След първоначалното бясно препускане на изток отрядът на багатур багаина Сивин и сетин багаина Безмер, преследвачите му преминаха в бавен галоп, който поглъщаше километрите един след друг. Преди слънцето да залезе, хората на предводителя на окутите Кунгей се опитаха на три пъти да намалят дистанцията и бяха отблъснати от стрелите на обърналите се в седлото вòини. За разлика от хуните окутските конници не можеха да стрелят точно в движение. Конете им бяха по-бързи на къси разстояния, но сега бяха принудени да се впуснат в дълга гонитба. Щом слънцето докосна червените хълмове зад тях, те бяха вече на значително разстояние от родните си места. Хунските вòини яздеха с мрачна решителност – знаеха, че изоставането означава смърт.

Сивин и Безмер се срещнаха по средата на предната редица. Не знаеха колко хора са изгубили край лагера на врага. Окутите ги изненадаха с яростта, с която се сражаваха. Знаеха, че те са по-многобройни от тях и затова бяха доволни от постигнатото. Сега им оставаше да обезкървят колкото могат преследвачите и накрая, когато ги изморят достатъчно, да ги смажат. И двамата знаеха, че по-лесно е да гониш, отколкото да бягаш. Очите на барса и на орлите бяха отпред, също като при хората. Да препускаш след врага поддържаше духа силен, а да го чуваш зад гърба си топеше увереността на вòините. Но въпреки това те не трепнаха.

– Мислиш ли, че ще ни преследват и в тъмното? – попита Безмер.

Багатур багаинът се озърна през рамо към преследващите ги ездачи. Тридесет хиляди души гонеха по петите петнадесет хилядният им отряд и той не можеше да съди за качествата им. Бяха оставили толкова трупове край лагера, че гневът сигурно щеше дълго да държи окутите по следите им. Бяха ги отблъснали при изненадващото нападение и сега нямаше да ги оставят да се измъкнат без преследване. Докато гледаше враговете, Сивин трябваше да признае, че са отлични ездачи. Бяха показали дисциплина и кураж. Срещу това отрядът им можеше да противопостави единствено отличната подготовка, на която беше ги подложил Богатур през време на обучението. Нямаше да паднат дори, ако трябваше да препускат до края на света.

Сивин погледна към залязващото слънце, което вече беше само златна ивица, която хвърляше гърчещи се сенки пред неговите хора. Даде си сметка, че не е отговорил на въпроса и сви рамене.

– Изглеждат твърдо решени, но са по-бързи на къси разстояния. Акобях на мястото на вожда им, щях да изчакам съвсем да се стъмни и да се приближа, когато няма да можем да ги виждаме, за да ги отблъснем.

Безмер яздеше предпазливо, пазеше силите си. Лявата ръка го болеше и краката му се бяха вдървили. Въпреки това той се мъчеше да скрие гордостта си от постигнатото на билото. Атаката му срещу фланга бе разбила окутсктите войници, но Сивин не беше споменал нищо за това.

– Значи щом се стъмни, ще трябва да препуснем по-бързо около километър, така че да не могат лесно да скъсят дистанцията.

Сивин трепна при мисълта да препусна с пълна скорост по непознатата земя.

Най-големият им страх беше да не би окутите да знаят, че долината внезапно ще свърши, може би с блокирана клисура. Имаше вероятност отрядът им да препуска към собственото си унищожение. Безмер напрегна поглед да види какво има отпред, но върховете от двете страни сякаш нямаха край. Внезапен глад прекъсна мислите му и той бръкна в джоба си, за да извади парче сушено овнешко. На последната дневна светлина погледна колебливо черното месо, но накрая откъсна парче и го задъвка, след което предложи и на Сивин. Багатур багаинът го прие, без да каже нищо и откъсна едно парче, преди да му върне остатъка. Не бяха яли от сутринта и умираха от глад.

Слънцето залезе и долината се изпълни със слаба сивкава светлина, която бързо преливаше в мрак. Имаха малко време преди изгрева на новата луна. Отдадоха заповеди, които едва се чуха в грохота на копита, и темпото постепенно се ускори. Сега всичко беше в краката на небесните коне от конюшнята на Бинду.

