Разтичаха се слуги и готвачи. Защракаха тежките ключалки на царските складове. Пазачи чупеха печатите на питуси, пълни с ароматни масла. На казначеят на съкровищницата, едноокия Вахшунварта, бе разпоредено да донесе за пиршеството бронзовите чаши. Това бяха старинни чаши, наследени от предците на царя. Те притежаваха качеството да издават сребрист звън, когато с тях се чукаха пируващите. Чуждите гости винаги се удивляваха на тези пеещи чаши, но тайната на тяхната изработка майсторите не издаваха. Често гостите се питаха един друг: „Как е възможно да се направят такива чаши?“ И винаги отговорът беше един и същ: „Това е тайна на кушаните. Те не искат да търгуват със своите чаши, не искат никой да научи тайната на техните майстори.“

    Много работа имаше едноокия Вахшунварта. Царската хазна беше задръстена със съкровища. Имаше ковани сандъчета със скъпоценни камъни. Рубинени пръстени от Согдиана и тюркоази от Кангюй, прекрасни огърлици от Египет, резбована слонова кост от Хинд. Всичко, което беше украсено, пламтеше с цветовете на дъгата. Преди Вахшунварта да посегне към царските чаши, погледа му се спря на златните свещници. Това беше подарък от египетския фараон. Макар и да бяха изкусни майсторите на кушаните, такава ювелирна работа стария ковчежник не беше виждал. С колко вкус и майсторство бяха направени лотосовите цветове! Тънка работа, радост за очите!

    Вахшунварта търсеше кутия с огърлици и пръстени. Мицо му заповяда да накипри прислужниците със скъпи украшения. „Нека гостите видят колко сме богати“ – каза той на учудения ковчежник.

    Старецът се любуваше на златистите сардоникси, блестящите полирани ахати, сапфири, хризиолити. Единственото му око блещукаше от възхищение. Самото споменаване да изнесе ценности от хазната му костваше неимоверни усилия на волята, а да ги предостави и на момичетата му се струваше чудовищно. Но пък какво толкова, защо да се плаши? Къде ще отидат с такова богатство? Стражата охранява зорко двореца: никой не може да се прокрадне незабелязан. А ако хванат крадец, лошо му се пише, ще се раздели с главата си.

    Момчета и момичета – целият обслужващ персонал, пременен и накичен със скъпоценности, бързаше към залата за пиршества.

    Тук отново се разпореждаше Мицо. Очите му гледаха на кръв, гласът му тръбеше като рев на слон. Слугите тръпнеха. Камшикът на наместника нямаше да пропусне никого.

    Просторната зала беше застлана с килими, върху които бяха разположени множество кръгли маси от скъпо черно дърво, богато инкрустирани със слонова кост. В центъра на залата блестяха с позлатата си две тронни кресла. Редом с тях, като стражници, стояха два крилати лъва с човешки глави. Ахатовите им очи, просветваха, сякаш изпускаха мълнии. От сребърните кандилници се диплеше тежък дим от ароматни смоли.

    По заповед на Мицо бяха докарани най-красивите робини. Те бяха длъжни да прислужват на гостите по време на пиршеството. Леките, ефирни одеяния, скъпите огърлици, гривни и пръстени ги правеха още по-примамливи. Като се усмихваха смутено, момичетата разглеждаха с удивление непривичните за тях украшения. Видимо доволен Мицо, разпореди на казначея да им отпусне и благовонни масла, за да ухаят като цветя.

–           Ето с какво ще смаем царя на хуните! – говореше възбудено той на

едноокия. – Не във всеки царски двор има такива красиви робини.

–           От къде са? – попита казначея.

–           От много места – отвърна Мицо. – Но най-много са от Мидия. Там

момичетата са хубави… А как само ги пременихме! – не преставаше да се перчи наместника. Нека царят на хуните знае, колко сме богати: даже робините ни се носят по царски.

