Богатур спеше дълбоко, когато чу името си:

– Богатур!

Повикването го изтръгна от неспокойните сънища. Той отвори замаяно очи. Обърна се и видя Дуло. За миг просто се гледаха. Ръцете на кана бяха скрити под завивките. Той се раздвижи и Дуло видя, че държи сабята си. Младият мъж отмести оръжието и двамата крепко се прегърнаха.

– Дошъл си да ме навестиш преди Голямата битка? – попита той и измъкна босите си крака от кожите.

– Да. Удовлетворен съм да видя, че войската ти е подготвена според предварителната ни уговорка.

– Нямаше да се оправя без Бинду, Паламар и Видура.

– Всичко става по волята на Тангра, Богатур – тихо каза Дуло и като присядаше край масата подхвърли – няма ли да се намери нещо за ядене за един гладен колобър?

– Хей, стража! – провикна се Богатур и в миг в шатрата влетя едър чигот. Закова се на място и погледна учудено към стоящия до масата Дуло.  Не си отваряте очите, момчета, и сте пропуснали гостенина ми, без да му окажете необходимите почести на колобър – къде назидателно, къде с ирония се обърна към него канът.

– Какво да бъде? – обърна се Богатур към Дуло като отвърна поглед от онемелия от изненада чигот.  Предлагаме традиционното овнешко и свежо телешко от личните запаси на Император Гао Цзу.

– Нека бъде традиционното – отвърна Дуло и протегна пръсти към огнището.

Докато чакаха завръщането на чигота, Богатур, който бе успял да обуе кожените си ботуши се присегна към един сандък отвори го и извади оттам една тъмна бутилка и две стъклени чаши.

– Това вино е от Турфан. Изпрати го майка ми. – похвали се Богатур и напълни чашите.

– Да пием за майките – каза Дуло.

И двамата отпиха от чашите.

– Сега повече от всякога държавата се нуждае от много и здрави майки – продължи в същия тон канът.

През това време в шатрата влезе чиготът с две димящи купи тлъсто овнешко месо и голям самун прясно изпечен бял хляб.

След като се нахраниха Богатур продължи започнатия разговор.

– Голям зор видяхме с доставянето на боите от ханските търговци.

Сега там цари пълна неразбория и добре, че бяха връзките на Ян Юн, та Видура се справи. Разбрах, че императора на Поднебесната империя е вдигнал срещу нас тристахилядна войска. Как мислиш, ще съумеем ли да се справим?

– Ще се справим и още как – каза колобърът като отпи остатъка от виното в чашата си.  Ще ги вкараме в капан, от който няма да могат да излязат. На изток, на пет километра от градчето Пинчен в планините е разположено платото Байдан. Това е мястото, където трябва да вкараш основните сили на императора. Там ще обърнем вярванията на ханците срещу тях.

– И как ще стане това? – попита заинтригуван Богатур.

– Според ханците в основата на всичко стоят две противоположни сили ин и ян, които пък са произлезли от първичната сила ци. Светлите и леки частиците на ян се вдигнали нагоре и образували небето, а мътните и тежки ин се спуснали надолу и образували земята. Редуването на ин – пасивната сила и ян – активната сила определя повтарянето на всички процеси в природата: ден и нощ, сутрин и вечер, зима и лято, студ и горещина, бодърстване и сън, дишане и издишване и т.н.

Взаимодействието на ин и ян пък ражда които се явяват основа на всички материални неща и природни явления. Ако се отнеме само едно начало, то животът ще стане невъзможен. Според ханците те са вода, огън, дърво, земя и метал.

Тези взаимосвързани, повтарящи се явления могат да се наблюдават не само в природата, но и в човешкия организъм. Така, дървото съответства на раждането и израстването, което се приема за сутрин и за пролет; огънят – на периода на максимална активност или времето по обяд и лято; металът – на упадъка на силите – разрушение, или вечер и есен; водата – за минимална активност – покой, или нощ и зима. Към тези елементи се прибавя и земята, която е център и ос на цикличните промени, защото всичко става на земята. Квадратът пък символизира земята, силата и единството. Той е знак на устойчивост, психическа сила, опора и твърдост и представлява символично четирите посоки, четирите елемента, четирите годишни времена.