Чуха как отзад конете на окутите преминаха в пълен галоп, но вече бяха увеличили дистанцията. Безмер нареди последната редица да изстреля по три стрели в тъмното. Решението бе наградено с трясъци и викове, които отекнаха в хълмовете. Преследвачите отново изостанаха и Сивин и Безмер намалиха темпото, готови всеки момент отново да препуснат в галоп. Небесните коне вече бяха участвали в бой и атака в този ден. Много от тях бяха уморени и се мъчеха без вода, но нямаше начин да им дадат почивка.

Лунният сърп хвърляше сребриста светлина върху летящите през долината войски. Някои хунски вòини я използваха, за да пуснат още стрели, докато Безмер не заповяда да пестят запасите си.

Трудно беше де се убие човек с щит в тъмното, щеше да им трябва всяка стрела.

Кунгей препускаше в свирепо мълчание начело на своите хора. Никога не бе изживявал нещо подобно на това лунно преследване и не можеше да се освободи от натрапчивата мисъл, че лети към някаква черна пропаст без изход. Беше преследвал бягащи войски и преди, но само за кратък див момент, преди врагът да се пречупи, след което можеше с радост да сече вратовете на бягащите или да пуска стрели, докато колчанът му не се изпразни. Подобни случаи му бяха скъп спомен като завършек на битки, в които се бе разминавал на косъм със смъртта.

Това тук беше нещо различно и той не разбираше хунския военачалник. Яздеха в добър ред и отблъскваха всеки опит да бъдат настигнати преди залез. Нима бяха изгубили самообладание? Не бягаха в безумна паника. По-скоро сякаш пазеха силите на конете си и поддържаха дистанция колкото да не ги достигнат стрелите на преследвачите.

Скръцна раздразнено със зъби. Раненият му хълбок пулсираше. Още не можеше да си прости, че хунското нападение ги изненада. И докато се организират, врагът достигна до шатрите. Но това вече бе зад гърба му, а сега всеки следващ километър го отдалечаваше от лагера и го караше да се пита дали хуните не го откъсват нарочно. Дали друг техен отряд нямаше да нападне неохранявания лагер? Но не можеше да дръпне поводите и да ги остави да се измъкнат. Кръвта му крещеше за отмъщение за изкланите му събратя. Но дали хуните бяха замислили засада толкова далеч от бойното поле? Невъзможно. Докато луната пълзеше нагоре, той напрегна очи в сумрака за някакъв знак, че неприятелят се оттегля към друга сила, която дебне в околните клисури.

Не видя нищо освен гърбовете им. Яздеха така, сякаш не ги преследваше огромна армия от бесни мъже, решени да им вземат живота. Гневът на Кунгей го поддържаше, когото студът се засили.

Отпи глътка вода от мяха си и го тръсна раздразнено. В суматохата не беше го напълнил и му оставаше съвсем малко вода. Усещаше, че хората му го гледат, но нямаше какво да им каже. Не би се върнал в лагера посрамен, че е оставил нападателите да избягат ненаказани. Не можеше да го стори.

Сивин и Безмер прекараха голяма част от нощта в разговор. Взаимното им уважение се задълбочи още повече през дългите часове на седлото. Мъжете около тях дремеха на смени – до тях винаги имаше някой приятел, който да поеме поводите, ако конете им се отклонят от редицата. Никой не падна въпреки клюмналите глави. Отрядът беше намалил темпото, когато луната започна да се спуска в небето и преследвачите им моментално бяха препуснали в галоп, скъсявайки отново дистанцията. Три пъти ги бяха принудили да поддържат безумна скорост, но щом утрото наближи, двете войски препускаха в тръс, а по муцуните на изнурените им коне белееше пяна.

Безмер видя вълчата зора и посегна да побутне Сивин. Луната избледня в сребристо над хълмовете. Започваше новият ден. Вероятно им предстоеше нова атака и мъжете наоколо разтъркаха очи, за да прогонят умората. Нощта сякаш се беше проточила безкрайно и в същото време бе траяла само миг. Въпреки врага по петите им обстановката беше странно спокойна, докато вòините разделяха последните си запаси от сушено месо и си предаваха меховете топла кисела вода, докато не ги изпразниха.

