Една врата в полутъмния ходник тихо се отвори и оттам излязоха двама воини в пълно бойно снаряжение. Единият от тях тихомълком махна с ръка на  колобър Небул и спътницата му да ги последват. Когато стигнаха края на коридора, един капак на пода беше вдигнат и под него чернееше правоъгълен отвор. Въпреки слабата светлина и воалът, който покриваше лицето и, Ясмина успя да забележи една каменна стълба, която водеше някъде надолу.

    „Къде ли ще стигнем, когато се спуснем долу? Но има ли значение накъде вървят след като тя е вече далеч от любимия си мъж. Още усещаше по тялото си горещата и същевременно нежна прегръдка преди раздялата им. – Пази момчето ни! Дай му моята и твоята сила! Нека порасте силен и мъдър, за да продължи славата на могъщия ни род ДУЛО! – А ти, защо не дойдеш с нас? Враговете са много, а вие сте малко!? – беше проплакала тя на рамото му. – Не мила моя! Няма да подвия опашка, като степно псе пред, копитата на ханските коне, няма да превия и гръбнак като брат си пред императорския генерал! А сега на добър час и нека Тангра ви води!”

    Старшият бе пропуснал надолу по стълбата помощника си и колобъра и сега стоеше на горното стъпало, като не смееше да я подкани да побърза. Тя обърна глава, може би за последен път виждаше чертога на мъжа си и след това се остави в здравите ръце на водача. Той внимателно я пропусна на второто стъпало и като я придържаше с лявата ръка, с дясната внимателно спусна капака. В това време помощникът му беше запали факла и в жълтеникаво-червеникавата и светлина двамата бавно и внимателно стигнаха до дъното, където ги очакваше колъбър Небул.

    Старшият пое факлата от подчинения си, заповяда му да подкрепя жената и тръгна напред.

    Вървяха доста по влажен и неприветлив тунел. На Ясмина и се струваше, че се движат в кръг, но накрая спряха в тясна килийка, където миришеше на гнила шума. Тук също имаше каменна стълба.

    Старшият отново връчи факлата на подчинения си и се изкачи по стълбата. Бави се горе някое време и, когато се появи, каза да го последват. На повърхността попаднаха в гъсталак. Наблизо се чу пръхтене и след като направиха няколко крачки видяха на малка полянка двуколка запрегната с едно муле.

    Старшият и помощникът му се поклониха ниско на жената и колобъра и се върнаха обратно.

–           Къде отвиваме? – загубила търпение, попита младата жена.

–           Трябва да бъдем далече оттук, преди да се разсъмне. Отиваме на добро и сигурно място.

    –   А къде е стопанинът на това животно, кой го е докарал тук?

    –   Добри хора господарке, не бери грижа за нищо – успокои я Небул, като и помагаше да се качи и да се настани в двуколката. Когато я настани удобно сред кожи и възглавници отиде при мулето, потупа го по гърба, отвърза повода му от дървото и го поведе по едва забележим в тъмнината горски път.     

   Двете колелета се търкаляха меко по ланската шума и наболата трева и унасяха в дрямка младата жена. В този момент зад гърба им, някъде на изток гръмна ханската музика и грохота на боя отекна сред  тъмните силуети на вековните дървета.

–           Майчеце Умай! – изхлипа младата жена. – Запази ми го! Опази бащата на детето ми!

    Ясмина отметна завивката и впери поглед напред, над главата на мулето, там където нощната гора разтваряше притихналите си дебри, като две тъмни порти, сякаш се надяваше там да се появи нещо… И то наистина се появи в трескавото и съзнание… „Видя се да язди до мъжа си. Студеният въздух на отиващата си зима свистеше в ушите им. Те се носеха в равнината, която беше затворена от север и юг от високите склонове на Небесната планина, а фигурите им се очертаваха на огромното кръгло слънце. Внезапно Баламир дръпна юздите на коня си.

–           Струва ми се, че сме на мястото. Виж, тук всичко е изпотъпкано от тях.

Може да са слезли на водопой.

–           Няма ли да ги изплашим? – попита тя, като слезе от кобилата и се огледа.

