Тя се различаваше от околните върхове. Забелязах я още, когато вертолета подхождаше към базовия лагер. Сред морето от 5-6 хилядници увенчани с многовековни снежни шапки се открояваше масивната снага на връх „Победа“. А когато пренесохме багажа си, построихме палатките и седнахме да отдъхнем, пред смаяните ми очи, там на юг, на фона на синьото небе се очертаха контурите на … женско тяло обтегнало се по гръб. Тези привлекателни контури щяха да застават пред мен всеки път когато излизах от палатката си – понякога срамежливо забулени от рехави облаци, понякога дръзко мамещи да поемеш към тях. 

Каквото и да вършех през остатъка на деня очите ми, привлечени като от магнит, сами се повдигаха, обръщах се на юг и съзерцавах причудливите форми на огромния планински масив. Може би, защото на фона на околния „лунен” пейзаж само там сетивата ми долавяха нещо „човешко”?

Неусетно и бързо вечерният мрак се сгъсти и покри с тъмното си покривало ледник „Южен Инилчек”, на брега на който се намираше лагера ни. Разотидохме се по палатките и настъпи първата ми нощ на височина 4100 метра. Надявах се товарът на уморителния ден, обременен допълнително с преживените емоции от срещата със свещената планина на дедите, да ме „потопи” в дълбок възстановителен сън. Но не би. Дали от струящата от всички части на планината енергия, дали от височината, но сънят ми бе истински кошмар – 20-30 минути интензивни, цветни сънища, събуждане за глътка въздух и отново потъване във виденията на плитките сънища…. 

….вървях по учудващо гладката повърхност на ледник „Звездичка”*. От лявата ми страна се издигаха зъберите на хребета „Ак тау”, а отдясно заснеженото северно ребро на връх „Победа“. Неочаквано вместо подстъпите към върха пред мен се изправи черна отвесна стена, която ярко се открояваше на околната белота. Спрях и погледнах нагоре. Горният ръб се извисяваше чак до синеещото се небе, но когато погледът ми стигна до горния ръб на стената оттам надолу по стената започна да се стича светлосиня вода. Течеше не буйно като водопад, а някак внимателно, сякаш избираше пътя си по вертикалната глеч. Но най-удивителното бе, че започна да се стеснява към средата и когато, като блестяща лазурна струйка докосна леда пред мен, вместо да се разлее по него се превърна в чудна източна красавица.

– Добре дошъл у дома, сине на българите! – гласът и меко като кадифе отекна в гърдите ми. Дошъл си да разбереш какво общо има миналото с бъдещето. Ще ти кажа, но преди това искам да знаеш, че бях на голяма почит сред твоите предци. Те ме смятаха за жена на Тангра, обитаваща небесните селения и оттам даряваща хората с необикновена божествена сила. Моделираха лика ми с корона от лъчи, с които според тях, моята енергия достига до тях. Когато се заселиха по тези места те нарекоха на мое име този връх, пред който стоиш сега, а след няколко дни, когато отидеш малко по-нагоре – на север ще видиш върха, който те определиха като земно превъплъщение на Тангра. Похвално е че си дошъл чак до тук, за да се поклониш на техните светини и така да си припомниш, че и ти си бил тук. Така и сам ще си отговориш на многото въпроси, които носиш със себе си. Когато познаваш миналото, можеш да знаеш повече за всички възможности на бъдещето си. А ще ти бъде полезно да узнаеш по какъв начин си стигнал до положението, в което си днес. Аз ще ти разкрия какво е властта и какво е силата – и каква е разликата помежду им. Ще поговоря с теб за тази сатанинска фигура, която вие потомците на старата раса измислихте, защо и как я превъплътихте в живота си и как решихте, че Бог е „Той”, а не „Тя”. Ще говоря за това кой „Съм Аз“ реално за разлика от начините, по които ме разбирате в собствената си митология. Ще ти разкрия собственото си битие по такъв начин, че ти с радост ще замениш митологията с тази космология – истинската космология на Вселената и нейната връзка с Мен. Искам да познаеш живота, неговата същност и защо той се развива по такъв начин. Твърде дълго вие, потомците на людете, обитаващи тези места, живеете в затвор, който сами сте си създадохте. Време е да излезете на свобода. С течение на времето, племето ви затвори своите естествени чувства, потискайки ги и превръщайки ги в напълно противоестествени, което доведе до нещастия, смърт и поробване на твоя народ. Това не се е случи само с вас. Вашият модел и този на съседите ви беше: Не се отдавайте на чувства! Ако изпитате тъга – преодолейте я; ако изпитвате гняв – потиснете го; ако изпитате завист – трябва да се срамувате от нея; ако изпитвате страх – надживейте го; ако изпитвате любов – овладейте я, ограничете я, потърпете малко, избягайте от нея – направете всичко да не я покажете. Време е да разчупите оковите. Истината е, че вие сте поставили в затвор своя Свещен Аз и е време да освободите Себе Си. Ще те върна във времето, когато вашето общество, тук малко по-на североизток се реорганизира, тогава, когато мъжете станаха доминиращи и след това решиха, че не е подходящо да показват чувствата си – и в някои случаи дори, че не бива да притежават чувства. 

