Кубер не очакваше втори път да се срещне с царя. Предишната вечер Наместника Мицо го бе уведомил, че владетелят на кушанската империя ще го приеме в негово присъствие.

–           Знаете ли причината, поради която негово величество проявява отново

интерес към мен? – попита българина докато вървяха по коридора на безкрайното южно крило на двореца. В края ги очакваше Първия придворен, който щеше да ги въведе при владетеля.

–           Не мога да зная дълбоките мисли на негово величество. Но те съветвам

да се държиш скромно! – нервно го посъветва Наместника и го накара да ускори крачка от страх да не закъснеят.

    Кубер забеляза, че колкото повече се приближаваха до тежката двукрила бронзова врата в дъното на галерията, толкова по-силно трепереше Наместника.

    Когато Първият придворен, който с измъчения си вид приличаше на старец, ги въведе при царя, монархът седеше спокойно на трона си.

–           Господарю, по  ваше височайшо желание командирът на пограничната

крепост с Хан се явява да ви поднесе най-дълбоките си почитания – покланяйки се, обяви Мицо.

–           Повиках те тук не само да ми превеждаш от хунски – започна без

предисловие Вима Кадфиз, като стана от трона. За миг той се спря и се обърна към българина, сякаш го виждаше за първи път.

    Пред него стоеше строен, малко над среден ръст, широкоплещест мъж. Буйните му руси коси бяха прибрани по бактрийски с сребриста лента. Единственото украшение по облеклото му бяха сребърните копчета на синия му кафтан.

–           Бил си управител на гранична, планинска крепост? – вторачи

изпитателния си поглед в госта, царя.

–           Да, ваше величество. – стегнато по военному отговори новодошлия.

–           Казват, че добре си се справял със задълженията си. Даже хората ти са

отбивали хунски набези в района.

–           Дреболии, ваше величество. – отново късо отвърна мъжът. – Работата

ми се състои повече в надзор, отколкото във водене на битки.

–           Един военен мъж – мой държавен служител да надзирава митницата и да

контролира сигурността на керваните от Хан? – попита царят, като се обърна към Мицо.

–           Господарю, вие сам пожелахте…

–           По дефиниция, аз не желая нищо!

    Разгневен, Вима сухо прекъсна Наместника. Той с вид на пребито куче гледаше в краката си и не смееше да вдигне глава.

–           Колко войници имате не раположение! – изкрещя царят.

–           На мое разположение е една стотня. Включително и хората по

снабдяването и транспорта – отговори сдържано Кубер.

–           А колко са хората по строежите на царството? – отново изкрещя Вима

Кадфиз към Мицо.

    Той си пое дъх и започна да изброява:

–           Господарю на Канала на Плодородието работят десет хиляди, на новия

дворец в Термез – две хиляди, на останалите храмове и пагоди в района още

три хиляди! Ако не греша това прави около петнадесет хиляди роби. Пропуснах да включа хората, които работят по новите планински пътища и изграждането на мостове по реките – произнесе Наместника с несигурен глас.

–           Не разбирам! Значи повече хора са мобилизирани за строежите на

царството, отколкото в нейната армия – изкрещя царят. – Как може да пропуснеш подобно несъответствие?

    Императорският гняв беше достигнал върха си.

    Мицо не смееше да отговори. Не можеше да разбере дали това е престорен гняв, който цели единствено да го обърка пред този българин, или бе началото на онези яростни изблици, които продължаваха с дни.

    Всъщност той пропусна да спомене за гарнизона в Балгх. Но и той беше малоброен, съставен изцяло от ветерани. Цялата войска на  кушанската държва беше изнесена на юг около новата столици и насочена за завладяване на северните територии на Хинд.

    Беше най-малкото парадоксално, че повечето човешки ресурси се отделяха за балгоустройството на царството, отколкото за неговата защита. Но вината за това досадно несъответствие беше единствено на царя. Както винаги, Мицо просто бе изпълнил неговите заповеди.

    Въпреки това и дума не можеше да става да му го заяви открито, особено в присъствието на този българин.

    По-добре беше да замълчи и да остави избухналата буря да прогърми, а после да я изчака да отшуми.

–           О, Велики владетелю, истина е, че войните на царството почти

приключиха. Четирите съседни княжества отдавна са покорени. Останаха само областите по границата с Хинд. А има още толкова красиви сгради за построяване – пагоди, храмове, дворци! – обади се най-накрая Мицо, като се опитваше да успокои царския гняв.

–           Забравяш хуните от север и партите от югозапад. Хуните постоянно

нападат и грабят пограничните райони. А пратите само като почувстват, че Лиган не ги заплашва са готови да нападнат и огрябят за кой ли път южните ни покранини, че и нещо повече.

–           Но нали сключихме договор за мир и дружба с хуните? – опита се да се

противопостави Мицо.

–           За хуните най-добре ще ни каже нашият гост – царята се обърна, направи няколко крачки и седна на трона си.  – Е, какво ще ни кажеш за довчерашните ми гостите, хуните? – обърна се той към Кубер. – Ще спазват ли договора, който подпечатахме с владетелската си кръв? – Питам, защото преди време твоето племе е било съставна част от империята им. Все нещо знаеш от баща си за тях?

–           Баща ми е роден в същата крепост, която с ваше височайшо благоволение командвам, ваше величество. Той беше колобър и правеше всичко, което беше по силите му да се грижи за бежанците от земите на хуните. А колкото до това, как ще се държи за в бъдеще северния ни съсед, само времето ще покаже. Аз знам езика им, но нравите им не познавам.

–           Виждам, че си сдържан в отговорите си. Или може би в тях се таи омразата към хуните, породена от нещастията, които те са причинили на народа ти и са го принудили да прехвърли Имеона?

    Вима Кадфиз стана и закрачи нагоре-надолу.

    Перспективата да намали несигурността по северните и югозападните граници, която цареше в тези области, не го вълнуваше толкова, колкото възможността най-накрая да се установи в новата столица. Там в Пурушапура на топло във велколепни сенчести градини с екозотични животни да се отдаде на спокойни старини.

    Този българин беше най-подходящия човек, който да му пази гърба от хуни и парти.

    И той вече успокоен продължи:

–           Като оцених досегашната ти безупречна работа по охраната на търговския път с Хан, реших да ти възложа още по-отговорна задача. Ще охраняваш северната ни граница. Може да е леко, може и да е трудно, но както ти сам се изрази, само времето ще покаже. Ние – царският двор, постепенно се изнасяме от Балгх на юг към новата столица Пурушапура. Така че ти ще бъдеш главнокомандващ на войските ни в района на северните ни покрайнини. Ще продължиш да контролираш търговския път от Хан до Балгх, но ще отговаряш и за Северния търговски път – Балгх, Хорезм, Армения до Боспорското царство. Сега тук, в Термез, мой Наместник е Мицо, но когато си свърши работата по изграждането на канала, той ще отиде в Балгх. На него възлагам да се грижи за Средния търговски път – Балгх, Палмира, Александрия. А за Южния път от Балгх през Кабул, столицата Пурушапура до Хинд ще се грижи човек от царския двор. Наместник Мицо ще ти осигурява цялостното снабдяване за войската – храна, облекло, строеж на нови казарми, ако трябва. Ти обаче ще трябва му кажеш каква нужда имаш от желязо, мед и бронз за изковаването на ново оръжие, щитове и брони. Ще огледаш районите, където се отглеждат коне и ще се обърнеш към него за закупуване на елитни животни за войската. С една дума за всичко, от което имаш нужда ще се обръщаш към него, а ако ти откаже или протака работите, ще докладваш направо на мен.