    По пухкавия сняг се нижеше следа от катерица – ситни стъпчици, водещи към леговището и в корубите на върбите край реката. Не беше възможно да ги проследи, защото белотата наоколо ги бе погълнала. В белезникавата светлина на долината големият кръг на зимното слънце се разливаше като кобилешко мляко по леденото небе. И тогава конете се появиха – точно в средата на слънчевия диск. Тя не беше подготвена за красотата на хилядите разноцветни гърбове, блестящи под водопада на слънчевите лъчи. Имаше белоснежни, златисто-жълти, сиви, огненочервени, светлокафяви и по-тъмни, та чак до непрогледно черни. И всички бяха жребци. Стройните им крака танцуваха в нечут за обикновеното ухо ритъм. Широките им гърди, продължаващи с дълги и силни шии, завършваха с малки, изящни глави.

–           Божествени са! – прошепна тя. Само Великото небе се движи с тях.

    Баламир я погледна нежно.

–           Той е тук! – пошушнаха устните и. – Златният ездач!

    Канът също слезе. Искаше да види онова, което съзираха нейните очи.

–           Къде е? – Зениците ти приличат на течен лазурит – възкликна той

–           Не го ли забеляза? Той води табуна! – каза тя, сякаш не чула думите му.

    Но в земния поглед на мъжа и се отразяваха само телата на „небесните жребци”.

–           Ще се отместя малко встрани, за да виждам по-добре. Ела и ти.

    Но тя не помръдваше.

–           Знаеш ли старата история за богинята Умай? Когато била девица,

красотата и блестяла тъй ослепително, че Великото небе се вглеждало само в нея. Но от горе Владетелят на земните и неземните неща не можел да я докосне. Понеже  искал да я усети, той се престорил на кон. Умай го доближила, очарована от хубостта му и погалила ръката му. Почувствал нежността и, Създателят и показал своя лик… От този ден нататък конят станал символ на Бога за нашите предци… Струва ми се, че всеки един от тези жребци може да бъде прероденият Небесен владетел!

    Баламир я прегърна през неподвижните рамене:

–           Ела, да си ходим вече.

–           Добър е законът, който наказва със смърт всеки, дръзнал да язди без повод такъв кон!

    Мъжът и я остави и се отдръпна малко встрани. Тогава се случи нещо, за което нито един от двамата не бе готов. Един жребец се отдели от стадото и препусна към тях, като постепенно забавяше ход. Беше катранено черен, без нито едно петънце по тялото. Гривата му бе толкова дълга и буйна, че почти докосваше коленете на тънките, силни крака. Широката му гръд се изравни с тях и животното се закова на място. Муцуната на тъмното животно се наведе пред краката на Баламир, а той простря ръка…

    Ясмина ясно видя как канът пристъпи напред и без да се двоуми, леко скочи на потният гръб. Конят се обърна, вдигна предните си крака, задните се напрегнаха и в следващия миг кон и ездач потънаха в чернилката на нощта…

–           Къде отива-а-а-аш? – изтръгна се от гърдите на младата жена.“ – Колобър Небул, канът…, мъжът ми…, няма го вече! – Ясмина скочи от двуколката и хукна към тъмнеещата гора.

    Изненаданият Небул, пусна поводите на мулето и хукна след жената. Настигна я преди тя да успее да потъне в пазвите на гората.

–           Успокой се господарке! – Тук няма никой. Сами сме. Сигурно ти се е присънило нещо лошо.

–           Той ми го взе! Видях, видях с очите си, как се качи на черния кон… –

Няма го вече нашият господар! Няма го моят Бал! Той е вече в Неговата Небесна Конница.

    При последните думи на Ясмина, колобърът бащински прегърна ридаещата жена и тя скри разплаканото си лице в гънките на дрехата му. – Горката, помисли си Небул, сигурно е видяла отлитащата душа на кана. Дано видението и се окаже неистинно!

    Когато слънцето надникна над белите върхове на Небесната планина, колелата на двуколката вече трополяха по калдъръмен път, а недалеч напред  димяха комините на малко село. От дясната страна на пътя имаше пропаст, а от лявата, по протежението на лъкатушеща река тъмнееха правоъгълници на обработваема земя.

    От север, изток и юг, като подкова, селото бе заобиколено от скалисти чукари и колобърът  неволно се обърна назад. Жената в каруцата се бе събудила и той забеляза как погледът и се стрелка нагоре към върховете, а после към каменните къщи на селото.

–           Не ми харесва това място – рече тя. Какво е това село, затънтено в този

пущинак?

