Хан. Аз съм пленник от битката при Кара. Там тези хуни, които тогава бяха съюзници на партите, ни разстрелваха като патици. Затова не обичам
тези бели хуни. Аз… аз ви отворих вратата на крепостта.

– Млъкни, – изрева Чен Тан на хунски. А после продължи на хански, и за да го чуят неговите войници, добави: – На мен не ми трябват предатели. Убийте го.

Костеливият легионер се опита да протестира, но шест насочени остриета, веднага се опряха в гърдите и корема му.

– Аз не съм ваш враг, – бързо заговори той по хански. – Ще ви бъда полезен… Знам единадесет езика, умея да лекувам… Ще върша всичко, каквото наредите, само не ме убивайте…

Чен Тан иронично се усмихна.

– За мое велико съжаление, – започна той на дворцов диалект, – аз имам всичко и преводачи, и лекари… Пожелавам ти лека смърт, предателю…

Той продължи да наблюдава как изтикват съпротивляващия се накуцващ легионер към изхода и с жест привика даоиста, който стоеше зад гърбовете на войниците.

– Още малко, и вие бихте могли да се окажете не съвсем на място, любезни ми Ли. Не желаете ли да установите състоянието на нашия скъпоценен кан Баламир?

Обикновено равнодушен, сега Ли изглеждаше странно мрачен. Той начумерено кимна и в съпровод на Чен Тан и десетина войника влезе в тъмната спалня на Баламир.

Тук навсякъде лежаха трупове. На светлината на донесените факли даоиста установи, че всички изглеждаха някак неестествено изящни в своите доспехи. Ли бавно обходи помещението, оглеждайки мъртъвците. Някои бяха посечени или промушени с меч или кинжал, а на други бяха прекършени гръбнаците. Тогава установи, че върху лицата им бяха надянати маски. Когато отмахна една тренираното му сърце трепна – под маската се откри бяло, женско лице. Отмахна втора, трета – всичките осем бяха жени.

До далечната стена на покоите беше разположено ниско, покрито с пухкави кожи ложе, на което разперил ръце, лежеше раненият кан. В краката на кана седеше дребно човече, приличащо на тибетец, вероятно лекар и събираше разпилени коренчета и торбички с билки. До възглавниците се виждаше безформена купчина, откъдето долиташе тихо хлипане. Ли с нарастваща тревога, причината за която все още не можеше да си обясни, гледаше в тази посока.

– Светлина тук, – чу се гласът на Чен Тан. Той беше дошъл близо до ранения Баламир и гледаше към него отгоре надолу, кривейки устни. Прибягна войник с факла и освети мърдащият силует. Това се оказа жена с разплакано, сгърчено от мъка лице.

– Ти, коя си? – попита Чен Тан. Той се намираше достатъчно близо до кана, за да види ненавистта в неговите очи… По бледното, трескаво лице на кана премина спазъм. Той бавно повдигна ръка към Чен Тан. Ханецът спокойно се отдръпна. Ръката безсилно се отпусна върху постелята.

– Най-после ми паднахте в ръцете. Сега мога да правя с вас каквото си поискам, – продължи да говори, добилият смелост довчерашен затворник. Мога да ви хвърля на кучетата. Мога да ви изправя до стената и да заповядам на арбалетчиците си да стрелят в ръцете… , в краката…, в корема ви… Ти разбираш ли това, степно куче?

Канът отвори уста, за да каже нещо, но очите му помръкнаха и той изгуби съзнание. Чен Тан раздразнено подръпна мустачките си. – Но аз няма да направя това, кане, – каза по-скоро на себе си, отколкото на безчувствения, отпуснат на ложето си кан. – Теб, която си го родила, ще те изпратя в двора на нашия слънцеподобен Пин ди… А тебе, както повелява моя дълг на цивилизован човек, ще те избавя от страданията…

Той протегна ръка назад. Един от войниците измъкна от кожената си кания тежък нож и го постави в дланта му.

– Отмъщавам за всичките загинали от твоите воини мои братя и сестри! – гръмко извика младият писар и замахна към гърлото на кана.

