Един юлски ден, когато излязох навън, пред вратника ни, от другата страна на прашния път имаше голяма тъмно-зелена палатка. Малко встрани от въжетата които я държаха опъната стоеше истински железен трактор, а на няколко метра срещу предните му колела, още една желязна грамада – батоза*. Досега не бях виждал такава, само бях чувал за нея. Тя, батозата не можеше да се движи сама, не можеше и да вършее сама, затова винаги я придружаваше трактор: той я придвижваше там, където бе нужно: той задвижваше всичките и въртящи се, люлеещи се, клатещи се, тресящи се чаркове, за да може тя лакомо да поглъща пшеничените, ечемичени и ръжени снопи, да ги смила на слама и осил, а от предницата и, като от ръкав в чувалите на стопаните да тече златен житен, ечемичен или ръжен поток.

Двете стоманени чудовища, непознати досега за родния “край”, вдъхваха някакво тревожно страхопочитание в околното пространство, което по това време на годината бе изпълнено неправилните редици на кладните*, докато едва забележимите кръгли места на ланшните хармани, тънеха в трънена забрава.

Позавъртях се около трактора и вършачката, около които се суетяха мъже в омазнени работни дрехи и застанах пред палатката, предна част, на която бе открита и вътре се виждаха няколко подредени една до друга сгъваеми маси със също такива столове около тях. По интересното поне за мен бяха цветните списания, които се виждаха върху голите плотове на масите.

– Влизай, влизай момче, това е агитационен пункт и всички са добре дошли в него! – подкани ме от движение един от минаващите машинисти.

Не разбрах какво значи агитационен пункт, но прекрачих заветната граница, влязох в палатката и се изправих до масите. Точно пред мен, на задната страна на палатката бяха поставени портретите на другарите Владимир Илич Ленин и Георги Димитров, а другите две брезентови стени бяха покрити с цветни плакати. Но моето внимание бе привлечено най-вече от списанията по масите, те бяха лъскави, с цветни картинки, на недотам разбираем за мен език, но все пак можех да прочета, че на кориците на всички имаше едно си също име – “ОГОНЬОК”. С трепет започнах да разлиствам списанията едно по едно. Буквите, макар и не всички ми бяха познати, но не разбирах смисъла на думите и затова най-вече се наслаждавах на цветните картинки. Имаше най-различни снимки: на колхозници и колхознички сред обширни поля; на огнедишащи пещи с работници около тях; на пионери, застанали в стегнат строй; на мавзолея на Ленин и безброй други цветни и черно-бели. Всичко това бе интересно, непознато, ново, но най-много ме привлякоха снимките за корейската война: те показваха измъчени жълтолики хора: мъже, жени, деца; някои осакатени – без ръце, без крака; някои привързани с огромни бели превръзки; други, от чиито рани изтича кръв …. Тези ужасяващи снимки съм запомнил завинаги, не само като картини, документиращи едно непознато за детското ми въображение зло – ВОЙНАТА, но и с миризмата, която се разнасяше от тях. Тогава не знаех, че това не е миризмата на кръв, а мирисът на прясно печатарско мастило.

Със замаяна глава излязох от “агитационния пункт” и седнах на пейката под ореха до дядо и баба Жейновица. Те с часове седяха тук на сянка и говореха, ли говореха предимно за политика, но незнайно защо никога не прекрачиха “прага” на палатката, която бе на няколко метра срещу тях.

– Дядо, там в палатката има списания със снимки за някаква страшна война, къде е тя? – изправих се очаквателно аз пред дядо Христо.

– Войната, Ристо, се води в далечна Корея, но както е тръгнало може да дойде и тук, но още по-страшна и разрушителна – атомна война.

– Христо, Христо, ела при Костадин, че ще ходя на чаршията! – чух да ме вика майка и побързах да се прибера в къщи. И не дочакал отговора на дядо хукнах за вкъщи.

Когато двамата с братчето ми се върнахме отново под ореха, баба Жейновица я нямаше, но нейното място бе заел – дядо Селим, приятел на дядо от долната махала.

Не можах да чуя какво още ще ми каже дядо за войната, защото разговора тръгна в съвсем друга посока.

– Вай, аратлик*, това дете много прилича на нашето Енвер – обърна се старият турчин към дядо, когато се приближихме към тях.

– Ела, гял*, гял, чоджум! – надигна се стареца от пейката и къде на български, къде на турски повика братчето ми при себе си.

Костадин пусна крачола ми, за който се държеше, повдигна глава и ме погледна, после се обърна към дядо, и той му кимна окуражително.

– Ела, ела, олум*! – дядо Селим се наведе и погали сламено-бялата косица на братчето ми, чиито пълнички бузки от притеснение станаха алени. А ръчичките му запревътаха голямото, топчесто зеленикаво копче, което заедно с презрамката през рамото му, придържаха три четвъртите панталонки.

– Ай, завалъ, досущ като нашия Енверчо, изхлипа турчина, свали феса си, обърса с ръкава на антерията* сълзите си и тръгна надолу към тяхната махала.