– Какво имаш предвид като казваш „Когато вашето общество се е реорганизирало? За какво по-точно говориш?

– Някога вие живеехте в матриархат, след това стана промяна и се появи патриархалното общество. Когато стана промяната, дедите ви се отрекоха от проявите си на чувства, започнаха да определят проявите на чувства като „слабост”. Точно в този период мъжете си измислиха демона (дявола) и Бога в мъжки род.

– Нима нашите мъже са измислили дявола?

– Да. Сатаната е мъжко изнамиране, но в крайна сметка цялата общност го възприе, а отхвърлянето на чувствата и създаването на „Злодея” (в някои религии „Падналия ангел”) бе част от бунта на мъжете срещу матриархата – период, през който жените властваха на всичко чрез своите емоции. Те заемаха всички ръководни постове, всички властващи религиозни позиции, всички сфери на влияние в търговията, науката, образованието и лечителското изкуство.

– Но каква власт имаха мъжете тогава?

– Никаква. Вършеха само тежката физическа работа и гарантираха защитата на децата. Минаха векове преди да бъдат допуснати да участват в живота на рода. Да имат глас във вземането на решения. Жените не ги смятаха за достатъчно интелигентни, за да разбират подобни въпроси. И още много, много време изтече докато най-после мъжете се сдобиха с положение на власт в племето и се издигнаха над предишната си позиция на физически роби. Жените имаха власт над мъжете, но я изгубиха и се получи обратното, защото мъжете измислиха дявола, за да отнемат тази власт от жените. Мъжете използваха страха, защото той беше единственото им оръжие, с което разполагаха. И тогава се промениха много неща. Мъжете и до ден днешен използват страха. Понякога те го използват още преди да са се допитали до разума. Особено по-големите, по-силните мъже (или по-големите нации). Понякога това, като че ли е вътрешно присъщо на мъжете, изглежда като че ли е на клетъчно ниво. Правото е на силата. Властта е силата.

– Така било от времето на матриархата. Но как се е стигнало до това? 

– Ще ти кажа. Онова, което мъжете е трябвало да направят, за да се сдобият с власт през периода на матриархата, е било не да убедят жените, че мъжете трябва да получат повече власт над техния живот, а да убедят в това другите мъже. Животът в края на краищата за мъжете вървеше доста гладко, е имаше далеч по-лоши начини на живот от това просто да вършиш известна физическа работа, за да те оценят и след това да правиш любов. Тъй, че не било леко за мъжете, които не притежаваха власт, да убедят другите мъже да потърсят властта. До момента, в който откриха страха. Страхът е нещо, на което жените никога не са залагали. Този страх започна със семената на съмнението, разпръснати от най-недоволните сред мъжете. Това обикновено бяха най-малко желаните мъже; немъжествени, непривлекателни – и следователно онези мъже, на които жените обръщаха най-малко внимание.

– И аз мога да се обзаложа, че тъкмо по тази причина, желанията им са били пренебрегнати като израз на гняв, предизвикан от липса на любов.

