Тази зима падна голям сняг и буквално затрупа селото ни. Сутринта, когато тръгнах за училище, минах през тунел, който дядо бе прокопал под пряспата, за да достигне до дама, и кошарата с овцете.

Бях един от малкото, който се добра до училище. Снежната пътека, по която изминах дългия път вървеше наравно с димящите комините на къщите.

Този ден изкарахме само един учебен час и в него правихме свободен преразказ за вълците. Може би защото наистина бе настъпило “вълче време”, когато хищниците бяха господари на териториите извън границите на селото. Но не беше съвсем така, макар зимата да бе хванала в капан селото, вълци наоколо нямаше. Те се появяваха единствено в двора на лесничейството с тела провисени на дълги пръти. Тия прътове лесничеите закачаха на стената на сградата, така че сиво-черните туловища на доскорошните господари на горите и полята наоколо, да висят в цял ръст, закачени за него за задните крака. Те не бяха погинали в схватки със селските вълкодави, нито от точния мерник на сербезлии ловци, а от подлата отрова стрихнин поставена в телата на неизлечимо болни овце и кози.

Така че, протяжният вълчи вой, който се разнасяше над притихналата под снежните преспи Черна гора, току над дядовата къща, вече го нямаше не се чуваше и късият сподавен лай на лисиците.

Не си спомням какво точно бях написал в своя първи преразказ: може би за призивният вой на вълк единак, отправен към пълната луна, която разливаше сребърна светлина над тъмния масив, току над дядовата къща; или за онова зловещо тракане на вълчи зъби, достигнало до детското ми съзнание по родовата памет, на онзи кърваво-бял харман около самотен горун в равна Добруджа; ясно си спомням обаче тревожното чувство на предизвикателството на белия лист, което ме обхвана тогава за първи път. Спомням си още, че на следващия урок другарката Бомбова ме изправи пред целия клас да прочета преразказа си и ме похвали пред другарчетата ми.

По това време все още не се осмелявах сам или с другарчетата си от махалата да отида в гората, която започваше още от плета на дядовия двор. Само веднъж съседа ни Добри, който беше осем години по-голям от мен и по това време пасеше овцете на баща си, ме взе със себе си да изкачим “баира”, както се изрази той. Не можеше да изкарва овцете поради големия сняг и бе го хванал съклета*.

Вървях след него, в неговите стъпки и, въпреки че неговата крачка бе по-широка и на места потъвахме в снега до пояс, аз не отстъпвах нито крачка от водача си. Така един след друг преминахме стръмния терен от лозя и овощни градини и навлязохме в гората. Тук на равното защитен от гъстите дървета снегът се оказа по рехав, нямаше замръзнали участъци, и навсякъде газехме до пояс, че дори и повече. Това явно измори бате Добри и той каза, че ще се връщаме.

Този снежен поход ми вдъхна увереност, че дълбокият сняг не е пречка да надникна по-дълбоко в тайнствената, зимна гора. Но за това ми трябваше приятел, а другарчетата ми не се съгласяваха да ме последват. Приятелят ми от детските години (вече бях на девет) Карабурун си бе отишъл от този свят и спешно се нуждаех от ново куче като него, което да ми е другар във вече по-големите игри, а и да мога да разчитам на него, ако изпадна в трудно положение.

Една сутрин в края на месец март, когато тръгвах на училище, татко се позапря малко преди да се качи на колелото и да тръгне за работа, погледна ме многозначително и каза:

– Отбий се след училище при чичо си Иван, той имал нещо за теб! – едва изрекъл и последната дума, татко се метна на колелото и завъртя педалите.

Едва дочаках последния звънец и хукнах към къщата на чичо Иван, която се намираше далеч от училището, в което учех тогава.

Запъхтян отворих дървената портичка и застанах пред пруста. Вратата на насрещната стая се отвори и на прага застани стринка:

– Ха, Христо, добре си ми дошъл! Влизай, влизай, я какъв си се зачервил, да не си бягал?

