„8:30 часът. Магнитен азимут 96 градуса. Дистанция 12 кабелта. Цел – среден десантен кораб на котва. На мачтата – два флага „Нула”, един под друг. От кораба се извършват леководолазни работи”.

Ако можех да преодолея бариерата на времето, с такъв рапорт би ме посрещнал старшият на наблюдателен пункт от състава на морската разузнавателна група по време на тактическо учение в полите на връх Папия в началото на август 1977 година.

В ония години с такива кораби провеждахме летните си водолазни лагери по южното крайбрежие на Черно море. Целта им беше чрез осъществяване на комплексни, интензивни и целенасочени тренировки знанията на бойните плувци да се превърнат в трайни умения и навици.

Като правило в един от последните дни на лагера се организираше дълбочинно спускане с леководолазен апарат.

В онази августовска сутрин, ако се вгледах през въоръжените очи на наблюдателя, щях да забележа, че клапата на кораба е спусната на нивото на водата, а това означаваше, че вратата на времето е отворена и можех да прекрача прага.

Инструктажът за деня беше завършил преди броени минути в товарния отсек, който се използваше и за спално помещение, с разположени по двата борда метални легла. На две работни места беше съсредоточен целият боен състав на МСРО. В десния край на празното пространство, зад клапата, до поставена сгъваема работна маса, беше заел мястото си ръководителят на спускането, а срещу него свещенодействаше лекарят на поделението. Между импровизирания медицински пункт и първото легло на левия борд беше мястото за работна проверка на леководолазното снаряжение.

Мястото за спускане на левия край на клапата все още беше пусто и само поклащащият се възел на спусковото въже сякаш подканяше първата тройка леководолази да поемат по свободния му край към долния свят.

Осигуряващата група в състав от гребец и леководолаз вече беше заела мястото си в гумена лодка ЛАС -5М на няколко метра пред клапата. На ръба и с лице към мен за последна проверка преди спускането бяха застанали Гениалния и Морза.

Тук горе, на светло и топло, подводният боец трябва да подготви своята душевна и физическа нагласа, така че да пренесе в света на мълчанието това, което прави възможно пребиваването му там, макар и за кратко. Границите за спускане на дълбочина се определят от биохимичните промени в организма, от способностите той да се приспособява и зависят от газовата смес, която диша леководолазът под налягане. Дишането на сгъстен въздух дава значително по-широки възможности по отношение на дълбочината.

Днес основно трябваше да насочим вниманието си към проявите на дълбочинното опиянение, които ограничават спусканията на водолазите, дишащи сгъстен въздух, в границите между 50 и 70 метра дълбочина. За първи път ни предстоеше да се движим по законите на стъпаловидната декомпресия при изплуване; да шлифоваме уменията, които бяхме придобили при гмуркане на дълбочина до 20 метра. 

Сега, на прага необходимо беше да проверя готовността на момчетата да парираме всички вредни въздействия на непознатия за нас свят, като им противопоставим екипировка, знания и воля за преодоляване а възможните препятствия по пътя ни надолу, за да сме в истинска хармония с високото налягане, тъмнината, студа и страха.

Погледът ми се спря на плавниците, които трябваше да ни върнат обратно горе – унгарците ги бяха направили достатъчно здрави и еластични. На десните крака, малко над глезените жълтееха пластмасовите кании на водолазните ножове, а до тях бяха втъкнати шнорхелите. Баластните колани по правилата бяха закопчани над коланите на съветските леководолазни апарати АВМ-1М.

Проверих налягането в бутилките и изправността на автоматите. Огледах маските, които щяха да ни осигурят добра видимост към мрачните дълбини. Всичко беше наред.

Днес естеството на спускането предполагаше и защита от студената вода и придънните слоеве, затова бяхме навлечени с чехословашки неопренови костюми. Далеч от морето братята ни по оръжие изглежда не бяха предвидили, че морската вода ще разяде металните ципове още на второто спускане и сега вместо тях изобретателните българи бяха поставили петелки и огромни пластмасови копчета. Поради ниското качество на материята костюмите бяха изпъстрени с ръчни шевове и лепенки.