– Така беше. Тези недоволни мъже трябваше да се възползват от единственото средство, с което разполагаха. И така те се опитаха да събудят страх, пръскайки семената на съмнението. Ами ако жените не са прави, ако техният начин на справяне с живота не е най-добрият? Какво, ако фактически те водят племето – целия човешки род към сигурно унищожение? Това е нещо, което мнозина мъже не биха могли да си представят. Та нали жените водят генеалогията си от Богинята? Нима те не са точно физическо копие на Богинята? Нима тази Богиня не е добра? Това учение беше толкова могъщо и въздействащо, че мъжете нямаха друг избор, освен да измислят дявола (сатаната), който трябваше да се противопостави на безкрайната доброта на Великата Майка, която боготворяха хората от времето на матриархата. 

– Но как са успели да убедят когото и да било, че съществува такова нещо като „зъл дух”?

– Онова, което цялото им племе е разбирало, била теорията за „гнилата ябълка”, дори и жените са виждали и знаели от опит, че някои деца просто „излизат лоши” независимо от това какво те правеха за тях. Това се отнася особено за момчетата, които, както знаеш, понякога просто не могат да бъдат контролирани. И така бил създаден един мит. Един ден, се казва в мита, Великата Майка – Богинята на Богините, родила дете, което се оказало лошо. Каквото и да правела Майката, детето не се държало добре. И накрая, то повело борба с майка си за нейния трон. Но това било прекалено дори за такава любяща и прощаваща Майка. Момчето било завинаги пропъдено, но продължило да се явява под друг облик, умно измислен, така че да се представя дори за самата Велика Майка. Този мит дал основание на мъжете да се запитат: „Откъде можем да знаем, че Богинята, на която се покланяме, е изобщо Богиня? Това може да е онова лошо дете и да се стреми да ни измами.”
По този начин мъжете внесли безпокойство у другите мъже, което породило гняв, че жените не вземат на сериозно техните безпокойства и накрая се стигнало до бунт.
Така било създадено съществото, което днес наричате сатана. Никак не било трудно да се създаде мит за „лошото” дете, нито да се убедят дори жените от племето, че е възможно да съществува такова създание. Не било трудно да се приеме, че това лошо дете е било от мъжко потекло – нали мъжете са били по-низшия пол. Това средство се използвало, за да се постави един митологически проблем. Ако „лошото” дете е момче, ако „злосторникът” е мъж, кой тогава може да го надмогне? Със сигурност това не е жената – Богиня, защото, умно твърдят мъжете, що се отнася да проблемите на мъдростта и познанието, на яснотата на виждане и любовта, на предвижданията и мисленето, никой не се съмнява в женското превъзходство. Но във връзка с проблемите, които изискват груба сила, не са ли необходими мъже? Преди митологията за Богинята мъжете са били просто спътници на жените и са действали като слуги, задоволяващи опияняващото им желание за страстно зачитане на тяхното Божествено величие. Но вече на мъжете било нужно нещо повече; мъжът можел също да защити Богинята и да унищожи нейния Враг. Тази промяна не станала за една нощ, а в продължение на много години. Постепенно, много бавно, общностите започнали да гледат на мъжете-съпрузи като на закрилници, защото вече съществувал някой, от когото трябвало да защитават Богинята. Очевидно бил необходим закрилник. Оттук от представата за мъжа-закрилник до представата за мъжа като равностоен партньор, който вече стоял наравно са Богинята имало само една крачка. Бил създаден Богът в мъжки род и в известен период от време Боговете и Богините имали равноправна ръководна роля в митологията. Постепенно Боговете започнали да получават по-голяма роля. Нуждата от закрила, от сила, започнали да изместват нуждата от мъдрост и любов. От тези митологии се родила нов тип любов – любов, която закриля посредством груба сила, която съблазнява онези, които закриля, която е ревнива спрямо нейните Богини, която не само обслужва техните желания, но се бори и умира за тях. Така възникват митове за Богове, които имат огромна сила, които враждуват и се борят помежду си, за Богини с неизразима красота. По този начин се създава ревнивия Бог. Не след дълго ревността на Боговете започнала да се отнася не само към Богините, но и към всички творения и към всички сфери. Трябва да обичате Него, само Него, защото иначе…! След като мъжете били най-могъщите представители на рода, а Боговете най-могъщите представители на мъжете, то очевидно не е имало място за спорове във връзка с тази нова митология. Появили се легенди за съдбата на онези, които се опитвали да спорят и са загубили. Ражда се Богът на гнева! Много скоро след това била опорочена цялата идея за Божеството. Вместо да бъде първоизвор на цялата любов, то се превръща в източник на страх. Пра-образът на любов, който е преимуществено женски – безкрайната любов на майката към детето и дори на жената към нейния не особено умен, но в края на краищата полезен мъж, се измества от ревнивата, отмъстителна любов на един взискателен, нетолерантен Бог, който не допуска нищо да се изпречи на пътя Му. Не допуска да бъде пренебрегван и не забравя нито една обида. Усмивката на светлата Богиня, която изпитва безгранична любов и нежно покорство пред законите на природата били изместени от суровия облик на един не толкова светъл Бог, който претендирал за власт над законите на природата и все по-ограничаваща любов. Това е Богът, на когото се покланяте и днес и пътят, по който сте стигнали дотук.