    Мицо разглеждаше златните чаши, кошничките от слонова кост за цветя и плодове, сребърния диван за почивка. Всичко беше богато, превъзходно. Но той не беше спокоен.

–           Всички ли чудеса на съкровищницата изнесе? – попита той едноокия

Вахшунварта. – Не пропусна ли нещо, достойно за царски очи?

    Старецът се сепна. Как можа да не се сети за свещниците на високите триножници! Тези свещници наскоро бяха докарани от едно планинско градче от областта Балгар. Тези триножници, целите обвити в цветни гирлянди, бяха изящни и красиви… Той заповяда на слугите да го последват, за да донесат в залата свещниците.

    В царската кухня беше особено оживено. На чеверметата се въртяха множество овнета. На огромни дървени блюда бяха подредени печени гъски и патици. Миризмата на ароматни сосове гъделичкаха ноздрите и възбуждаха апетита. Под всевиждащите очи  на царския готвач Ороб робите, които обслужваха кипящите котли, гладуваха повече, отколкото през обикновените дни, а жените които работеха на пещите за хляб, падаха от изтощение.

    Ороб със сбръчкано, като печена ябълка, лице и дълги, като на маймуна ръце, непрекъснато ругаеше някого и размахваше огромна бронзова вилица. Освен за проверка на печеното, той я използваше и вместо камшик. Робите в кухнята знаеха колко неприятно е съприкосновението и с голите им гърбове. Всеки се стараеше да стои по-далеч от Ороб, но дългата му вилица винаги ги достигаше.

–           Ей, не зяпай! – крещеше той на младия сириец, който чистеше жива риба.

    Рибата, току-що донесена от царското езеро, скачаше и се изплъзваше от ръцете на чирака. Ороб настояваше бързо да бъде почиствана и още жива да бъде хвърляна в кипящото масло. Изпържените до хрупкаво пъстърви подреждаха на сребърни блюда и ги заливаха с ароматни сосове.

    Прислужниците внимателно отнасяха блюдата с храна в залата. Всяка минута очакваха появата на високите гости.

    Царят лежеше в сребърна вана и се наслаждаваше на топлата ароматна вода. Двама слуги с кани старателно доливаха изплисканата вода, а други двама държаха подготвени, топли меки кърпи за подсушаване. Появи се велможа и доложи за пристигането на вестоносци и Вима разпореди веднага да ги доведат.

–           Пред северната порта е забелязана колесницата на царя на хуните –

съобщи вестоносеца.

–           Да ги посрещнат по царски! – заповяда Вима Кадфиз.

    В залата за пиршества, до статуята на бог Махасена, се състоя срещата между двамата владетели.

    За тази среща Вима заповяда да поставят второ тронно кресло. Креслата бяха едно до друго. С това царят на кушаните искаше да засвидетелства своето уважение към кан Зилгиб, и че го счита равен на себе си.

    Величествен и могъщ, застана пред Вима Кадфиз кан Зилгиб. Дрехите му блестяха от злато. Черни къдри едва се побираха под островръха, обшита цялата в злато, шапка. Изпод гъстите надвиснали вежди смело гледаха черни очи. Едва забележима усмивчица се таеше в дългите мустаци.

    Като се поклони ниско Зилгиб приветства царя на кушаните и неговата свита.

    Чиготите на кана поставиха в кракана на царя златно ковчеже с подаръци. Вима, покланяйки се в знак на благодарност, вдигна към сърцето си дясната си ръка и подкани госта да заеме мястото си в креслото редом с него.

    Гости, военачалници, приближени на царя се настаниха около масите. Веднага се появиха прислужници.

–           Нека да има благоденствие в нашите земи! – вдигна тост Вима.

–           Моите предци и твоите живяха в дружба, нека и ние живеем в мир и съгласие – отвърна Зилгиб.

    По знак на Вима Кадфиз се появи писар с два папирусови свитъка – това беше договорът за дружба и взаимопомощ, който сега трябваше да бъде законен с подписите на двамата владетели.