Дуло спря за малко и внимателно се взря в Богатур. Лицето на кана излъчваше съсредоточеност, която говореше, че Богатур възприема всичко. Колобърът продължи:

– Последователността на взаимосвързването е следната: дървото ражда огън, огънят – земя, земята – метал, металът – вода, водата – дърво и така до безкрай. Що се отнася до взаимопобеждаването, то цикълът е както следва: водата преодолява огъня, огънят – метала, металът – дървото, дървото – земята, земята – водата. Съзидателният цикъл е външен, а разрушаващият – вътрешен, но те се уравновесяват по принципа на ин-ян. Това определя системата на петте елемента като свръхустойчива, като при евентуално външно действие може да се наруши някой елемент, но поради здравите връзки вътре в нея, то тя бързо ще възстанови равновесието си. Тази система няма начало и край.

Теорията на петте елемента се пренася върху всички живи същества, вещи, и процеси. Ако петте стихии не са в равновесие, то при хората възникват болести, а в природата – дисхармония.

С петте първостихии се обозначават и основните посоки на света. Тъй като слънцето изгрява от изток и изгряващото слънце е сходно с процеса на покълване и порастване, изтокът се приема за дърво и цветът му е зелен. Климатът на юг се отличава с горещина, също като лумващия огън, затова югът се определя за огън и цветът му е червен. Слънцето залязва на запад, с което се доближава до намаляващия характер на метала и цветът му е бял. Времето на север пък е студено и затова се приема за вода, а цветът е тъмен-черен.

Философите от династията Хан започват да прилагат теорията за петте елемента и към историята и да обясняват събитията и редуването на династии, като се погледне реда на първостихиите откъм взаимопораждане и взаимопобеждаване. Например – там, където властва Леденият Северен Вятър всичко е под егидата на император Джуансю, който господства над морето и вятъра и е научил хората да съблюдават ритуалите; там, откъдето идва Ревящият Вятър от Изток господар е император Тайхао, който е дал на хората осемте триграми и огъня; там, където се извива Големият Южен Вятър е императорът на слънцето Йенди, дал на хората първите зърна за посев, а там, където е Високият Вятър от Запад са владенията на император Шаошао – един от неговите синове изобретил лъка и стрелите.

– От многото думи, които излязоха от свещената ти уста, разбрах че ние ще бъдем четирите елемента, но кой ще представлява петия елемент – земята?

– Не бързай, сега идва ред и на нея – каза колобърът и продължи в същия тон. – Районът на платото, за което ти споменах в началото, е неспокоен. Там земята, често се тресе Така че ако успеем да докараме дракона до платото единствен изход за него оттам, ще се окаже само пътят към небето.

– Когато бях заложник при юечжите, чух да разправят, че по времето на Цин Шъхун-ди, сегашният управник на Поднебесната империя се явявал като дракон, за да защити онеправданите селяни – усмихнато добави Богутур.

– Ето сега ти се удава възможност с очите си да се увериш дали това е така. Доколкото ми е известно, само в пиянските си оргии императорът досущ приличал на дракон.

– Да. Аз съм горд, че на мен се падна честта да се срещна на бойното поле с един от тези, които вече хиляди години разиграват племената от Голямата степ като кукловоди. Той и предците му успяваха по всякакъв начин да ги настройват едни срещу други, но винаги в полза на Поднебесната империя. Сега той ще плати за пролятата кръв на много поколения наши бащи и братя, за озлочестените ни майки и сестри, за отнетите спокойни старини на дедите ни, за прекършеното детство на поколения наши деца. Кръвта се измива с кръв!

– Разбирам жаждата ви за разплата, Ваше величество! – гласът на колобъра видимо промени интонацията си.  Желанието ми обаче е да си спомните времето, когото решавахте как да отвърнете на мераците за лесна печалба на племето, което бе поощрявано именно от император Гао Цзу. Желанието ми и сега е да прецените трезво какво ще спечелите, ако плените или убиете в бой императора? На каква цена ще плените или разгромите огромната му армия?

– Какво!? Нима искаш да го потупам по рамото и да го пусна по- живо, по-здраво? – разпалено скочи Богатур.

– Чакай, чакай. Драконът още не е влязъл в капана. Може да подвие опашка и да се върне там, откъдето е дошъл. – охлади ентусизма му колобърът.  Знам за желанието ти да завладееш и обединиш в една държава цялото население на Земята, което ти е известно до днес. А сега към теб се е запътила голяма тепсия, на която е положена богатата земя и многобройното население на Хан.

– Е, и защо тогава трябва се е откажа да постигна тази своята цел тъкмо сега, когато тя изглежда така близка и постижима? – прекъсна колобъра Богатур.

