Стигнахме до изоставената телеграфна линия и спряхме. Вече беше достатъчно светло и Младшия разпореди да прекратим прехода. Разположихме се до телеграфен стълб, около който, като островче сред ширналото се житно море, растяха шипки и бодливи бурени. Свалихме раниците и мокрите ни гърбове настръхнаха от утринния хлад. Събухме кубинките и свалихме чорапите, които се бяха сплъстили като кечета от проникналата влага, осили и слама. За мен обаче нямаше почивка – време беше за първия радиосеанс с Центъра.

– Др. Младши, къде ще опънем антената? – попитах наивно аз, въпреки че наоколо нямаше нищо друго освен редицата дървени стълбове, губещи се на хоризонта.

Без да се колебае, сигурно беше забелязал, че проводниците са прекъснати, командирът се изправи, опря гръб на дървения стълб, сплете длани на корема си и ми заповяда:

– Качвай се!

Това и чаках. Хванах със зъби вилката с антената, сложих десния си крак на импровизираното стъпало, дълго търсих дясното му рамо, докато поставя левия си крак. Без да искам закачих носа му, докато придърпвах десния, но той не реагира, а само извърна глава. Въпреки достигнатата височина все не можех да докосна извитите метални държатели на чашките, за да привържа неутралния край на антената. Затова, без да искам разрешение, поставих дясното си стъпало на русолявото теме.

Началството понасяше всичко това стоически. Тъкмо поднасях найлоновата нишка към заветната скоба и лекият утринен бриз донесе до наострените ни уши обезпокояващо бръмчене. Завъртях леко глава – ниско над нос Калиакра летеше вертолет. Подобното му на водно конче тяло беше устремило на север кръглите си ококорени очи и по това, че беше завъртяло опашката си към нас, личеше че не беше забелязало пълзящата по дървения стълб сиво-зелена гъсеница.

Неочаквано опората под мен се разклати, а само след миг изцяло рухна.

– Въздух! – изрева Командирът и се хвърли по корем.

От изненадата едва успях да свия глава към гърдите си и в следващия миг вече се приземявах с кълбо назад сред трънките.

Дълго, дори и след като звукът от вертолета отдавна беше заглъхнал, не смеехме да вдигнем глави – въздушният противник рядко прощаваше това.

– Др. Младши, трябва да използваме дежурната честота, за да изпратим донесението от проваления радиосеанс.

С подканянето за поддържане на стабилна радиовръзка с Главния щаб целях най-вече да узная как новоизпеченият командир ще се справи с наглед елементарната ситуация, в която беше попаднала подчинената му група. Бях убеден, че няма да повтори опита с телеграфния стълб, въпреки че на десетки километри наоколо нямаше жива душа, само на север в маранята трептеше като мираж залесителен пояс.

– Оставате тук и ме чакате, без да мърдате! – в гласа на командира звучаха нотки на удовлетворение от взетото решение, което така и не сподели с нас, за да не се оттече информацията по зейналите широки пукнатини към противника.

Слънцето се беше издигнало високо над хоризонта, когато той от положение „на колене” премести кобура с тежкия ТТ на гърба си, нахлупи маскировъчното кепе до уши и се хвърли в морето от натежали класове.

Взирах се в следата, която оставяше импровизиратият му кроул, и в замъгления ми от горещината и безсънието поглед черните кубинки сякаш вършееха, мелеха, замесваха, търкаляха и захвърляха стотици франзели „Добруджа”. Вярвах, че е в състояние да достигне целта си, вероятно залесителния пояс, без да повдигне глава, взирайки се само в компаса.

Черната сянка на телеграфния стълб се беше смалила и свряла в съсухарените бодили. А ние, сврели глави в трънките, се печахме заедно с хляба на народа.
Клепачите ми отдавна бяха спуснати като последна преграда за ослепителната гореща светлина, когато нещо ме побутна по рамото. Пред цепките на очите му, на края на прясно утъпканата пътека како крокодил лежеше Младшия. Лицето му, обърнато към мен, беше посивяло от неимоверното усилие, по скулите му се спускаха белезникави бръзгулки засъхнала пот, посинелите му напукани устни кървяха. В дясната си ръка държеше дълъг прът, с чийто край докосваше рамото ми. Все така, лежейки на хълбок в дирята си, той ми заповяда да завържа края на антената за тънкия край на дървото, което беше донесъл. 

Едва изпълнил разпореждането, пред смаяните ми очи настана чудо – с треперещи от дългото пълзене ръце, легнал по гръб, Командирът започна много бавно да повдига свободния край на дългата върлина. На въпроса ми каква е целта на това упражнение, той нравоучително заяви:

– Другарю Радист, трябва да ви е известно, че бамбукът израства със сантиметри в час и ако противникът наблюдава района, той няма да обърне внимание на поникващия самотен бамбуков стрък.Преглътнах на сухо тази желязна логика, която гъделичкаше носоглътката ми и предизвикваше пристъпи на неудържим смях.

Добре че останалите спяха! Но пред жалката картина от напразните шестчасови усилия на изпечения ботаник смехът ми присядаше.

До края на деня не се случи нищо запомнящо се. С падането на нощта продължихме придвижването си към целта. 

В какви ли тактически шедьоври щях да участвам при решаването на разузнавателните задачи в заповядания район, в пряк контакт с противника?… Знаеше само Командира.