–           Селото е разположено на търговския път, който отива чак зад планините в Хан. То служи за почивка на търговците и за отмора на мулетата им. По тези пътища товари на гръб могат да носят само те. Ездитните коне са твърде едри, за да се катерят по козите пътеки, затова е отгледана тази специална порода от дребни, но жилави животни, способни да се катерят високо в планината. Тук живеят и жените и децата на българската орда, която охранява пътя. Ние няма да останем тук. Ще продължим още по-нагоре до самата крепост. Вие само се покрийте, преди да стигнем до военния пост на входа на селото.

    Докато колобърът обясняваше, стигнаха пред бариера, която преграждаше пътя към селото. От дясната и страна имаше масивна каменна къща, а до нея навес с коневръз на който бяха привързани четири коня – два от тях бяха оседлани.

–           Добра среща пътниче! Накъде с тази двуколка? – посрещна ги напет воин в пълно бойно снаряжение.

    Колобърът мълчаливо бръкна в пазвата си и в дясната му длан му меко просветна златна розета.

–           Заповядайте, заповядайте ваша светлост! – Веднага ще заповядам на един чигот да ви придружи до страноприемницата. – изпъна снага десетникът, явно респектиран от тамгата.

–           Благодаря, нямам нужда от конвой. Аз сам ще се оправя. – отвърна

Небул и преведе каруцата през вдигнатата бариера.

    Под воала на синкавата мъглица, полегнала над селото, то изглеждаше пусто и безлюдно. Само пред голямата сграда, която се издигаше от лявата страна на пътя, в края на селото, десетина товарни мулета и пет бойни коня дремеха на дългия коневръз. Встрани от тях белокаменна чешма разливаше сребърни струи в дванадесет каменни корита.

    Небул поведе мулето към последния улук, и както си беше запрегнато, остави го да се напие до насита, а после завърза късо повода за близкия край на коневръза. След като стори това той отиде до двуколката и тихо каза на Ясмина:

–           Ще отида да купя нещо да заситим глада си – нашият и на превозвачът ни. Вие не се безпокойте господарке, но не се показвайте, аз бързо ще се върна.

    Не се мина много време и той се върна обрамчен с торба урвиш за мулето и бяла димяща пита, завита с червено-бял месал в едната ръка, а в другата голяма гаванка.

    –   Ханджията каза, че сиренето е козе и е най-добро за вас, господарке. – Ето, вземете питата и сиренето, докато аз напълня бъкела с прясна вода.

    След селото пътят се стесни още повече. Беше почти цепнатина в планината и въздухът бе студен от постоянния сумрак и сенки. 

    Когото склонът стана по-стръмен, пътеката се стесни отново и трябваше внимателно да се провират през цепнатините. Небул присви очи към тясната ивица небе над главата си и сега разбра колко непристъпна е българската крепост ”Орлово гнездо”. Чувал бе, че до някои от тези крепости се стигало само по „висящи преминавания”.

    Малко по-нагоре достигнаха и до стена,  в средата на която тъмнееше метална врата.

    Без да бърза Небул бръкна в пазвата си и извади оттам голям метален ключ. Той го постави в ключалката и го превъртя три пъти. После, както си беше в бравата, бавно го дръпна назад. Вратата подаде и с мек приглушен звук се отвори. Колобърът прекара мулето и каруцата от другата страна, върна се и отново заключи вратата.

    Тук слънчевата светлина едва не ги ослепи. Зад стената имаше разширение, а от мястото, на което се намираха се виждаше твърдината. Издигаше се високо през прохода и нямаше начин да се заобиколи. Стените от двете страни бяха твърде гладки, за да може някой да се покатери по тях, и Небул за кой ли път се възхити на строителните умения на сънародниците си, докато разглеждаше единствената огромна порта, която пресичаше пътя им. Тя беше от бронз и бе поставена дълбоко в каменни колони.

    Този път не се наложи да използва ключ. Вратата пред тях се отвори широко и самият стотник, придружен от двама чиготи излезе да ги посрещне.

Тримата все още не бяха се приближили достатъчно близо до каруцата, когато ужасен вик продъни дълбоката клисура – Ясмина раждаше. „Къде ли съм? Трябва да се прибера” – мина през ума и, но докато си го помисли, вече бе припаднала. Свести се от остра болка. Наистина раждаше. При нея бе само колобърът. Сигурно бе паднал мрак, защото навън бе тихо. Небул я гледаше загрижено.

–           Пратих да повикат жена от селото, която да ти помогне – надвеси се над нея той.