Обезумял, повдигнах ръка да предпазя кана от удара, но уви той мина през нея и попадна в целта… Раздаде се неприятен бълбукащ звук. Ханецът се обърна на другата страна.
Ли усещаше все по-нарастващо безпокойство. Вълните, зародили се в глъбините на спокойното езеро на съзнанието му, не само не улягаха, но напротив, заплашваха да прераснат в истинска буря. Даоиста се опита да напипа пулса на предстоящите събития. Бъдещето беше тъмно и мрачно, и този мрак и тъмнина бяха свързани с покоите на кана.

– Ти, жено бледолика – обърна се той към плачещата жена. След посечния удар на ножа тя бе престанала да плаче и с разширени от ненавист очи бе вперила поглед в контешките мустачки на ханеца. – Как ти е името?

– Тангра ще те накаже, – прошепна жената. – Тангра всички ви ще изгори с мълниите си заради смъртта на нашия бащица Баламир…

– Махнете я оттук, – заповяда Чен Тан. Тук от вратата се промуши едноок войник и нещо му зашепна на ухото. Като видя, че Чен Тан отвлече вниманието си, даоиста бързо се приближи към дребничкият лекар и го хвана за яката. Той уплашено подскочи.

– Не се бой, – прошепна Ли, – аз също съм лекар, а не войник… Аз ще те спася, а ти ще ми помогнеш ли?
Малкият тибетец го погледна плахо с едва скрита надежда.

– Разбира се, господарю… Ще направя всичко каквото кажете… Аз само лекувах кана и той се отнасяше с мен добре…

– После, – нетърпеливо го прекъсна даоиста. – Ще ти дам тамга. С нея ще можеш да преминеш през всички постове. Длъжен си да изнесеш от двореца обаче, ето това – той свали от рамото си арбалета и му го подаде – той уплашено се дръпна. – Не се страхувай, но трябва да знаеш, че това оръжие притежава огромна сила. Ако решиш да го запазиш за себе си, то знай, че веднага ще умреш. Ще отидеш в планината и ще намериш капището „Четирите Камъка”. Там ще ме чакаш три дни. Ако не дойда, иди в Ктесифон. Намери човек на име Шам. Той е астроном, изучава звездите… Ще му дадеш арбалета и ще получиш награда… Разбра ли?

– Да, господарю, – все още притеснено промърмори тибетеца. Капището „Четирите Камъка”, там да чакам три дни… Ако не дойдете… тогава в Ктесифон, при астронома Шам… Аз всичко ще изпълня господарю…

– Ето ти тамгата, – каза Ли, като постави в тясната му длан тежка бронзова пластина. – Ако питат, кажи, че те изпраща Ли Цюан, лекарят на господаря Тан.

– Добре, господарю, тибетецът се поклони ниско и заднешком се отправи към вратата. – Аз всичко, всичко ще направя… – На входа се сблъска с едър усун и уплашено тикна под носа му тамгата. – Ето тамга, тамга… Господарят нареди да ме пропуснете!

– Защо го пусна? – попита приближаващият се Чен Тан. – Може да се окаже шпионин.

– Той е при хуните отскоро, – разсеяно отвърна даоиста.

Но не пропусна да отбележи, че за първи път Чен Тан се обръща към него на „ти”. Винаги нещо се променя, – помисли си той. – Ясно усещам, че току-що
нещо коренно се промени.

– Ето какво, любезни ми Ли, – нетърпеливо започна Чен Тан, като отново премина на привичния си тон. – Арбалетчикът Лоу разказва странни неща. Като че ли не им се удало да убият този легионер… е, предателя, който уби черния дявол. Като че ли той винаги се връщал към живота независимо дали го посичали или бил душен с копринено въже… Той каза още, че знае тайната на
това безсмъртие.

Даоиста се отдръпна от него, като че бе видял чудовище. Чен Тан с любопитство наблюдаваше реакциите му.

– Неочаквано продължение на днешната ни беседа, не е ли така, уважаеми господин докторе? До преди малко вие се опитвахте да ме убедите, че безсмъртието е непостижимо. Не е ли забавно, че съдбата ни предлага възможност да разрешим този спор сега, при това до леговището на убития звяр… Ей, арбалетчици докарайте предателя…

– Струва ли си да го правите, господарю Тан, – със странно хриплив глас каза Ли. – Днес е вашият велик ден, струва ли си да го помрачавате с тъмната страна на тайните знания?