– Не стринке, няма да влизам, трябва ми чичо Иван! – задъхано се противопоставих на поканата и аз.

– Иване, излез, че детето не иска да влезе! – обърна се стринка Стефана към вътрешността на стаята.

Тогава на прага се появи по чорапи чичо Иван, усмихна се и зъбите му белнаха на мургавото му лице.

– Аха, юнак, дошъл си за кученцето, но да видим останало ли е нещо за теб, защото вчера ортака ми бай Иван Гаргата взе едно. Дяволитата усмивка не слизаше от лицето на чичо докато, без да гледа надяваше чифт от пашмагите* пред врата.

Със свито сърце тръгнах след чичо към сайванта. Когато стигнахме там от плетен кош покрит с парцали и вълна се измъкна бяло мъниче с черни петна по главата и телцето. Спря се погледна ме с още не избистрените си мътно-сини оченца, изправи се на мъничките си крачета, и понечи отново да дръгне към мен, но се спъна в дръжката на една мотика и се претъркули до краката ми. Грабнах малкото телце и го притиснах към гърдите си.

– Взел е мъжкото зевзекът му ниеден, промърмори чичо, но аз почти не го чувах и вече крачех обратно през двора.

– Нищо, че е женско, ще бъде добър пазач, като майка си, сега е малка но бъди сигурен, че ще порасне голяма и хубава – с тези думи чичо Иван ме изпроводи до портичката, а аз само се обърнах, усмихнах се притеснено, махнах му с ръка и, без да му благодаря хукнах към къщи сякаш той щеше да си вземе обратно кученцето.

Когато се прибрах майка и малкото ми братче не бяха в къщи. Оставих чантата си на масата, сложих кученцето на нашето креватче и изскочих навън. Отидох под сайванта, където баща ми държеше някои от инструментите си в едно дървено сандъче без капак. Изпразних съдържанието му на рафта и на бегом се върнах обратно в стаята. Кученцето свито на кравайче спеше. Отидох в другата стая, където в една торба майка ми държеше стари дрехи и чорапи, взех няколко дрипи, наскубах от неочепканото руно малко вълна и се върнах обратно. Разстлах парцалите и вълната в сандъчето във форма на полог и поставих в него новото ми шарено другарче. Тъкмо привършвах, когато чух по стълбите да слиза майка. Побързах да и отворя входната врата, защото носеше на ръце заспалото ми братче.

– Майко, майко, чичо Иван ми даде кученце и ще го наречем Шара, защото е женско – със светнало лице застанах до майка ми, която вече бе поставила спящия ми брат на леглото и разповиваше връхната пелена; ето поставил съм го в сандъчето до печката не спирах да се хваля аз. Едва тогава майка се изправи, погледна в другия ъгъл, видя спящото кутре и полугласно, за да не събуди Костадин, изшътка:

– Веднага да го изнесеш от стаята и да го пуснеш в дама при кравата, тук може да зарази детето с някоя болест!

– Но майко, Костадин може да си играе с Шара вместо с котката, понечих да възразя аз, но звучен шамар опърли лявата ми буза.

– Изнасяй го веднага или ще го върна на чичо ти!

Повече не се противих, защото познавах характера на майка ми, а взех сандъчето с все още спящата Шара и излязох на двора. Оставих скъпоценния си товар до вратата на дама, отворих вратата и се огледах: кравата Пенка лежеше на сламения под и кротко преживяше; погледна ме с големите си влажни очи, но не се изправи; минах зад нея и се изправих до преградата на сеновала; в единия му край под прозорчето се бе освободило достатъчно място за дом на приятелката ми.

Върнах се взех сандъчето и го поставих на празното място до дъхавото сено. Шара спеше а аз не отделях очи от нея. През това време кравата се изправи и аз, без вече да ме кара някой се заех да почиствам около нея, да поставям сено в яслата и, само и само да съм близо до Шара, когато се събуди.