Сивин беше натъртен и с пресъхнала уста. Имаше чувството, че във всяка негова става се е набил прах. Кръстът го болеше и той с почуда погледна врага, който продължаваше да ги преследва.

Когато светлината се засили, видя, че конете на окутите са изтощени и ездачите им се олюляват в седлата, но не бяха изпопадали, нито пък позволяваха на отряда на преследваните да се отдалечи твърде много.

Безмер се гордееше с вòините на дунху, които бяха минали на тяхна страна и той по нареждане на кана лично ги бе обучавал. Бяха пострадали повече от всички останали и мнозина бяха изостанали в задните редици на отряда. Въпреки това продължаваха напред. По-малко от половин километър разделяше двете войски и това не се бе променило от най-тъмните часове.

Докато слънцето изгряваше в цялото си великолепие, Кунгей даде нареждания на командирите. Беше прекарал тежка нощ, студена и изтощителна. Краят на долината не се виждаше и той знаеше, че са изминали повече от сто километра наведнъж. На по-млади години сигурно щеше да се изсмее на такова предизвикателство, на неговата възраст коленете и глезените го боляха при всеки скок на коня. Хората му също бяха изтощени, макар да притежаваха мрачната издръжливост на хора от оазисите на Такламакан. Вдигнаха глави, когато дойде заповед отново да съкратят дистанцията. Този последен път щеше да накара хуните да влязат в сражение!

Не препуснаха внезапно, с което да предупредят врага. Вместо това Кунгей подкара бавно задъхания си кон и скъси разстоянието само на четиристотин крачки, преди хуните да реагират. Тогава вдигна ръка и изрева с прашно гърло за атака.

Хората му забиха пети и изтощените коне препуснаха в нестроен галоп. Кунгей чу как едно животно изцвили и падна, просвайки ездача си на земята. Не видя какво се е случило и когато наближи на двеста стъпки, сложи на тетивата дълга черна стрела от колчана си.

Хуните не бяха видели заплахата и отговориха със залп стрели, които пуснаха в галоп. Дори така точността им бе ужасяваща и Кунгей видя хора и коне да рухват стъпкани от двете му страни.

Изръмжа от ярост, щом перата на една стрела докоснаха бузата му. Конят му залиташе, но въпреки това намаляваха разстоянието. Пусна стрелата и изкрещя тържествуващо, когато тя улучи един неприятел в гърба и той падна от коня. Десетки други също бяха улучени, макар бронята да спаси някои. Падналите се озоваха под конете на окутите и се загърчиха в прахта, а костите им се превръщаха в кървави трески.

Кунгей изкрещя дрезгаво на хората си, но те бяха на предела на своите сили. Разбра това от начина, по който се олюляваха в седлата. Много от конете бяха окуцели през нощта и изоставаха назад, а ездачите им напразно се мъчеха да ги подкарат с камшици и удари с ножници.

Замисли се дали да не им заповяда да спрат, но те бяха положили твърде много усилия. Каза си, че могат да издържат още малко, докато хуните не убият конете си и самите не започнат да измират. Очите му бяха възпалени от прахоляка, през който бе яздил през цялата нощ, и не му оставаше нищо друго, освен да гледа как врагът се отдалечава отново на половин километър и повече. Останаха на това разстояние, слънцето се издигаше все по-високо и по-високо и никоя от страните не успя да увеличи или скъси дистанцията. Кунгей прибра лъка обратно в кожения калъф зад левия си крак и потупа коня по шията.

– Само още мъничко Черен вятър – промърмори той на измъченото животно. Знаеше, че много от конете ще бъдат съсипани след такова препускане. Никога преди това не бяха гонени толкова дълго и голяма част от тях никога нямаше да се възстановят. Чу още едно тупване и вик, когато един кон се сгромоляса някъде зад него, препъвайки онези около себе си. Знаеше, че ще последват и други, но въпреки това задните редици на хуните го примамваха и той присви очи срещу пушилката.

Отрядът излезе от сенчестата долина в равнината и настроението се повиши. Виждаха утринния дим от шатри в далечината и поеха на изток по добре отъпкан път. Някъде отпред имаше лагери и потенциални подкрепления за преследвачите им. Сивин нямаше представа колко души може да събере вождът на окутите. Лагерите можеха да бъдат опразнени за войната, или пък добре укрепени и готови да посрещнат набег на тяхна територия.