– А, – прекъсна го Чен Тан, – така значи, вие признавате… Но ето го и нашият герой.

Четирима войника довлякоха в покоите човека, който се бе нарекъл Марк Порций Рекс. Цялото му лице бе в кръв, на шията на гърдите личаха току що зараснали белези. Свалиха му шлема, и доскорошния писар потръпна, като видя високият, като купол, гол череп, тежко надвиснал на горящите от ненавист
очи.

– Ето, господарю, – доложи едноокия Лоу, който вървеше най-отпред. – Ние се опитахме да го убием, както ти заповяда, но дишането му всеки път се възвръщаше, а раните заздравяваха толкова бързо, че даже не успявахме да изтрием кръвта от мечовете си, а той вече ни гледаше със страшния си поглед. Той, даже, не се съпротивляваше, а само настояваше за среща с ваша милост.
Като не сваляше поглед от пленника, Чен Тан направи крачка назад и се намести на неизстиналото легло на кана.

– Е, лиганецо, – каза той, – молбата ти е изпълнена. Слушам те. Какво толкова искаш да ми кажеш?

– Господарю, – промърмори легионера, като с усилие преобръщаше езика си, – аз те предупредих, че е безполезно да се опитваш да ме убиеш… Много отдавна аз получих безсмъртие… Твоите войници могат да ми причинят болка, но не е по силите им да ме убият…

– Ще ми откриеш ли тайната си? – несериозно попита доскорошният затворник. – Безсмъртни, аз наистина мога да ти причиня много силна болка… Какво ще кажеш, ако ден след ден ти прерязват междуочието с връв от конски косъм, прекарана от ъгъла на едното око до другото? Не споря, твоята кост е възможно всеки път да зараства, но моите палачи разполагат с много време… Помисли си, лиганецо…

– Повтарям, напразно се опитваш да ме изплашиш, господарю, – с пресекнал глас измърмори пленникът. – Аз нямам намерение да крия тайната си от теб, макар че ти се отнесе с мен толкова жестоко… Аз ненапразно ти помогнах да заловиш кана на хунну, като унищожих охраната му и убих Хам… Аз и твоите войници мога да убия така леко, господарю, както убих всички
тези… и той кимна към мъртвите жени и дъщери на кана.

– Ти говориш с недомлъвки, лиганецо, – възрази Чен Тан. – Ако ти си безсмъртен и можеш с лекота да се справиш с дузина силни мъже, защо се предаде? И защо си готов да ми откриеш тайната на безсмъртието си, тайна, която, както разбирам, си бил длъжен да пазиш, като най-голямата скъпоценност на света?

Кокалестият легионер се изправи повличайки държащите го хански войници, и Чен Тан с тревога забеляза, че с всяка минута силите му се възвръщат.

– Затова, господарю, – започна Рекс, и гласът му вече звучеше уверено и равно, – защото аз не съм собственик на безсмъртието си. Аз вече ти споменах, че на времето получих този дар от най-могъщите магове на света. Тези шамани държат в ръцете си ключа на вечния живот и са в правото си да удостояват всеки с този дар, или да му го отнемат.

– Не бях чувал по-забавна приказка, – нервно го прекъсна Чен Тан. – Но въпреки това продължавай.

– Затова аз или който и да било друг получил безсмъртие не е способен да предава този дар на други хора. Но в твоето обкръжение, господарю, се намира човек – или, по-точно, същество, което владее Ключа Към Вечния Живот. Аз го забелязах още от стените, когато вашите коне препускаха край тях…

– Заповядайте му да млъкне, намеси се даоиста. Той ви заблуждава, господарю Тан, аз чувствам излизащите от него вълни на ненавист и лъжи.

Чен Тан махна с ръка и прекъсна даоиста. Той внимателно наблюдаваше, как се гледат тези двамата – тихият лекар Ли и убиеца-легионер.