– Христо, Христо, къде си, идвай да обядваме! – чух гласа на майка.
Когато се върнах в обора Шара бе станала, излязла от сандъчето и леко скимтейки проучваше новата за нея обстановка. Взех я на ръце, погалих я по гръбчето и ушичките, поставих я отново в сандъчето и се върнах в къщи. Прелях топло мляко от голямата тенджера на печката в една плитка чиния, надробих хляб и с топлата попара се върнах при Шара. Сложих чинията до сандъчето, а тя сякаш само това чакала, бързо се претърколи навън и лакомо се зае да поглъща топлите млечни хапки.

Гледах как коремчето и постепенно се издува, докато тя облизваше празната чиния.

Заех се да пиша и смятам домашните си упражнения за другия ден, но често, често прескачах да наглеждам Шара.

Привечер видях татко да се прибира от работа натоварил на колелото си малка дървена къщичка.

– За сега ще сложим къщичката в сеновала при кравата, а когато времето се затопли ще я поставим на двора, под ореха – каза татко.

Докато устройвахме новото жилище на Шара аз се осмелих да намеря отговор на въпроса, който не ми даваше мира от вчера:

– Татко, нали кучето е най-добрият приятел на човека, защо тогава майка не дава да държим Шара вкъщи? – обърнах се аз към баща ми, като вложих в гласа си възможно най-искрения тон, на който бях способен.

– Сине, кучетата, колкото и да са верни и предани на стопаните си, те все пак не са хора, нали? – в гласа на татко нямаше назидание, а по-скоро искрена и неподправена любов към животните.

– Те се привързват с цялото си същество, към този който се отнася с добро и с разбиране към тях, те имат усет за това. Можеш да го прочетеш в очите им, по държанието им, по това как движат ушите си, къде и как държат опашката си. Но наред с готовността да служат на хората, техните най-добри качества си остават обонянието, слухът, силата и бързината. И да ги съхранят, да ги поддържат винаги в готовност, те трябва да са отделени от човешкия бит, да са сред естествената си среда. Ако са на топло в стаята: ушите им ще клепнат и няма да чуват добре; винаги влажният им нос, ще изсъхне и няма да могат да улавят и различават хилядите миризми, които изпълват въздуха навън; от малкото движение сърцата им ще залинеят, ще се покрият с лой и те няма вече да са така бързи и силни, както преди.

– Съгласен ли си, момчето ми!?

Съгласих се с татко и двамата продължихме да работим по новия дом на мъничето.

Дните на ранната пролет се нижеха, изпълнени с грижите ми към нея: сутрин и вечер хранех моята любимка с млечна попара, а когато времето бе слънчево и по-топло вземах я на ръце и излизахме нагоре в лозята. Спирахме в някоя хавра, където между сухата ланшна трева вече набождаха зелените стръкчета на новата, а главичките на минзухарите като златни престилки покриваха местата под все още голите храсти на глоговете. Тогава я пусках на земята и тя наостряше ушички, навирваше малката си опашцица и тръгваше да опознава новия за нея свят на миризми, цветове, непознати шумове и препятствия. Провираше се леко през храстите, лазеше сред кичури дъхави, обагрени от бяло до тъмно синьо горски теменужки, разбутваше с муцунка цветните лисичи опашки и ако не беше белият и цвят бих я загубил от поглед сред туфите троскот и ланшна шума.

За празника на “Св.Св.Кирил и Методий”, учителката ми поръча да набера горски божур и да го донеса в училище, за да могат да се изплетат венци и с тях да се украсят ликовете на двамата бележити българи.

Тръгна с двамата си неразделни другарчета – Иван и Хюсню. Взех и Шара и почти през целия път я носих, защото местността “Мерджан кола”*, където растяха божурите беше доста далече.