Пътят бе широк и добре утъпкан. Хунските редици се прегрупираха, за да могат всички да стъпват върху твърда земя. Излязоха от планината в облак прах и продължиха да яздят по петдесет в редица. Мина пладне и жегата започна да поваля коне и хора и от двете страни. Те изчезваха под копитата. От отряда на хуните зле бяха само конете от групата на дунху.

Безмер поглеждаше от време на време Сивин и чакаше от него да реши кога е най-подходящото време да спрат. Сивин яздеше сковано и погледът му почти не се откъсваше от хоризонта. Както изглеждаше, младият военачалник можеше да язди безкрайно.

– Време е багатур багаине – най-сетне се престраши Безмер.

Военачалникът бавно излезе от унеса си, промърмори нещо неразбираемо и плюна, но лепкавата храчка достигна само до гърдите му.

– Вòините ми от племето дунху изостават. Конете им не могат да се равняват с нашите – продължи Безмер.  Може да ги изгубим. Онези зад нас оставят разстоянието да се увеличи.

Сивин се обърна в седлото и трепна, когато мускулите му запротестираха.

Окутите се намираха на почти километър зад тях. Конете от първата редица се препъваха и куцаха. Сивин кимна и на лицето му се появи уморена усмивка.

– С това темпо един километър е само четиристотин удара на сърцето – рече той.

Безмер кимна. Бяха прекарали част от утрото в преценка на скоростта. Избираха си някой отличителен белег, минаваха покрай него и отбелязваха кога окутските редици стигат до същата позиция. И двамата намериха изчисленията за лесни и се забавляваха, като преценяваха разстоянието и скоростта, за да убиват времето.

– Тогава да увеличим темпото – отвърна Безмер. Подкара Светкавица в лек галоп и редиците ги последваха. Врагът се смаляваше мъчително бавно, когато военачалниците си избраха поредния маркер. Първите окутски конници минаха розовия къмък шестотин удара след последния хун. Двамата се спогледаха и мрачно кимнаха. Бяха изминали по-голямо разстояние. Всички бяха уморени и натъртени, но времето бе настъпило. Сивин и Безмер пуснаха заповеди по строя, за да подготвят вòините. Макар и да бяха на предела на силите си, двамата видяха в зачервените очи на мъжете наоколо нещо, което ги накара да се чувстват горди.

Безмер бе изпратил заповеди на стотниците от дунху отзад и един от тях излезе напред през редиците да говори с него.

Вòинът от дунху бе покрит с дебел пласт от прах, така че около очите и устата му се бяха образували пукнатини. Въпреки това Безмер различи гнева му.

– Военачалнико, сигурно не съм разбрал правилно заповедта ти – сухо изграчи той. – Ако се обърнем да посрещнем врага, моите хора ще се озоват в предните редици. Нали не искаш от нас да минем отзад?

Безмер хвърли поглед към Сивин, но багатур багаинът се бе втренчил някъде в хоризонта.

– Хората и конете ти са изтощени, Анзой – рече той.

Хилядникът не можеше да отрече, но поклати глава.

– Стигнахме дотук. Хората ми ще бъдат посрамени, ако бъдат изтеглени от последната битка.

Безмер видя свирепата гордост на командира и си даде сметка, че не е трябвало да дава нареждането. Много от вòините на дунху щяха да умрат, но те също бяха под негово командване и не биваше да се опитва да ги спаси.

– Добре тогава. Получавате първата редица, когато наредя да спрем. Ще ви пратя копиеносци. Покажете ми, че заслужавате тази чест.

Хилядникът се поклони в седлото и се върна отзад. Безмер не погледна към Сивин, но той кимна в знак на съгласие.

Нужно бе малко време заповедите да се предадат по редиците. Те сякаш подействаха като глътка кумис на уморените мъже. Вòините се поизправиха в седлата и приготвиха лъкове, копия, саби и палаши. Докато все още продължаваха напред, Сивин изпрати копиеносци да подкрепят тила и ги изчака да заемат местата си.

– Минахме дълъг път, Безмер – рече той.

Сетин багаинът кимна. След това нощно препускане имаше чувството, че е познавал Сивин през целия си живот.