– Загубило се внучето им – каза дядо – вече два дни го търсели навсякъде из село: по дворове; кладенци; роднини. Сега дядо му обикаля харманите и кладните, белким го открие някъде.

През това време вършачкаджиите (тези които обслужваха трактора и вършачката) прикачиха трактора към батозата и я закараха до кладнята на бай Вълчо. После откачиха трактора, завъртяха го с предницата му към вършачката, измъкнаха от някъде огромен плосък ремък поставиха единият му край върху едно колело от дясната страна на трактора, осукаха го и с усилие го закрепиха върху също такова колело от лявата страна на батозата. Тракториста седна на седалката натисна един педал, трактора забуча по-силно, каиша се задвижи, и вършачката затрака, зафуча предизвикателно към високите кладни. Тогава бате Колю, големият син на бай Вълчо заметна един сноп с ябата към горната част на вършачката, там един мъж, когото не познавах го пое, развърза житното му вързало и с класовете надолу го разсипа в раззиналата се паст на машината. Дигна се пушилка, а снопите, описвайки живописна дъга последваха първия си събрат.

Това щеше да продължава ден и нощ докато и последният сноп не измине последния си път по дъгата към ненаситната „уста“ на вършачката, защото работните стопани бързаха да използват хубавото време.

Само ние с братчето ми – боси и посипани с осил стояхме отстрани и гледахме суетенето на възрастните около машината: едни я захранваха със снопи; други изгребваха стелещата се слама; трети пълнеха чували със зърно и го товареха на каруци, които го откарваха до хамбарите в дворовете на стопаните.

– Хей, момче, изведи братчето си оттук, за да не го хвърлят с някой сноп в барабана*! – къде шеговито, къде заплашително – разпореди се един от машинистите.

Вечерта дълго не можах да заспя от шума, който вдигаха трактора и вършачката. А когато най-после уморен от новите впечатления през деня се предадох на съня, сънувах страшен сън – там някъде далече на изток в далечна Корея, огромна желязна машина, приличаща на батозата, но със светнали като фарове очи гонеше тълпи от деца и възрастни, а след колелата и, там, откъдето, трябваше да излиза слама се стелеха безформени, обезобразени жълтеникави тела, окъпани в алена кръв… Чувах ужасяващото и громолене, усещах “мириса” на кръв…Тя бе тук, но коя бе ТЯ – ВОЙНАТА, СМЪРТТА или ВЪРШАЧКАТА…? В този момент се събудих, а батозата на “края” продължаваше да вършее и шумът на двете машини вероятно ме е разбудил. Стиснах очи и след някое време отново се унесох в кошмарите си. Този път ясно видях как бате Колю забива ябата в кладнята и когато я повдигна нагоре, вместо сноп за единият и рог висеше закачено на презрамката на Костадиновите панталонки малко дете… Не виждах лицето му, но крачетата и ръчичките му се переха във въздуха, сякаш търсеха опора, за която да се заловят. Когато ябата достигна най-високата си точка по работната дъга, зеленото копче на презрамката изхвърча като куршум и бялото телце се сгромоляса надолу… Събудих се отново, цял облян в пот, протегнах ръка и когато напипах спящото си братче, спокоен се обърнах на другата страна.

Когато сутринта с натежала глава пиех топлото мляко, което майка бе приготвила за закуска, в съзнанието ми зачука една натрапчива мисъл: “Малкото турче е под някой от мостовете на селското дере, а дали е живо, един Бог знае.” Нямах търпение да я споделя с другарчетата си от махалата и веднага да започнем търсенето. Затова, когато майка излезе от стаята, веднага изскочих навън. Край вършачката вече бяха се събрали Иван, Паньо и Хюсню и тримата бяха с една година по-малки от мен, но това не им пречеше да ме следват неотклонно както в игрите, дългите походи в горите наоколо, така и в набезите над овощните градини и бостаните.

– Знаете ли, че се е изгубило братчето на Ферат от долната махала.

Вчера дядо му дойде да го търси тук сред снопите – ги попитаха аз.

Никой не знаеше нищо и аз горящ от нетърпение ги поведох надолу покрай кладните, като вървешком им изложих плана си за издирването на момченцето.
Когато стигнахме големия бетонен мост в центъра на селото (от тук смятах да започнем) и се спуснахме до брега на голямата кална локва под него видяхме, че в нея плуваха само патки и юрдечки.

Без да губим надежда продължихме нагоре срещу течението на малкото водица, която от време-навреме даже се губеше в песъчливото дъно на дерето. Когато зад гърбовете ни отляво останаха кубетата на църквата, а отдясно минарето на джамията и се изравнихме отдясно със сградата на селската фурна, бреговете над главите ни видимо се събраха и станаха стръмни, а склоновете им обрасли отгоре до долу с гъсталаци от млади акациеви дръвчета, лопен, повет, бъз, дъхав див джоджен – истинска джунгла.

