Дядо Нено обичаше животните. Със своя собствена обич, неподправена, малко груба на пръв поглед, но чиста и всеотдайна. Той например не можеше да се примири, че неговият гъсок е победен от някой от многото други, които в ранните пролетни дни придружаваха гъски повели на паша жълто-сивите си гъсета. Неговият петел трябваше да е най-наперен и най-гласовит в махалата, неговия коч* имаше най-големите и най-вити рога, а неговото куче единствено в селото можеше да открие и убие йоркьопек (пор). Но ако тези прояви на неговите питомци имаха преди всичко махленски характер, то по съвсем друг начин стояха нещата с конете му.

Един зимен следобед, когато двамата с чичо ринехме снега пред сайванта* в двора влезе дядо Нено. Едва притворил малката вратичка на вратника, той в движение се провикна:

– Петре, видях те миналата година как със сивата кобилка на Кюркчийското Данче изпревари всички на Тодоровден! Сега искам да яздиш моя Бегльо! Знам че пак ще надпревариш всички, защото моят кон е най-добрият!

Така докато изговори всичко това с леко клатещата се походка съседът ни дойде до нас, опря се с една ръка о стената на хамбара и погледна очаквателно чичо. Той заби лопатата в пряспата и се обърна към госта:

– Добре дошъл бай Нено! – протегна ръка той и здрависа новодошлия. 

– Заповядай, да влезем в къщи и там да поговорим.

– Петре, бързам, ще изкарам овцете да се поразтъпчат, че вече цяла седмица са затворени в ъгъла*. Искам да ми кажеш само дали си съгласен да яздиш коня на празника и си тръгвам?

– Добре, бай Нено, щом искаш няма да ти чупя хатъра*, нали сме съседи, пък току виж, че сме станали и сватове! – леко усмихнат и с дяволити пламъчета в очите отговори чичо Петър

– Туй исках да чуя! Ако ти остане време, ела да видиш Бегльо, пък и той да те види, да те подуши и да те приеме като ездач – изрече комшията, протегна ръка и с думите

– “Да е хаирлия*” – отново си стиснаха десниците. 

– Ха, останете си със здраве и Петре, ти да ядеш по-малко, че да е леко на кончето ми, опита да се пошегува дядо Нено, но шегата му не прозвуча съвсем искрено.

Неволно погледнах чичо – тогава той учеше в МТУ*-то и според мен бе твърде слабичък, за да тежи на големия и силен кон.

– Виж го ти, комшията, пак иска да се перчи и то пред цяло село! Пък и заповядва! – по-скоро на себе си, отколкото на мен изрече на глас чичо и продължи да рине дълбокия сняг.

Когато след третия час (такава бе съботната ни програма) бегом с чанта в ръка най-после се озовах в източната окрайнина на селото, там, от където излизаше шосето за Варна, всичко наоколо бе почерняло от хора. Имаше и другоселци – най-вече мливари, които чакаха реда си на близката мелницата. Даже оголените клони на крайпътните дървета се огъваха от нетърпеливи любопитни, желаещи първи да видят пристигащите конници. Днес бе Тодоровден и по стар обичай тук се провеждаше кушията в чест на Свети Тодор. Желаещите да се надпрепускват биваха извеждани по шосето на около три километра източно от селото до каменната кариера. От там обратно към селото започваше надбягването. Ездачите яздеха конете на гол гръб, като можеха да използват само къса юздичка.

С мъка си пробих път до каменния мост с намерение да се покача на перилата му, за да мога да видя пристигането на чичо Петър, но и там местата бяха заети.

– Ида-а-а-а-т! Задават се първият кон! – разнесе се ясен глас, някъде от високото, от тези, които бяха на дърветата.

Не виждах нищо освен гърбове с ямурлуци*, но от напрежението, което обхвана хората около мен разбирах, че конниците са близо.