–           Договор за дружба, съгласие и взаимопомощ, сключваме ние, днес в

шестия ден на новолунието – започна да чете писарят. – Този договор изготвиха царят на прекрасната и свещена земя на кушаните Вима Кадфиз и канът на великата, богата и силна страна на хуните, Зилгиб.

    Здрав и стабилен мир и дружба желаем ние, така в дружба и братство ние ще посрещнем всеки враг, дръзнал да нападне земите ни.

    Ще узаконим този договор с клетвени слова и те ще бъдат скрепени с нашата кръв. Така че никога цар Вима Кадфиз да не напада земите на хуните, и кан Зилгиб да не посяга на свещената земя на кушаните.

    Да не допуснем враг да доближи пределите на кушанските земи.

    Да не допуснем враг до пределите на хунската земя.

    Никога цар Вима Кадфиз да не встъпва в съюз с враговете на хуните.

    Никога кан Зилгиб да не встъпва в съюз с враговете на кушаните.

    Цар Вима Кадфиз призовава за свидетел бог Махасена.

    Кан Зилгиб призовава за свидетел бог Тангра.

    В деня на шестото новолуние ние подписахме този договор и го скрепихме с владетелската си кръв…“ – четеше писарят.

    Вима вдигна кинжала си, направи разрез на показалеца на лявата си ръка, като първи скрепи договора за мир и взаимопомощ с капка от кръвта си. После вдигна пръста си, и когато кръвта потече в чашата му, той я постави в ръката на Зилгиб. Той също убоде показалеца на лявата си ръка и кръвта му потече в

Чашата. Зилгиб първи отпи глътка от чашата, а след това я подаде на Вима. Той също отпи глътка от смесената кръв. Гости и царедворци вдигнаха чашите си в знак на съгласие.

    Втурнаха се прислужници с кани с вода и роби с подноси от печен дивеч, с купища риба и цели овнета. Всичко, което старателно бе приготвил Ороб, беше донесено в залата. Миризмите на апетитните сосове си съперничеха с аромата на дъхавите треви в кадилниците. В залата настана весело оживление, защото се появиха робини с булгарини.

    Зилгиб беше доволен и преводача едва успяваше да превежда на Вима думите за вярност и дружба, изречени от кана на хуните.

    Мицо разказваше на съветника на Зилгиб за строителството на новите градове и напоителни канали. Високият, слаб хун със сурово изражение мълчаливо слушаше развеселения си колега.

    След веселбата канът на хуните се приготви за сбогуване и поднесе като дар на Вима ковчеже пълно със злато. Царят на кушаните не му остана длъжен и му подари четири коня със златист цвят, чиято слава бе известна по целия свят.

    Когато напуснаха пределите на град Термез и далеко зад тях остана царския дворец, Зилгиб, весело намигвайки на своя съветник подхвърли:

–           Какъв дворец! Признавам, тези кушани – не са такива варвари, каквито бяха предците им, юечжите. В стари времена един от нашите велики канове ги изгони от земите ни. Но днес видях с очите си колко великолепни бяха алабастровите шарки по стените и резбата по вратите. А решетките на прозорците? Вълшебство! А пъстрите килими? Чародейство! А златните и сребърни чаши и вази? Умопомрачително! А цветните дрехи? Вълшебство! А жените им? Нимфи! Кълна се, че главата ми се върти не от виното, а от това, което видях. И все пак хубави са конете на Балгх! Ще станат за подарък на партския  цар Пакор. Той се съгласи да ми даде за жена дъщеря си. Скоро ще има сватба.

–           А договора, който скрепихте с кръвта си? – попита съветника.

–           Ние не дадохме клетва да не се държим дружески с враговете на

кушаните. – Затова ние няма да кажем на кушаните, няма да узнаят за това и партите, – отвърна Зилгиб. Това е наша работа и тях това не ги засяга.