– Твоята крайна цел, която поставяш на своята държава, не трябва да бъде едно временно могъщество. Бъдещата единна и единствена световна държава, в каквато се стараеш да превърнеш нашата хунска държава, трябва да бъде трайна и вечна. За тази цел тя трябва да има един единен и единствен народ, и то именно народа на хуните.

А сега искам заедно хубаво да преценим какво ще ни даде едно военно завладяване на империята на Хан. Според мен това всъщност не разрешава поставената задача, а само привидно постига поставената цел. Защото още по-трудното, по-мъчното следва. Почти невъзможно е сега за нас и за нашият малочислен народ да направим от ханското население един единен с хуните народ.

Колкото и голяма да е по пространство държавата ни, колкото и силна да е войската ни, колкото и могъщ де е духът на народа ни, все пак този народ е все още твърде малоброен, за да може поне с малки изгледи за успех да бъде натоварен с тежката задача да претопи и да превърне в хунски народ няколко десетки пъти по-многочисленото ханско население. При това, към нашата държава едва отскоро бяха приобщени хунски, както и близки до хуните по произход, племена. До неотдавна тези племена бяха независими и все още не са напълно привързани към нас и трябва още време, за да се слеят напълно с хунския народ.

Искам да ти припомня съдбата на множеството хунски княжества, образувани в миналото в крайграничните области и примера не само с гибелта на червените, южните хуни, но също така и съдбата на княжеството Цин – родината на Шъхуан-ди.

Както знаеш от историята, на хунските княжества се е удавало да завладеят и да подчинят големи части от китайската земя и население; също така им се е удавало да наложат своите княжески родове за китайските династии. Но, въпреки това винаги тяхната хунска кръв се е различавала, а те са изчезвали почти безследно в морето от цинци, без да успеят не само да претопят поне част от цинския народ или да го направят по-близък до себе си; дори без да успеят да присадят у цинците поне частица от своите държавнически разбирания и без да могат да споят самото цинско население в един единен народ. Знаеш също добре и особеностите на цинския народ и, че е изключително трудно да му се въздейства.

Ето защо, завладяването на Хан, колкото и възможно да ти се струва от военна гледна точка, означава всъщност ако не изчезване на малобройния ни народ във вълните на грамадното море от ханци, то най-малко неговото силно отслабване. И накрая разбери, че завладяването, макар и блестящо като военен подвиг, ще означава не победа, а поражение за държавата ни.

Дуло спря за малко, пое дъх и продължи:

– Виждам че си готов да ме прекъснеш, но остави ме да разсъдя за някои неща на глас:

Първо, ако не завладеем Хан, но унищожим войската му, не ще бъде никак трудно там да се набере и въоръжи една нова войска, за която многобройното и богато ханско население представлява достатъчен източник.

Второ, не е трудно един победен и оказал се негоден хански император да бъде заменен с друг.

Трето, един победен и посрамен император в Хан е по-полезен за нас, отколкото един нов, върху когото не би тежал лично позорът; нов император, който би се смятал за по-силен и по-умен от предшественика си и който би се стремил да докаже, че наистина е по-добър от него. Убитият на полесражението от врага император, би бил само знаме за следващите поколения. Победеният и опозорен жив император ще бъде повече във властта на своя враг, отколкото ако би се намирал в плен у него.

Аз свърших. Сега можеш да ме посечеш за даване на лоши съвети или да приемеш предложенията ми, ако счетеш, че са разумни.

– Значи предлагаш да ги пуснем, така ли?

– Не веднага. Ще ги държим седем дни и тогава ще ги пуснем.

– Защо точно седем дни?

– Погледни розетата, която лежи на гърдите ти. С нея под всевиждащият поглед на Тангра ние колобрите определяме дните и часовете на сраженията, така че да имат щастлив изход. Седем е числото на завършения цикъл. Като се опираме на него ние ще покажем на ханските жреци, докъде сме стигнали в овладяването на природните стихии, на видимия и невидим свят.

От друга страна то е много старо число – който си позволи да излезе от числото 7, една съчица да вземе, убиват го с камъни. Ако кажат една лоша дума, веднага на въжето ще увиснат.

През тези седем дни войската на императора ще се разпадне. Известно ми е, че вече сред войниците има тежки измръзвания. Това е, защото болшинството от тях са хора от далечния юг, където рядко пада сняг. Лошо са екипирани – нямат ботуши, а са обути в грубо изтъкани чорапи.