Ако не беше кръвта, която правеше костеливото лице на чужденеца да
прилича на дивак от южните джунгли, ако не беше по-високия му с лъкът ръст, ако не бяха силните ръце, способни да въртят тежък меч, Чен Тан би взел двамата за братя. Възможно, от различни майки, но свързани с нещо много по-силно от кръвта. Обаче свирепо ненавиждащи се един друг.

– Да, – каза Рекс. – Да, господарю, вие ме разбрахте. Този, който се представя за лекар, всъщност е магьосникът Ли Цюан – пазителят на Желязната Корона.

Даоиста се напрегна, като че ли всеки миг щеше да скочи. По слабото му жълтовато лице се появиха едри капки пот.

– Ей, – обърна се към него Чен Тан, – ей, любезни ми Ли, това истина ли е?

Ти наистина ли владееш някакъв чудодеен талисман? И, ако този човек те познава, значи и ти го познаваш?

Ли с усилие на волята потисна сковаващият гърлото му спазъм и преглътна на сухо.

– Аз никога не съм виждал този човек, господарю Тан, – отвърна той с напрегнат глас. – Аз предполагам, че този човек е лъжец, или безумец, каквито има много по западните земи. И аз не зная за никакъв талисман, който дарява безсмъртие.

– Вижте го само, – каза легионера на някакъв известен само на него и на даоиста напевен език. Виж ти, учениците на Великите Шамани са се научили да
лъжат. Скоро ще се научат и да убиват. Така ли е Новобранецо?

Ли потисна първоначалното си желание да отвърне на пленника на странния напевен език, но театрално присви рамене и като се обърна към Чен Тан, проговори на хански:

– Какво ви казах, нима не виждате, че този човек е съвършено безумен…

Струва ми се, че ще проявите милосърдието си, като заповядате да го убият. Може да заповядате да го застрелят с арбалет…

При тези думи страшна вълча гримаса изкриви костеливото лице на легионера. Той изрева и тръгна към Чен Тан.

– Погледнете в преметнатата през рамото му торба, господарю… Желязната Корона и камъка Чантамани се намират в нея. Той не се разделя с тях нито за секунда… Повярвайте на думите ми, господарю…
Даоиста скочи от мястото си. В същия момент легионера леко като перца разбута своите пазачи и въпреки, че накуцваше скочи към далечната стена, където, прикрила с длани лицето си ридаеше майката на кана.

– Стой! – загърмя под потона на покоите неговият пълен с ненавист глас.– Спри, Ли Цюан, или тази жена ще последва сина си!

Доскорошният писар следеше случващото се с широко отворени очи. Той видя как даоиста по някакъв магически начин се беше оказал пред вратата, там се спря и се обърна. Видя, как тържествуващо погледна към него легионера, който продължаваше да държи жената над залетия с кръв под на покоите. След това той вдигна ръка и каза:

– Стрелци! Вземете на мушка двамата!

Арбалетчиците се обърнаха и изпълниха заповедта. Ли разбра, че е пропуснал момента да избяга. Стрелите на арбалетчиците не го плашеха, но жената… Кой щеше да се погрижи за тялото на сина и…

– Ти загуби, Новобранецо, – спокойно каза легионерът, като при това пусна жената и я побутна настрани. Покажи короната.

Чен Тан кимна. Едноокият Лоу се приближи към даоиста и протегна ръка за торбата. Ли инстинктивно се отдръпна.

– Аз ви предупреждавам господарю Тан, – произнесе той със странен неземен глас, – този предмет няма нищо общо със безсмъртието. Предупреждавам ви също, че ако Короната попадне в ръцете на този човек, всички ние ще посрещнем смъртта.

– Вече не ви вярвам, скъпоценни ми Ли, – прекъсна го Чен Тан. – Веднъж вие ме излъгахте, като казахте, че не познавате този човек… Наивно е да си мислите, че аз не мога да отлича истината от лъжата… Дайте Короната!

– Майката, Новобранецо, майката на Баламир, – напомни Рекс. Той едва я докосна и тя изхлипа и замахна с ръка към гърдите му.

