Живеехме на края на селото. От източната страна дворът ни опираше в селските лозя, на запад пред вратника ни имаше голямо празно пространство – „края” както го наричахме ние децата, а и възрастните. Границите на „края” на юг и север достигаха окрайнините на селото, а на запад на разстояние 150 метра се намираше дворът с къщата на баба Жейновица… или това беше вътрешния външен край на селото.

Цялото това пространство от началото на пролетта се покриваше с пача трева, магарешки бодил и бъзе и само току пред нашия вратник минаваше крайселският път. Сочната трева бе любимо лакомство на махленските кокошки, гъски, патици и пуйки, а сред магарешкия бодил пасяха на воля крави, коне, магарета, че даже и биволи.

Седмица преди Голяма Богородица „края” оживяваше: стопаните с мотики, лопати, гребла и метли почистваха и дооправяха местата на миналогодишните хармани, които бяха девет.

Бай Тодор Шамралито* също излезе да подготви хармана за предстоящата вършитба. Помагаше му цялото семейство начело с дядо Александри, стрина Минка, дъщеря им Стояна, синът им Сандю и роднините им леля Петра и мъжът й Михал Марока.

Най–напред с мотики отесаха тревата и бодилите, като пръста и боклуците натрупаха около подравнената площ, така се образува малък кръгъл насип. Докато другите се занимаваха с това, Шамралито застана в центъра, където изкопа дълбока дупка. После двамата със сина си донесоха стожера, поставиха единия му край в дупката, изправиха го, насипаха обратно изкопаната пръст около кръглото дърво и старателно я затъпкаха.

После бай Тодор впрегна два коня – единият алест, а другия бял като сняг в каменен валяк, когото тогава наричаха „ивърлак”. Валякът представляваше цилиндрично каменно тяло с надлъжен отвор по средата. В този отвор се поставяше здрав дървен или метален прът към който се присъединяваше конски или волски впряг.

Бай Тодор застана в центъра на хармана опря гръб о стожера, хвана юздите на двата коня и ги подкара, а валякът тежко се затъркаля след тях, оставяйки равна, плътна диря след себе си. Обиколките се редяха една след друга, а следата след тях се отваряше като ветрило от средата към периферията и обратно, докато хармана стана равен като тепсия, а повърхността много твърда, така че дори и подкованите копита на конете не оставяха следа по нея.

– Толкова за днес! – обърна се бай Тодор към помагачите.

– Михале, утре започваме да караме снопите, а ти Сандьо, напои конете, закарай ги в дама, дай им сено, вземи катраницата и ела да подмажем колелата на колата, че да е готова за утре!

Когато на другия ден излязох на „края”, харманът на Шамралито беше готов за вършитба. Около него имаше наредени два кръстеца – единият техен, а другият на бай Михал; по самия харман бяха гъсто разстлани житни стебла, а бай Тодор тъкмо изкарваше от двора три коня – двата впрегатни и младата кобилка Копринка. След като ги доведе до хармана, той ги свърза за юларите трите един до друг, а за юздата на мъжкия кон прикрепи дълго въже. Вкара в хармана така подготвената „тройка” и отпускайки въжето. После се изтегли до стожера, подсвирна на конете, а те сякаш само това чакали, хукнаха в тръс около стопанина си. Така препускаха, докато той не реши, че класовете са се слегнали, част от тях са отронили натегналото зърно и е време да се премине към следващата стъпка от вършитбата.

Стопанинът изведе конете от хармана, подаде поводите на Копринка на притичалата Стояна, а двата възрастни коня впрегна във втория „ивърлак”. По дължината на периферията на обикновен каменен цилиндър бяха изсечени надлъжни ребра, които, погледнати отстрани, му придаваха вид на зъбно колело. Неговото предназначение бе, при движението си върху житните стръкове да овършее, да отрони и последните зрънца от житните класове.

Най-после настъпваше мигът, който ние децата толкова дълго чакахме – диканята*, на която ни позволяваха да се возим, като допълнителна тежест.

– Ристо, какво стърчиш като побит колец, ела да те повозя на диканята, която купихме тази зима от дядо ти! – обърна се към мен дядо Александри, който бе заел мястото си зад извития нос на диканята, там където се захващаше теглича на конския впряг.

Не чаках втора покана и бързо седнах на голото, рендосано до блясък дъно на диканята, която дядо бе измайсторил.

– Хайде, добричките ми, дий! – извика дядото, хванал юздите в мазолестите си ръце. Конете хукнаха в тръс и ние като кораб се понесохме сред жълтото море от стебла и класове. Не че бях виждал истински кораб, но така си го представях – с гордо извит нос, порейки вълните. Тук вълни нямаше, но скоро след нас започна да се издига пушилка от прах, примесен с дребни сламки и осил. Тази смес щипеше очите и запотените ми бузи, но аз бях горд, че помагах на стопаните във вършитбата. Горд бях и за това, че седях редом с този човек, за когото бях слушал баба да разправя, че на младини улучвал с пушката си герак, виещ се над същото това място, където сега двамата с него вършеехме новото жито.