Успехът ти ще бъде сигурен, защото:

– войската на императора ще бъде лишена от свобода за маневриране;

– по-голямата част от войниците му не са обучени, а оръжието им няма да е подготвено за бой;

– императорът не може да предвиди бъдещите си действия;

– лагерът му ще е пълен с болни;

– подкрепление няма да може да дойде;

– войниците ще бъдат уморени;

– бойният ред ще бъде нарушен.

– Е, как ти се струва такава картинка?

– Трябва да помисля. Не съм чувал досега някой, който да е поставил противника си на колене и да му прости. Да го пусне, без да пролее капчица кръв! Никой от багатурите ми не е обучаван на такава война.

– Няма и да чуеш. Ти ще си първият и последният, който го е сторил!

В зимния мрак таборът сияеше в жълто под звездите, осветен от десетки и хиляди огньове. Центърът му бе разчистен и около шатрата на Богатур имаше огромен празен кръг. Вòините на стотици родове и племена бяха се събрали заедно под трептящите светлини. Броните и дрехите им бяха оцветени в четири различни цвята – бял, сив, червен и черен. Болшинството държаха саби, наскоро изковани в ковачниците на Паламар.

Вятърът не спираше да духа в широката котловина, но тази вечер беше по-лек.

Когато Богатур се появи, канът таркан Лабас, целият в червено, слезе по стъпалата на талигата и застана в първата редица до колелата от дърво и желязо. Богатур остана за момент загледан в хората, възхитен от цветовете на събралото се множество. Багатур багаин Сивин в бели доспехи и багатур багаин Бузан в сиво, слязоха от платформата, като всеки спираше за миг, за да погледне безбройните редици, губещи се в тъмнината. Последен беше колобър Дуло.

Богатур остана сам и затвори очи. Благодари на Тангра, че го е довел дотук, начело на такава огромна войска. Пророни няколко думи и за малкия си син. Да можеше да го зърне поне за миг. Беше повел народа си по нов път и само Тангра знаеше къде ще го изведе той. Отвори очи и видя Алгара. Беше му родила прекрасен син.

– Дойдохме тук от стотици различни племена – изрева Богатур.

Искаше му се гласът му да достигне до всички, но дори каленото на бойното поле гърло не можеше да се справи с подобно предизвикателство. Онези, които не можеха да го чуят, трябваше да се задоволят с предаденото им от предните редици.

– Доведох в тази котловина българите, кардамар, бояндур, венсу, сакелар, кюеше, чирмиш и бик. Доведох динлин, гекун, бома, суле, кута, янци, туган и дучиар. Дойдоха дунху, юечжи, хинур, тубоа, шанюл, шахиз и таргиз.

Докато назоваваше всяка група, членовете ù се раздвижваха по местата си. Забеляза, че дори тази вечер са се строили поотделно, въпреки различния цвят на броните си. Нямаше да бъде лесно да се асимилират хора, за които родовата и племенната чест стоеше над всичко. Няма значение, каза си той. Щеше да ги накара да вдигнат очи още по-нависоко. Паметта не му изневери нито за миг, докато споменаваше всяко племе, дошло да се присъедини към него в сянката на граничната планина. Не пропусна нито едно – знаеше, че това щеше да бъде забелязано и запомнено.

– Нещо повече, призовах и онези, които нямат племе, но са запазили честта си и се вслушват в повика на кръвта. Те дойдоха при нас и ни се довериха. Казвам на всички ви, под небето на Тангра няма различни племена. Има само един хунски народ и той започва съществуването си тази вечер, на това място.

Някои нададоха радостни викове, други останаха с каменни физиономии. Лицето на Богатур в рамката на черния шлем бе като маска на арийски вòин и всички носеха неговите черти. Хората пред него трябваше да разберат, че това, което той иска от тях, не означава загуба на чест.

– Ние сме братя по кръв, разделени толкова отдавна, че вече не помним откога. За мен вие сте един род от всички племена, аз съм кръвен роднина на всеки от вас. Наричам ви свои братя под знамето си и ще яздим като един род, като един народ.

Млъкна, за да прецени реакцията им. Бяха чували тази идея и преди, предаваха я шепнешком от племе на племе. Въпреки това бяха изненадани да я чуят изречена ясно от него, самия. Повечето не приветстваха думите му и младият кан трябваше отново за кой ли път да потисне внезапния пристъп на раздразнение. Тангра знаеше, че ги обича, но собственият му народ понякога го подлудяваше.