– Това е удивително интересно, но защо ми го разказвате?

– Защото е важно да разбереш, че вие самите сте негови автори. Идеята, че „правото е на силния” или „силата е във властта” е родена чрез вашите теологически митове, които са създадени от мъжете. Богът на отмъщението, ревността и гнева е плод на вашето въображение. Но нещо, което е живяло във вашите фантазии толкова дълго, се е превърнало в реалност. Някои от вас го приемат като реалност, то обаче няма нищо общо с върховната действителност, с това, което става тук и сега.

– И кое е то? 

– Онова, което става, е, че твоята душа копнее за най-върховното преживяване на самата себе си, което можеш да си представиш. Тя е дошла тук с тази цел – да осъществи себе си (да стане реалност) посредством опита. Този копнеж да познава стремлението на живота да бъде, това е Бог, който е избрал да изяви Себе Си. Богът във вашите истории не е онзи Бог, който е истинен. Вашата душа е средството, чрез което Аз се изявявам и преживявам Самия Себе Си.

– Чакай, чакай, ти каза преживявам Самия Себе си? Правилно ли разбрах?

– Да. Вие сте Аз, който се проявявам във вашата настояща форма, ала не се притеснявайте, че може да Ме ограничите, че това може да Ме направи ограничен, защото Аз не Съм ограничен и никога не Съм Бил. Смятате ли, че вие сте единствената форма, която Съм избрал, смятате ли че сте единствените създания, в които Съм проникнал със Собствената си Същност?

Казвам ти: Аз съм в леда, под който стоиш, във върховете наоколо, в снега по тях, Аз съм в образа на красавицата, която стои пред теб. Моето Битие е във всичко: всеобхватността на Моето Проявление; Целостта на Моето Естество. Няма нищо, което Аз Не Съм, и нищо, което Аз Да Не Мога Да Бъда. Смисълът на сътворението ви, Мои благословени създания, е в това Аз да преживея Себе Си като Творец на Своя Собствен Опит. И така Аз не съм нито Богинята, нито Богът от вашите митологии. Аз съм Творецът, Онзи Който Твори …..

Остър спазъм за въздух разкъса дробовете и ококори очите ми. Дълго и дълбоко вдишвах разредения въздух на малката палатка, а след това се взрях в тъмнината, търсейки силуета на Богинята, пипнешком докопах фенерчето и режещият му блик пред себе си, за да видя Бога…. Толкова реален бе кошмара, който ме споходи…
На другия ден излязох от палатката и погледнах на юг. Контурите на върха бяха същите само леко порозовели от изгряващото слънце. А аз, като че ли очаквах да видя някаква симбиоза между заоблени женски форми и строга, пирамидална извисеност.

*Ледник „Звездичка” – води началото си от вечните снегове на връх „Победа“ и се „влива” в ледник „Южен Инилчек”
*Умай – Богинята майка – тя неизменно присъства в пантеона на индоевропейските народи. Заедно с Тангра тюрките са я взаимствали от нашите прадеди./бел.авт./.