Когато стигнахме вековната гора с поляни, почервенели от разцъфналите цветя, пуснах Шара да тича на воля и тримата се заехме с работата, за която бяхме дошли. Улисани да избираме стръкове с не съвсем разпукали се цветове съвсем забравихме за кучето. Когато набрахме огромни тъмно-червени букети и бяхме готови да си тръгнем разбрах, че Шара я няма. Оставих цветята на земята при другарите си и тръгнах да я търся. Виках, крещях, провирах се през гъстите клони и трънливи храсти, но от Шара нямаше и помен. Гората бе огромна, а тя толкова малка и неподготвена за такова премеждие. Вече се чудех какво да предприема, когато я чух да лае. Лаеше на пресекулки, като от време-навреме звучеше настървено, като че ли се готвеше да разкъса някого. Веднага се спуснах към мястото, от където кънтеше звучният и глас. Струваше ми се, всеки момент ще достигна мястото, но в гората звуците са измамни. Най-накрая, когато вече се задъхвах и от лицето ми се лееше пот като град изскочих на малка колкото педя полянка и там я видях. Тя за миг се обърна, погледна ме и когато очаквах, че ще се затича към мен, тя пак се обърна и посегна да захапе нещо на земята. Стоеше с настръхнала козина до една костенурка и всеки път, когато тя подаваше крак или главата си от корубата, храбрата Шара посягаше да го захапе, като неуспеха си компенсираше с войнствен лай. Така принуждаваше клетото животинче да стои на място, докато не пристигнах аз. Хванах сърдитата Шара, повдигнах я от земята, а през това време “баба” костенурка тръгна по пътя си. А аз се заех в движение да успокоявам ловните страсти обзели кученцето.
При следващия излет в гората ситуацията от 23 май се повтори, но този път обект на събудилите се ловни инстинкти у Шара бе един таралеж. Когато стигнах до “местопроизшествието” Шара стоеше в позната стойка и при всеки опит на таралежа да разтвори кълбцето си Шара мигом завираше муцунката си в незащитения корем и той отново се превръщаше в бодливо кълбо. Така вече порасналото кученце се превърна в най-смелото, най-умното и най-доброто гонче в махалата и селото. Преследваше с еднаква страст, както бавните горски обитатели, така също и зайци, сърни, язовци, порове и лисици.

Когато падна поредния сняг изведох Шара на първия и зимен излет в гората. През нощта снегът бе хванал ледена корица и Шара заедно с кучетата на Иван и Хюсню леко и без затруднения радостно припкаха по бялата пелена, докато ние тримата затъвахме до коляно. Шара така се сливаше с околната белота, че често я губех от поглед, докато накрая съвсем изчезна. Кучетата на приятелите ми се върнаха и тръгнаха редом с нас, а тя като по правило бе решила да ни поднесе поредната изненада. Така затъвайки на моменти до пояс стигнахме местността “Мешелика”*.

Тогава в скованата от утринния студ гора екна призивния лай на Шара. Сивата Янтра на Иван и кафеникавия Бобик на Хюсню наостриха уши и хукнаха в посоката на кънтящия в ледените клони звук. Ние препъвайки се и залитайки ги последвахме.

Още от тридесетина метра разстояние забелязахме червеникавия труп на лисица, а когато го наближихме край него на белия сняг лежаха по гръб разперили криле като за последно, с черни крачета протегнати към висините, едри сиви полски гарги, черно-бели свраки с дълги опашки и сиво-кафяви изпъстрени със синкави перца по крилете сойки, а малко встрани от тях забил клюн в замръзналия сняг лежеше сив сокол. Покъртителна картина рожба на безхаберието на управниците на селото. И докато кучетата на Иван и Хюсню боязливо се свиха в краката на стопаните си, Шара продължаваше възбудена да лае, но срещу кого, срещу безжизнените пернати хищници, неподвижната лисана или невидимите двукраки посегатели срещу беззащитната природа, така и не разбрах.

*Мерджан /тур./ – корал. В случая става въпрос за изписана, украсена кола. През тази местност е минавал път за град Варна. Легендата разказва, че там някога се обърнала една от колите, които са пренасяли сватбари.

*“Мешелика” /диал./ – от меше – дъб. Дъбова гора.

*Пашмаги /диал./ – стари, препетени обувки, използвани предимно за придвижване из двора.

*Съклет – душевно притеснение, досада, тегота.