– Черен кон е напред! Даже е изпреварил останалите с няколко дължини! – все така отчетливо и възбудено редеше непознатият глас от високото.

– Изглежда е конят на бай Нено, не, не май е на Карагьозовите?! – обади се продран бас от другата страна на шосето.

– На бай Нено е, вече виждам пуловера на Петьо! – чух познатия глас на бачо Кольо и се запровирах през навалицата нататък, откъдето се чу гласът.

Вече различавах познатите гърбове на приятелите на чичо Петър – Кольо, Генади “Шопа”, Христо “Арпито” (след години той щеше да ми стане свако), “Брофкин”и другия Петър, на когото кой знае защо казваха “Джон”, когато по каменната настилка изтрополяха копитата на първия кон, а след това тропотът на много коне се смеси с възгласите и виковете на развълнуваната тълпа. Едва се добрах до познатите ми и бачо Кольо ме грабна на раменете си:

– Личко, видя ли, чичо ти излезе първи, изпревари с две дължини сивия жребец на Карагьозовите! – възкликна радостен той и ме понесе към двора пред мелницата, където щяха да награждават победителите. 

От раменете на бачо Кольо видях как все още възбуден от надпреварата високият, строен кон нервно биеше копита о жълтите каменни плочи, виреше звездочелата си глава и гръмко пръхтеше. Чичо с една ръка придържаше юздечката, а с другата потупваше мощната му шия и му говореше нещо успокоително.

От ниската пристройка встрани от главния вход на мелницата излязоха трима души и се приближиха до чичо и коня. Единия заметна през едното му рамо пешкир и докато закрепваше бяла риза към другото му рамо, втория постави на главата му венец от здравец и чимшир*. През това време третия се обърна към множеството, което се тълпеше край каменния дувар, който обграждаше двора, вдигна в ръцете си чисто нова юзда и обяви, че конят на Нено Димитров се награждава с юзда. 

От всичкото това, което ставаше пред детските ми очи, от радостните възгласи на познати и непознати сърцето ми се изпълваше с гордост и аз пъчех гърди, оглеждах се дали мои другарчета са сред множеството, за да видят, че днес най-личният човек в селото бе моят чичо. 

Тогава изненадващо за годините му през портата в двора влетя дядо Нено, грабна юздата и се обърна към чичо Петър:

– Казах, казах ли ти Петре, че ще ги надминеш! Бегач, голям бегач е моя Бегльо, видя ли Петре! 

– Стойо! – обърна се щастливия собственик на победителя към зет си – вземи чула и наметни кончето, че я го виж – целия е потен!

– Бегльо, Бегльо! – нареждаше просълзен щастливия собственик, докато наместваше плъстената наметка върху широкия гръб на вече успокоилия се победител – Новградец* е твърде тесен за теб!

Минаха няколко години. Един есенен ден, когато се връщахме от училище Хюсню, чийто баща гледаше малките кончета на ТКЗС-то*, ни каза, че още сега можем да отидем до оборите, където конярите ще ни дадат да яздим, който си поискаме кон. Това станало защото жребците били скопени и ветеринарите разпоредили пострадалите животни непрекъснато да се движат, за да могат раните им да заздравеят по-бързо.

Когато се върнах в къщи захвърлих чантата си на масата, отрязах си една порязаница, намазах я със свинска мас, поръсих я с червен пипер и изхвърчах навън. Навън вече ме чакаха Иван и Хюсню, а след малко един след друг дойдоха Панко, Гошо с брат си Стоян и последен пристигна Кольо. 

Тръгнахме за другия край на селото, като се изпреварвахме един през друг и на глас обсъждахме техниката на ездата на голо. Не че някой от нас имаше опит в това. Аз също бях я яздил само във въображението си, когато четях приказки за юнаци, принцове и царе, които винаги яздеха приказни коне. Тайничко си мечтаех да подражавам на чичо Петър и да яздя най-бързия кон в селото – Бегльо. 