– Готов ли си, старче? – попита той и се ухили въпреки умората.

– Точно като старец се чувствам, но съм готов – отвърна Сивин.

Двамата вдигнаха високо левите си ръце и описаха кръг със свити юмруци. Хунските редици рязко спряха и обърнаха задъханите си коне с лице към наближаващия ги враг.

Сивин изтегли сабята си и посочи към прашните окутски конници.

– Това са изтощени мъже – изрева той.  Да им покажем, че сме по-силни.

Конят му изпръхтя гневно и препусна в галоп срещу врага, а хълбоците му се заиздуваха като ковашки мехове.

Кунгей яздеше замаян. Ту се унасяше, ту отново идваше на себе си. Понякога си мислеше за шатрата, в която го очакваха седемте му жени. Струваше му се, че е там, а това препускане е просто трескав сън, изпълнен с прах и болка.

Вòините около него нададоха дрезгави викове с пресъхналите си гърла и той бавно вдигна глава и примигна. Видя, че хуните са спрели, и тържествуващо пое изпепеляваща глътка въздух. Видя как задните редици вдигат копия и внезапно разстоянието между двете войски започна да намалява. Почти нямаше сили да говори. Опита се да извика, но гласът му бе немощен шепот. Кога беше свършила водата? Тази сутрин ли? Не помнеше. Видя приближаващата редица. Лицата на вòините на дунху бяха застинали в зловещи гримаси. Дори тогава едва успя да повдигне щита си.

Някаква част от него отбеляза, че приближаващите копиеносци носят кръгли щитове в левите си ръце.

Двете армии се сблъскаха с вцепеняващ трясък. Тежките брезови копия разбиваха щитове и промушваха хора. На тесния път колоната се вряза в окутската конница и се заби дълбоко и още по-дълбоко, разкъсвайки я на парчета.

Стрели засвистяха покрай ушите му и Кунгей усети, че нещо изгаря стомаха му. Погледна надолу, видя забитата стрела и се опита да я издърпа. Конят му най-сетне бе спрял да се движи и рухна на колене, когато сърцето му се пръсна в гърдите. Кунгей полетя напред, но десния му крак се оказа затиснат от падналия кон, коляното му се разкъса, а тялото му се усука, докато падаше. Изохка, когато стрелата се заби още по-дълбоко в него. Виждаше хуните да яздят като призраци отгоре.

Не чуваше нищо, степен вятър ревеше в ушите му. Хуните ги бяха помели и той се изплаши за изоставения лагер. Трябваше да се върне, помисли си… и умря.

– Избийте всички! – изкрещя Сивин през грохота на копита и викове на хора.

Окутите се опитваха да се сплотят, но повечето едва успяваха да вдигнат повторно палашите си и се стелеха на земята като пожъната пшеница. Багатурите ги премазаха с колоната си, набирайки нови сили с всеки убит.

Минаха часове и прашния път стана червен от кръвта. Стъмни се и клането продължи, докато вече не можеха да виждат къде удрят. Онези, които се опитаха да избягат, бяха повалени със стрели или гонени като заблудени кози. Сивин изпрати съгледвачи да търсят вода и накрая се установиха на лагер на брега на малко езеро само на два километра по-нататък по пътя. Вòините трябваше да внимават, тъй като конете им можеха да пият до пръсване. На мнозина се наложи да ги удрят по муцуните, за да не пият прекалено много вода. Едва след като животните се напиха, хората се хвърлиха в езерото и тъмните му води станаха розови от кръв и прах. Гълтаха, пиеха, повръщаха и приветстваха гръмко военачалниците, които им бяха дали тази победа. Безмер се погрижи да похвали Анзой за начина, по който бе командвал своите. Бяха се врязали във врага с ненадмината свирепост и сега седяха край огньовете с хуните, горди от ролята, която бяха изиграли.

Сивин и Безмер пратиха хора обратно на пътя да разсекат мъртви коне и да ги донесат при огньовете. Мъжете се нуждаеха от месо, колкото и от вода, ако искаха да стигнат обратно при Богатур. И двамата знаеха, че са извършили нещо необикновено, но се върнаха към обичайната рутина на лагера, като си размениха единствено тържествуващи погледи. Бяха присъединили още едно племе към Хунската империя.