    Тя понечи да му кимне, но изпищя. Болеше я. Дори когато детето излезе някъде към полунощ, не спря да я боли. Едва мярна малкото личице на момчето и само мисълта, че е оцеляло и помагаше да се бори за живота си. А тя нямаше сили дори да говори. Кръвта и бавно попиваше отровата от възпалената и утроба.

   Хвана ръкава на Небуловия кафтан и го стисна. Осъзна, че той едва е усетил докосването, защото нито една част на тялото и не я слушаше.

–           Аз няма да доживея утрото – едва промълвиха посинелите и устни.

    После под клепачите и избухна светлина, сякаш някой бе доближил до лицето и запалена борина. „Това е Неговата Светлина”, мярна се в замъгленото и съзнание. И освен невероятния блясък жената не съзираше нищо друго. После разбра, че си отива. Никой, роден от земна плът, не би могъл да издържи парещата жега, която я обгръщаше. Стана и ужасно горещо и тя усети, че потъва в гореща лепкава мъгла. Затвори очи  и се предаде на трескавия сън. Нямаше представа колко време е прекарала в безпаметното си състояние. Когато се събуди, погледът и бе толкова замъглен, че стаята сякаш бе обгърната от дим. Опита се да повдигне глава, но около нея всичко преливаше от цветове – без очертания. Нямаше фигури, не съществуваха контури. Тя пак отпусна глава на възглавето. Гладен плач на новороденото разкъса пелената на нейната немощ. Беше забравила за бебето. Велики Тангра, каква майка бе тя! Детето и щеше да загине без нея. Опипом, Ясмина се надигна от постелята. Не виждаше почти нищо, но инстинктът я караше да пълзи към мястото, където бебето и я викаше, за да го нахрани. Приседна на хладния под и затърси своя син с пъплеща по камъка длан. Никой още не и бе казал, че детето е момче, но тя го чувстваше такова, още когато го носеше. Шарещата и ръка опипа замлъкналото бебе. Тя го повдигна бавно, защото дори неговото незначително тегло бе тежък товар за треперещото и тяло. Искаше да го види, но понеже очите и се изпълваха с мътилката на болестта, жената ги затвори плътно. Пръстите и обходиха контурите на личицето – милваха нежната кожа. И Ясмина се разплака. Тангра се бе показал милостив – новороденото бе здраво! Заразата, обхванала тялото и, не го бе докоснала. Наведе глава към него, погледна инстинктивно. И… го видя. Синът и издуваше бузки, като че и се усмихваше, и сърцето на майката трепна. Понечи да нахрани изгладнялото дете, но размисли. Може би кърмата и бе заразена от треската. Озърна се за Небул. Бе сама в стаята, но отвън се долавяше гласът му. Гушнала малкото си момче, тя се затътри към гълчавата. Имаше чувството, че върви цял ден. Опита се да се надигне и да достигне бравата, но се строполи на пода.

    В този момент вратата се отвори и на прага застана колобъра. Видя я и лицето му побеля. Тя вдигна глава и с последни сили му заръча:

    –   Намери, наме-ри кобилешко мляко. Аз не ще мога да го кърмя!… Кърмата ми е заразена от отровата на ханците…

    –   Аз, аз такова. – заоправдава се Небул. Баячката, която трябваше да ти помага все още я няма, но аз изпратих нов пратеник да доведе дойка. –  Ти не бери грижа, ще те излекуваме, а детето ей сегинка ще нахраня – докато и говореше така, той я подхвана и заедно с детето я положи на леглото. – А сега тичам да донеса мляко – обърна се той преди да прекрачи прага.

    –   Чак-кай! – с едва доловим глас, на пресекулки го спря жената на кана. – Аз си отивам. Искам да изпълниш последното ми желание, а то е да дадеш име на момчето ни – Бо-о-оян! Последната сричка бе като последно дихание.

    Когато с пълно ведро прясно мляко, колобърът влезе в стаята, майка и син лежаха прегърнати.  

–           Ето, донесох млякото. Прясно издоено. – запъхтяно изрече той. И като не получи отговор, той остави ведрото на пода и приближи до леглото. – Господарке, аз съм, Небул. Събудете се да нахраните момчето!  Като не последва отговор колобърът се престраши и прихвана внимателно ръката, която нежно бе обвила малкото телце. Тя бе студена и безжизнена.