Дълбоко се съмнявах, че щяхме да се изпотим в занятието.

Попитах бойците за самочувствието, колкото да надникна в очите им. Всички се страхувахме от предстоящата среща с дълбочината. Всеки, който не го правеше, беше напълно откачен. Ако не уважаваш страха, няма начин да се справиш с него. Днес той можеше да бъде много опасен, защото в даден момент имаше вероятност да прерасне в паника. Затова трябваше да се научим да го овладяваме, да го преборим, да го разберем. Едва тогава можеше да го отпратим назад, зад плавниците.

Двамата изглеждаха спокойни, но малко напрегнати. Щях да се взирам в очите им неотклонно до долу. Попитах за правилата, свързани с безопасността на спускането, и сякаш само това чакал, Морза издекламира:

– Безопасният престой под вода е равен на сумата от дълбочината в метри и времето за престой в минути, но не трябва да превишава числото 50!

Получих разрешение от ръководителя за спускане и подадох сигнал за влизане под водата. Хванехме се за въжето. Реших да се спускаме по него с краката надолу, за да мога да следя реакциите на двамата по време на цялото гмуркане.

На дълбочина 1 метър подадох с ръце командите: „Изравни налягането в маската! Изгони въздуха от ушите си!”

Ако не успееха да изравнят налягането в маската, щеше да последва вендузен ефект с кръвоизливи в очите и кръвотечение от носа.

Ако не напълнеха ушите си с вода и не изравняха налягането в средното ухо, налягането щеше да разкъса тъпанчето. Болката ще принуди потърпевшия да завърти глава, а нахлулата вода да охлади средното ухо и временно да извади от равновесие невнимателния гмуркач.

Не исках да се случи нещо непредвидено, затова на всеки 3 метра подавах сигнала: „Изравнихте ли налягането?” – и получавах съответно: „О, кей!” /Да, добре съм!/.

Слънчевите лъчи като светли мечове разсичаха тюркоазената завеса над нас, пречупваха се, обгръщаха ни с топла сиво-зеленикава пелена и осветяваха пътя ни надолу. Така безпроблемно стигнахме до 30-ия метър. Тук светлината постепенно започна да избледнява и всичко потъна в сиво-зелено. Температурата рязко падна до 7 градуса и през дрипите на „костюмите” ясно виждах настръхналата „гъша”* кожа на момчетата. Внимателно се вглеждах в очите им, на тази дълбочина парциалното налягане на азота достига 4 атмосфери, той престава да бъде неутрален газ и започва да причинява смущения в дейността на нервните клетки с поява на опиянение, подобно на алкохолното, безпричинна веселост или влошаване на координацията на движенията. Всичко в душите ни беше наред, затова продължихме надолу, но светлината се сгъсти до полумрак и усетили смразяващия дъх на морските дълбини, телата ни затрепериха под дрипите.

Когато достигнахме отметка 50 метра, преустанових спускането и подадох сигнал: „Как сте?” Отговорът беше неизменното „О, кей!” Въпреки, че чувах тракането на зъби, в очите им светеше само твърда воля, която озаряваше пътя надолу.

Ако трябваше да спазя законите на медицината, трябваше да се връщаме. Да, но въжето продължаваше надолу в тъмното и самотният му край очакваше пръстите ни. Тогава? С какво това въже бе повече от нас? Дали с това, че в оплетката му не пулсираше топла кръв? Приех предизвикателството и продължихме надолу.
Студената прегръдка на дълбочината ставаше все по-плътна.

55 метра. Под нас ясно се очерта дънният слой – там температурата беше 4 – 5 градуса. Имах чувството, че е от сив желатин, толкова плътна изглеждаше.

Някак неусетно стигнахме края. Плавниците ни едновременно докоснаха сив, сбит пясък – дълбокомерът показваше 62 метра.

Стиснах треперещите от студ ръце на момчетата, очите им искряха, сигурно от преодоляната бариера, а не от азота.