Дойде време да изкарат диканята от хармана и с търмъци и дървени вили – четирироги и двуроги, наричани яби – да се прибере овършаната слама и да започне да се пласти на саплък* до двора на семейството.

След като сламата бе изнесена, стрина Минка, леля Петра и кака Стояна с дворни метли започнаха да смитат на голяма купчина овършаното жито в средата на хармана. Вече бе обяд и беше време да се прибирам в къщи преди майка ми да ме е повикала.

Когато отново се върнах на хармана, за да помагам с каквото мога, бай Тодор с дървено гребло загребваше от купчината жито и с премерен замах го изхвърляше нагоре. Появилият се лек западен вятър, издухваше настрани останали сламки, частици и осили от класовете. Те се трупаха като продълговата жълта пряспа до самия край на хармана, а едрото зърно, миришещо на пресен хляб, се издигаше като златисто-кафява пирамида под лопатата на древен жрец.

На някои хармани вече се използваха ръчни веялки, но Шамралито предпочиташе по този древен начин да изкара хляба си, пък може би не му достигаха и средства. Това не знаех, пък и не ми бе работа да питам.

Междувременно бай Михал бе докарал една волска кола снопи и сега със Сандю направо от каруцата ги пренареждаха на кръстеца.

Неусетно слабият до преди малко вятър се засили и стрина Минка извика:

– Тодоре, този вятър ще докара нещо! Давай да прибираме отвяното жито в хамбара, докато е време!

– Нищо, булка, ще затихне, не се кахъри! – отговори й бай Тодор, позапря работата си и избърса потното си чело с кърпата, която бе затъкнал на колана си, после отново размаха лопатата.

Когато вдигнах глава, защото сянка падна над хармана, черен облак с провиснали сиви краища се търкаляше ниско по небето откъм Кутлубей*. Той бе закрил слънцето и сега ниските му дипли опираха вече о края на селото.

– Тодоре-е-е, нали ти рекох, спри! – изкрещя стрина Минка, понесла празен шиник* в запретнатите си ръце.

Но вече бе късно. Едри, тежки капки дъжд удариха по гладката повърхност на хармана и дигнаха пушилка. Плюх си на петите и хукнах към къщи, но град като гъши яйца ме застигна току под портичката, отворих я, но по гърба си вече усещах удари като от хвърлени камъни.

– Христо, майка, дойде ли си, виж какво става навън!? – прегърна ме майка.- Ела, ела тука на кревата, не стой до прозореца, че току виж някое парче ти е пукнало главата! – засуети се тя и ме прибра на креватчето, където спеше братчето ми.

А навън стана страшно, притъмня като в нощ. Трясъкът от падащите парчета лед по керемидите, примесен от силния вой на вятъра и плющящите водни струи по прозорците – създаваха впечатление, че е настъпил краят на света.

Когато лятната буря премина и излязох навън, и първото нещо, което прикова вниманието ми, бе че посред лято целият „край” се мъдреше покрит с бяла палена от ледени парчета.

От розовите храсти в градинката на майка бяха останали само стърчащи бодливи пръчки, а лехите сякаш бяха застлани със цветен захарен памук.
Кокошките една по една излизаха на двора, опитваха се да кълват безбройните подобия на техните яйца, но усетили студенината им, подвиваха до коремите си крак след крак, а кръглите им очи учудено се кокореха и търсеха отговори и закрила от изстъпилия се напред герест петел.

Лека, полека около пустеещите хармани се появяваха черни фигури на суетящи се около кръстците хора.

Вършеенето на дявола и събралите се всички черни сили над селото и околността, бе траяло само 30 минути. Нищо не бе попречило на злите сили да вземат своя курбан: нито наближаващия голям християнски празник, нито сакралните езически знаци на харманите.

Не можех да повярвам на очите си: мястото, на което до преди час, като на тепсия бе подреден част от усилния труд на тези работни хора, сега бе разсечено на две от придошлия откъм лозята мътен порой.

Застанала до тази черна бразда, свряла ръце под престилката си, стрина Минка хлипаше и нареждаше като на умряло. Влажните й очи бяха вперени в жълтеещите, като разсипани златни зрънца, житни зърна – като диря, на похитено имане…

– Стига, булка, не плачи! „Откъдето дошло, там и отишло!” – приближи се към нея дядо Александри. – Хайде немой, чедо! Иди къде пещника*,
стъкни огъня и приготви нещо за вечеря, че я виж, кое време стана! – побутна я по лакътя той и тръгна, шляпайки с калеврите* си към другите мъже…

*Диканя – примитивно приспособление от сковани дъски с набити отдолу остри кремъци,
което се използва за вършитба, теглено волове или коне.

*Калевра – плитка кожена обувка.

*Кутлубей – днес село Неофит Рилски.

*Пещник – лятна кухня.

*Саплък – голяма трапецовидна копа слама.

*Шиник – дървен цилиндричен съд. Използва се обикновено като мярка за житни храни /8-10 килограма/.

*Шамралито – този прякор бай Тодор бе получил по повод на това, че като бил болен, с обречено примирение се обърнал към лекуващия го лекар с думите: ”Ша мра ли, госин докторе?” – и това не убягнало от острия език на селския зевзек.