„Аз правя грешка, – трескаво си помисли даоиста. – Не трябваше да съжалявам клетата жена. Съдбата на целия свят е по-важна. Защо, защо те са избрали мен?”
Той бавно сне от рамото си сивата торба и извади от нея малък обръч от ковано желязо. В предната му част имаше висока изпъкналост с формата на клюн. На горната част на „клюна” бе закрепен жълтеникав камък с неправилна форма. Лоу настойчиво протегна ръка. Даоиста с обречен жест му подаде
короната.

– Отлично, – каза доскорошният затворник. Той претегли на ръка короната, повъртя я в ръцете си известно време, а после я премери. Тя му беше по мярка, клюнът с камъка застана точно над носа му. – Какъв е шансът да
премина през вратата на Вечния Живот с тази Корона?

– Никакъв, – отвърна Ли. – Това е капан, глупако!

– Трябва да принесеш жертва, – изхриптя от своя ъгъл легионера. –

Трябва да убиеш предишния стопанин на Короната, тогава нейната сила ще премине в теб… Само ти единствен можеш да сториш това, ти владетелят на Ключа на Разсъмването, Камъкът Чантамани, Короната на Висшата Власт! Магьосникът, който нарича себе си Ли Цюан е безсмъртен за всички освен, тебе господарю! Ти можеш да получиш безсмъртие, като го убиеш!

Младият писар съсредоточено потърка веждите си.

– Чу ли, любезни Ли? Този странен човек ми предлага да те убия… Няма да крия, любезни ми Ли, но ще ми бъде жал да се разделя с такъв приятен събеседник и изкусен лекар, въпреки, че ако този човек не лъже, на мен скоро  няма да ми трябват никакви лекари… Можеш ли да добавиш нещо към думите на лиганеца, скъпоценни ми Ли?

Като внимателно подбираше думите си Ли заговори бавно:

– Този човек лъже. Ако се опиташ да ме убиеш, силата, затворена в

Короната, ще те изгори. Той ще остане единствен владетел на талисмана, и няма да мине много време цялата земя ще потрепери в ужас. Тан, не хвърляй камък в пропастта, за да не предизвикаш лавина.

– Чух те, – каза Чен Тан. – Длъжен съм да призная, че задачата, която поставиха пред нас западните ни приятели е достойна за древните мъдреци. Разбира се, аз рискувам, като извършвам убийство с помощта на магическия талисман, но, от друга страна, не мога да поверя изпълнението на задачата на друг, защото тогава той ще стане стопанин на Короната и ще бъде безсмъртен… И, честно да си кажа, скъпоценни ми Ли, аз се съмнявам, че още някой от моите хора ще бъде толкова глупаво благороден, че да замени безсмъртието за живота на една майка на разбойник… За това се спрях на теб,
благородни ми Ли.

Плешивият легионер задиша тежко в своя ъгъл, мускулестите му ръце отново сграбчиха жената. Ли тъжно погледна към ставащият от леглото Чен

Тан и бавно проговори:

– Това ли е благодарността ти към мен, Чен Тан. Аз те спасих от смъртоносната гюрза, лекувах те от треска, следвах те безропотно навсякъде… И сега ми се отплащаш… и то с какво? Със смърт?

– Аз наистина съжалявам за това, – каза довчерашният затворник. Но ти сам ми казваше, че даоистите нямат рецепти за всички случаи, които ежедневния живот предлага, но се оказа, че те в действителност се уповават на един метод, но в хода на действието прибягват към друг… Аз май се оказах добър ученик. Прощавай.

Едновременно с последните му думи даоиста скочи към вратата. Но това не беше добре премислен ход на трениран боец, а рефлекторно, рязко движение на обречена жертва. Металният нож, прерязал гърлото на кана, тежко изсвистя във въздуха и удари Ли под лопатката. Даоиста направи две несигурни крачки и падна на прага на покоите. Чен Тан, като че ли не вярващ на стореното, се
повдигна на пръсти, за да вижда по-добре.

– Аз… безсмъртен? – гръмко попита той, обръщайки се към неподвижното тяло на даоиста. Войниците с едва скрит ужас бяха вперили поглед в него.

– Ей, лиганецо, аз безсмъртен ли съм? – Той се обърна към легионера и изведнъж се хвана с две ръце за главата. – Ей! Що за чудо! Но какво става?