Включих водолазното фенерче и то изведнъж се превърна във вълшебна пръчица – всичко, попаднало в слабия му лъч, засияваше се цяла палитра от цветове – от сиво до червено и оранжево. Можехме да продължим да се наслаждаваме на тази неземна игра на изкуствената светлина, но не биваше. Тук времето ни беше изтекло.
Най-после тръгнахме нагоре! Но както и при алпинизма, обратният път е по-труден. Бързото изплуване щеше да предизвика баротравма на белите дробове и кесонна болест.Затова се движехме пипнешком, със скоростта на най-малките мехурчета от издишвания от дробовете ни въздух. Това ни се струваше толкова бавно и мъчително, че правеше светът на светлината и топлината да изглежда безкрайно далечен и недостижим.

Лека-полека кръгозорът ни се разширяваше. Имах усещането, че навлизаме в среда от топъл, а по-нагоре и от горещ чай. Най-после стигнахме до заветните 3 метра под повърхността. Тук задължително трябваше да спрем за 1- 2 минути, за да може немирникът азот окончателно да се разтвори в кръвта ни.

С изплуването подадох сигнал към ръководителя по спускане „О, кей!”, с което го уверявах, че всичко е наред и подпомогнати от дежурния на трапа,
един по един се качихме на кораба.

Свалихме апаратите и екипировката, лекарят провери състоянието на всеки поотделно, а дежурният хронометрист отрази края на пребиваването ни под вода във водолазния дневник. 

Но за нас това не беше краят. С комплект № 1 – маска, плавници и шнорхел, заехме отново местата си на ръба на клапата, но този път в пълен състав – аз, Гениалния, Слона, Мустака и Морза. Предстоеше да скочим и с плуване да достигнем брега.

Преодолели психологическата бариера на дълбочинното спускане и пределно допустимото преохлаждане, сега подлагахме телата си на допълнително, маратонско натоварване в солената вода. Това бяха началните стъпала по пътя на изграждане на навици за постигане на дългите, достигащи до 8 – 9 часа пребиваване във и под вода, денем и нощем.

При тези ежедневни тренировки усвоявахме техниката на бойното плуване. Тя се различава от обикновения кроул по положението на тялото и координацията на движенията.

Вследствие на увеличената скорост от плавниците бойният плувец лежи по-високо върху водата. Нарасналото съпротивление на насрещния воден поток налага по-голяма честота при движението на ръцете, и да извършва загребването по-плитко /със свита ръка/. Плавниците забавят темпото на краката, за да се пести енергия. Вдишването е по-продължително, отколкото при плуване без шнорхел, а издишването – по-рязко. Трябваше да се научим да дишаме равномерно, като го съгласуваме със цикъла на ръцете. Неритмичното дишане води до ускоряване на вдишването, което увеличава съпротивлението на потока от въздух в шнорхела, а това води до бърза и обща умора.

Леки попътни вълни се плъзгаха по голите ни тела, отмъкваха като ловки крадци частици топлина и енергия и удовлетворени, отминаваха към тъмнозеления бряг, до който оставаха някакви си 12 километра.

Плувахме в триъгълник. От време на време се обръщах назад. Както и при марш на скокове, трябваше да контролирам скоростта и посоката, с тази разлика, че още тук, на този терен, стъпването накриво беше заменено с неочаквани порции вода от шнорхела, а обилното потене – с мръзнене. За разнообразие от време на време се гмурках и преодолявах по дължина и дълбочина участъци под вода, а следващите ме сигурно „благославяха” за допълнителното нарушаване на дишането.
Празното чувство в стомаха настойчиво насочваше мислите ми към обяда, но бързо се свиваше под натиска на поредното гмуркане.

Нямаше да има обедна почивка, направо след обяда щяхме да зареждаме бутилките с въздух, да кърпим повредените рани по вторите си кожи и да участваме в общия разбор на занятието. Така тренировъчният ден щеше да завърши някъде към 18:30 часа.

Такива бяха водните ни пътища: понякога равни, понякога спускащи се главоломно надолу, последвани от стръмни изкачвания – изтощаващи и продължителни.

*Гъша кожа – водолазен термин, при появяването и веднага трябва да се излезе от водата, за да не последва преохлаждане на организма.