Така в ранния есенен следобед “великолепната ни седморка” се озова пред конюшните в стопанския двор на кооперативното стопанство.

Пред отворената врата на единия обор видях дядо Нено и се запътих към него, докато Хюсню поведе другарчетата ми към другия дам.

Когато го приближих дядо Нено подпря вилата, с която почистваше нещо пред входа и се обърна към мен:

– Ха, Ристо, какво те води насам? – попита той и обърса с ръкав зачервеното си лице.

Аз, кой знае защо леко се смутих, наведох глава, но все пак с наведени очи едва чуто промълвих:

– Казаха, че можем да разкарваме скопените коне. И аз, … такова, дойдох да те помоля да разхождам Бегльо!? – чух като изпод земята неузнаваемия си глас.

Дядото нищо не каза само се обърна и влезе в обора. Стори ми се, че измина цяла вечност, докато се появи отново:

– Чедо, виж какво направиха с моя Бегльо! – задавено изхлипа възрастния човек и две едри сълзи се търкулиха по небръснатото му лице.

Той беше отишъл заедно с добитъчетата си в общия обор и бе станал гледач на коне, само и само да не се дели от СВОИТЕ.

Поех юлара от ръката му е едва тогава повдигнах очи нагоре – уж бе същият кон, но не беше така, в погледа му се четеше някаква неизмерима тъга, хълбоците бяха хлътнали, нищо не бе останало от някога гордата му осанка. И тази все още кървяща рана, показваща мястото на насилствено отнетото му достойнство!? Добре, че дядото се приближи, повдигна ме и аз неусетно се озовах на гърба на Бегльо. Изпъкналия от неволите му гръбнак срещна слабините ми и леката болка от съприкосновението ми напомни още веднъж за неволите, които бе изпитал напоследък.

– На добър час! – изпрати ни дядо Нено и аз поех към изхода на двора, сякаш цял живот бях яздил.

Ден след ден, направо след училище отивахме в обора, оставяхме чантите си при конярите и яхвахме конете. Яздехме и си представяхме, че сме Аспарухови войни, които се завръщат от битка. В това сражение поразени бяха само конете. Сякаш някаква невидима зла ръка, бе нанесла дълбок удар по останките от някога конния ни род…

Един по един другарчетата ми се отказваха, кой се оправдаваше с родителите си, кой с уроците, но ми се струваше, че на всички болките им дойдоха май в повече.

Само аз продължавах да препускам из пустите есенни сокаци, защото в жилите ми бе кипнала частица от древната българска кръв – кръвта на конния ми народ и се вживявах като приказен багатур* яхнал кон-вихрогон. 

Много ми се искаше ездата ми да бъде видяна от едно момиче от нашия клас. Затова по няколко пъти на ден минавах край портата на тяхната къщата. Белким ме види какъв напет юнак съм на коня. Но никога не я видях на двора, а може би стоеше до някой от прозорците, прикрила се зад пердетата, кой знае!?

Не ми оставаше друго освен вярата, че правя всичко, което зависи от мен за доброто на Бегльо. Да премахна болката от очите, с които ме поглеждаше, когато го възсядах, да върна гордата му осанка на победител. Да изтрия сълзите в очите на стария ми съсед дядо Нено. 

*Багатур – универсален български войн, когото наподобяват днешните командоси.

*Коч (тур.) – нескопен овен.

*МТУ – машинно-тракторно училище.

*Новградец – старото име на град Суворово.

*Сайвант (перс.) – сушина, навес.

*ТКЗС – трудово-кооперативно земеделско стопанство.

*Хаирлия – на добро и благополучие.

*Хатър (тур.) – воля, желание.

*Чимшир – градински храст /или дърво/ с бухлати клонки и дребни вечнозелени листа.

*Ъгъл (диал.) – кошара.

*Юлар (тур.) – водило на оглавник.

*Ямурлук – някогашна дебела горна селска дреха за лошо време.