Рекс мрачно наблюдаваше, как тъмния обръч на главата на ханеца бавно придобива тъмно-червен пулсиращ цвят. Чен се опитваше да се отърве от Короната, но тя, като че ли, ставаше все по-малка и по-малка, като се впиваше в черепа му като нажежен пръстен.

– Лиганецо! – изпищя Чен, хвърляйки се към легионера. – Махни това от главата ми!

Марк Порций Рекс пусна жената и с рязко движение на широките си длани блъсна Чен Тан обратно на ложето. Ханецът заквича и, като хвана главата си с две ръце започна да се търкаля по пропитите с кръвта на кана мечешки кожи.

– Тангра вижда! И на всеки отдава дължимото… – кобният глас на майката разсече, като удар на сабя, напоените с кървав дим покои.

Войниците, които втрещено наблюдаваха случващото се на кревата, изненадано обърнаха глави към нея. Даже арбалетчиците, които държаха на прицел легионера, стреснати от гласа и, отпуснаха оръжията си и онемяха с отворени уста.

А Короната вече сияеше с плътен пурпурен цвят. Когато железният обръч изгори кожата и започна да прогаря костта, легионерът бързо приклекна до стената и затвори очи.

Даже през плътно затворените клепачи той видя ослепително сияние, което избухна там, където в страшни мъки се гърчеше контето-писар. Той знаеше, че това е изскочилата на свобода скрита сила на камъка Чинтамани, Ключа за Разсъмването и, че всички които бяха видели това избухване ще ослепеят, макар и за половин час.

Тогава той се изправи и с тежки крачки отиде до кревата и смъкна короната от обгорелия череп на Чен Тан. Короната отново беше хладна, а камъкът приличаше на незабележим мътно-жълт кристал. Но това беше Короната, първото звено от Триадата на Предците.

Той тръгна към вратата, като прекрачваше през пълзящите по пода войници и отблъсквайки встрани тези, които още се държаха на крака и протягаха напред ръце, като слепци. До трупа на Ли Цюан той се забави, като се бореше с изкушението, но в края на краища не издържа и стъпи върху обръснатия тил. „Това е всичко, – помисли той мрачно. – Аз започнах да печеля войната”.

Зад гърба му майката на кан Баламир, като черна птица, беше застинала в поза с ръце вдигнати към Небето…

Марк Порций Рекс се усмихна със зла усмивка на победител, и като скри короната в сивата торба, накуцвайки изчезна в нощта.

Гледах как пушека от димящите останки от двореца на кана се сляга над коритото на реката, слушах воя на осиротелите кучета и едва усетих настойчивото желание на „другия“ у мен да напуснем това печално място.

Вече знаех, че оцелелите българи ще се задържат още известно време в земите на съюзниците им кик-кун (другото име на киргизите), а после ще тръгнат по дългия си път, на запад.

Осъзнаването на Гледката пред мен напълно промени представите ми. Все повече и повече се убеждавах, че мислите и понятията са тези, които ми пречат постоянно да се чувствам съвсем естествено в абсолютното.

Сега ясно разбирах думите на „другия в мен“: „Опитай се с всички сили да не създаваш твърде много надежди и страх. Защото те пораждат сплетни в ума.“ Когато Гледката е там, мислите се виждат такива, каквито са в действителност – преходни, прозрачни и относителни. Можех да виждам през всичко сякаш имах рентгенови очи. Не се вкопчвах в мислите и чувствата си, не ги отхвърлях, а ги приветствах в необятната прегръдка на първичното си осъзнаване. Нещата, на които преди гледах сериозно – амбиции, планове, надежди, съмнения и страсти, – вече не ме държаха във властта си, защото Гледката ме подтикна не само да видя тяхната безполезност и безплодност, но и спомогна в мен да се роди духът на истинското отхвърляне.

Нямаше повече какво да правя тук и последвах „другия в мен“ в познатия ми вече защитен тунел. Усетих как се втурвам обратно в настоящото, докато не разбрах съвсем осезаемо, че съм по корем върху гладък жълтеникав лед.