Тук и водата бе повече и краката ни с плясък потъваха почти до коляно, а от двете ни страни, невидими жаби цамбуркаха и звукът общия плисък стряскаше от време-на време я някой воден плъх, я невестулка, чиито гъвкави тела раздвижваха змиевидно стеблата на копривата и джоджена. С напредването ни през гъсталака дневната светлина постепенно отстъпи на влажен сумрак и с гърба си усетих как разстоянието по между ни постепенно се скъси и почти усещах дъха на Иван.

– Не, тук го няма, пък и няма как да дойде до тук! – по скоро да ги ободря с гласа си, отколкото да констатирам липсата на момченцето сред тези дебри в средата на селото, казах аз на висок глас, след дългите минути на напрегнато мълчание.

Най-после с окървавени от шиповете на акациите лакти, с алени колене, покрити с бели плюски (следи буйната дива коприва) и крака изкаляни до прасците ние се измъкнахме от трънака и се озовахме под малкото дървено мостче за пешеходци. След него бреговете на дерето отново се снишиха малко над главите ни и само отделни салкъми и върби хвърляха оскъдна сянка на гърбовете ни.

Още малко и пред погледите ни се открои прегърбения дървен свод на последният мост.

Когато го наближихме от тъмният му южен отвор, полузатворен от стърчащи пръти и степана слама ни лъхна тежката миризма на влага, на гнило, на мърша и на още нещо, затаено някъде в невидимите за очите ни подпори по двата бряга…

– Ще дойде ли някой с мен там, вътре? – посочих с пръст аз, вонящата дупка.

Другарчетата ми се спогледаха, наведоха очи и кой знае защо приседнаха на ронливия ляв бряг.

Не настоях повече с подканите си, само казах:

– Аз влизам, вие стойте тук и ме чакайте!

Отместих свлечените пръти, прекрачих през трупа на умряла котка (сигурно тя миришеше така непоносимо) и останал сам се огледах: наоколо бе полутъмно само светло петно в средата високия свод, очертаваше тясна пролука, там където една от гредите се бе пречупила и двата и края висяха в тъмното. През процепа проникваше слънчев лъч, пробождаше тъмнината и се губеше някъде долу, къде, все още не виждах от мястото, на което се намирах.

За по-сигурно застанах на четири крака и пълзешком изминах още няколко метра докато главата ми опря о ламарината на някаква довлечена от водата печка. Надигнах се пипнешком и тогава видях края на падащият почти отвесно сноп светлина. Той потъваше в черна локва от застояла вода, но в средата му нещо се белееше. Преплъзнах се през печката и лазейки по корем, за да не се прекатуря до дъното, продължих привлечен като от магнит от белия силует на водната повърхност.

Когато най-после се изравних с локвата и погледах надолу – на фона на тъмната вода, само на метър, два под носа ми, видях леко сгънато краче, малка, свита в лакътя ръчичка и белееща се под нея ризка…

Не помня как съм излязъл обратно навън, но се чух да казвам на стреснатите от вида ми другарчета:

– Там е!… Долу в черната вода!… Но ме достраша да го извадя! – на пресекулки, с пресъхнало гърло изфъфлих аз. Хайде да намерим някой възрастен и да му кажем!

Аз заднешком с трескави очи все още вперени в тъмния отвор на моста, а те един през друг, излязохме на брега и тръгнахме по горещата, прашна улица. В това усилно време всеки бе на имота си и наоколо не се виждаше жива душа. Когато подминахме бръснарницата на бай Яни от портичката на следващата къща излезе възрастен мъж, когото не познавах, но знаех, че се казва Райчо.

– Бай Райчо, обърнах се аз към него, там, под дървения мост, във водата е внучето на дядо Селим! Ние сега идваме оттам.

Човекът ме погледна учудено, после погледа му се премести на калните ни до колената крака и без да каже нищо хукна към моста.

Едва тогава усетих колко съм уморен, колко е горещо слънцето над главите ни, колко се е напукала и се рони калта по краката ни.

– Хайде да си ходим! Ще се измием на „Маджарската чешма“ – казах аз и продължихме по пустата улица. Минахме покрай къщата на дядо Селим – високите кирпичени дувари и плътните дървените порти, винаги са ми внушавали респект, а като прибавих към това и сълзите на дядото от вчера, така и не намерих сили да прекрача прага им.

По пътя ни застигнаха каруци пълни със снопи, сигурно бяха преминали моста преди бай Райчо да ги спре. А вършачката на “края” продължаваше да трака със железните зъбци на многобройните си колела, каишът да плющи между нея и трактора, докато невидимата и посестрима без шум, без трясък на пушки и оръдия, бе дошла в селото ни, преминала през тясната пролука на стария мост, за да отнеме живота само на едно невръстно дете.

*Антерия/тур./ – подплатена с памук платнена дреха.

*Аратлик /тур./ – приятел, познат, побратим.

*Барабан – кух подвижен валяк на вършачка, в който се поставят снопите при вършеене.

*Батоза – вършачка, без двигателна машина.

*Гял /тур./ – ела.

*Кладня – голям продълговат куп от подреден снопи.

*Олум /тур./ – обръщение към малко дете.