– Ще съкрушим огромната войска на император Гао Цзу. След това ще завладеем нови земи. Ще имате коне, жени и злато, мед и масло. Всеки ще се страхува само щом чуе името ви. Всеки мъж тук ще бъде кан за онези, които свеждат глава пред него.

Най-сетне се разнесоха радостни викове и Богатур си позволи да се усмихне доволен, че най-сетне е напипал верния тон. Нека по-ниските по ранг водачи се тревожат за амбициите на другите около себе си. Той беше искрен във всяка своя дума.

– На юг оттук, се намира войската на императора, чиято плячка от обоза му си поделихте. Ще се изправим срещу тях като вълци срещу агнета и те ще преклонят глави пред сабите и лъковете ни.

Там ще забия знамето си и земята ще затрепери, щом го направя. Когато Майката-земя разбере, че нейните синове и братя са се завърнали при нея и са намерили наследството си, тя ще посрещне с ликуване бурята от Голямата степ.

Отново последваха викове и Богатур вдигна ръце, за да въдвори тишина, макар да преливаше от удоволствие.

– Ще яздим през сухи земи и ще носим нужната ни вода за всяка една внезапна атака. И няма да спрем, докато морето не ни заобиколи от всички страни и очертаем пределите на Великата Арийска Империя. Това ви казвам аз, кан Богатур и моята дума е Закон.

Надигна се рев и Богатур щракна с пръсти на Бузан, който чакаше долу. Той му подаде тежък прът от сребърна бреза, към който бяха привързани единадесет конски опашки. Множеството замърмори при вида му. Някои разпознаха черното на рода бик или червената опашка на чирмишите, завързана заедно с другите. Всяка от тях беше знаме на кан на някое от големите племена, които Богатур бе събрал в Голямата степ. Когато той пое пръта, Бузан му подаде и синята конска опашка на балбар.

С чевръсти пръсти Богатур я привърза към другите и заби края на пръта в краката си. Зимния вятър развя многоцветното знаме и опашките се заизвиваха като живи.

– Свързах цветовете – извика той.  Когато избледнеят, няма да има разлика помежду им. Ще станат едно знаме, на един народ.

Военачалниците му вдигнаха сабите си и множеството отговори импулсивно. Хиляди оръжия се устремиха към небето и Богатур кимна, попаднал изцяло под властта на емоцията. Нужно беше много време, докато шумът утихне, макар че той държеше свободната си ръка вдигната и призоваваше за тишина.

– Братя, клетвата, която ще положите, ви обвързва. Но тя не е по-силна от кръвта, която вече ни е съединила. – Коленичете!

Предните редици незабавно паднаха на колене и задните повториха като вълна, щом видяха какво се случва. Богатур следеше внимателно, но не откри колебание. Всички бяха негови.

Колобър Дуло се изкачи по стъпалата на талигата, като внимателно се взираше над главите на вòините.

Тангра,
Аз съм човек на Тангра
Кълна се в Небето
Кълна се в Бога на сияйното Слънце.

Думите му се върнаха при него и заляха котловината на вълни, когато онези отзад ги повториха. Изрекъл клетвените слова той се наведе взе кана с дясната си ръка и изля водата върху главите на предните редици като изрече:

– Който наруши тази клетва, нека кръвта му потече като тази вода!

Повторението на думите му от хилядите гърла отново изпълни клисурата.

– Който наруши тази клетва да не може да язди повече кон! – продължи той като посочи обърнатото седло.

Хилядното множество повтори думите му.

– Нека тази клетва бъде здрава като тези преплетени ремъци!

Колобърът отново се наведе взе снопче ланшна трева и го разпръсна върху главите на мъжете с думите:

– Ако някой наруши тази клетва, нека трева покрие гроба му!

… нека трева покрие гроба му! – отекна многогласният мъжки хор

– Сега сме един род и едно племе – изненада ги Богатур. – Наричам ви мои братя и сме един народ и ще яздим заедно. Нека тази нощ никой да не мисли и скърби за племето си. Сега сме едно още по-голямо семейство и земите чакат да ги завладеем.

Спусна ръката си и всички изреваха, този път като един. Миризмата на печено овнешко се носеше с вятъра, стъпката му бе лека, а вòините се готвеха за ядене и пиене.

На сутринта щяха да потеглят към платото Байдан.