Като нощни духове се прокрадвахме през обраслите с гъсти храсталаци западни разклонения на „Медни рид“. Луната отдавна беше напуснала владенията си и среднощният мрак покриваше всичко с черна лепкава влага, която под короните на дърветата се сгъстяваше и се вплиташе в храстите. Високата до пояс трева бе уплътнена като жива стена и затрудняваше неимоверно придвижването ни на изток. Измъквайки се от прегръдката на поредния храст черна драка, в съзнанието ми кой знае защо се появи масивната работна маса в кабинета на местния началник на милицията, покрита със зелено сукно. Обсъждахме правилата за провеждане на предстоящото „терористично нападение” над нефтеното пристанище, намиращо се на територията на милиционерското величие.

– Първо и преди всичко, другарю „Тихина“! – отмерваше с рязък, нетърпящ възражение тон, градското началство. – Кога и къде ще нападнете?

– С дължимото уважение към институцията, която представлявате, другарю полковник, не мога да отговоря. Терористите не издават плановете си.

Той стана и закрачи като ощипан около масата. Старшият ми началник, който присъстваше на срещата, ми хвърли унищожителен поглед: Как смееш да държиш такъв тон на по-старши!? – говореха изненаданите му очички.

Разбрах, че не трябва да отстъпвам. В този момент можех да спечеля първия етап от крайната победа в предстоящото учение, а можех и да загубя битката с милицията. Уязвеният тактик продължаваше да се мята в кабинета си, да вилнее, а после седна до моя началник. Двамата се опитаха да ме унищожат с любезна субординация. Не стана. Накрая милиционерът се предаде.

– Друго! – възвръщайки накърненото си самолюбие, наставнически продължи той. – Нямате, повтарям, нямате право да подхождате близо до хранилищата за гориво или до танкера в пристанището. Това са зони с особено предназначение. Край!

Глупости на търкалета. Крайната ни цел беше да гръмнем големите хранилища и тежкото туловище на танкера, да застанем на господстващата височина и да се „любуваме на пламъците”, резултат на усърдието ни.

– Искам да стоите настрана! – продължаваше полковникът. – Това е важно! 

Стойте на крачка разстояние от горивото! В края на краища, другарю „Тихина“, което си е честно, си е честно.

– Ще направим всичко според силите си, другарю полковник – отговорих с непроницаемо изражение. – Но не очаквайте невъзможното.

Лицето му отново се сгърчи в изненадана гримаса, но не каза нищо. Определено не разбираше колко е важен този етап от цялото съвместно учение. Удивен бях, че този човек е успял да стигне до тази длъжност.

Когато излязох от канцеларията, бях сигурен, че вече сме спечелили поредната битка. Аз бях взел под контрол правилата за влизане в бой. Сега оставаше да пренастроим тактиката си на терористична вълна.

Вече се развиделяваше, когато достигнахме ръба на гористото възвишение, под което се разстилаше районът на нефтената база.

Избрах място за временна база на групата. В раболепието си пред вездесъщата милиция любимият ми началник беше изпратил радиста ми в друга група. С това в ущърб на „терористичната ми тактика” той целеше да сведе до минимум оперативността на действията ми, защото се ужасяваше от това, което вършим, а от мен определено се страхуваше.

Изпратих поредното донесение до Центъра, дадох указания на Танцьора за охрана на групата, утвърдих графика за почивка на останалите и това бяха последните ми действия като командос. Време беше да се превъплътя в образа на терорист.

Измъкнах се от гората по плувки, без барета и обувки и поех по крайбрежния път към близкото рибарско селище. Въпреки ранния час разтопеният асфалт пареше ходилата ми. Неочаквано зад гърба ми затрополи каруца. На капрата мургав сънародник навикваше дръглива кранта.

– Бате, къде в горещото? Шъ слънчасаш! – провикна се мангото и опъна въжените дизгии.

– Качвай се, ш’ тъ карам! Аз отивам да зема едни рапани от Чукалята.

Не чаках повторна покана и седнах отзад на диплика. Хъках от време на време на бръщолевенето на любезния таксиджия и спокойно, без притеснение се оглеждах. Вдясно, непосредствено до пътя, изникнаха две успоредни редици триметрови бетонни стълбове, гъсто опасани с бодлива тел. В дъното се издигаше вишка, оживена от клюмаща фигура на часови. В тази част оградата на пръв поглед изглеждаше безполезна, защото ограждаше блато. Но при внимателно вглеждане непосредствено зад него, макар и скрити в кичури дървета, проблясваха сребристите, вкопани в земята цилиндрични тела на огромните нефтохранилища. В главата си мислено отбелязвах, че през блатото е може би единственият комфортен път за проникване в нефтената база. От ляво, на стотина метра от пътя огромен танкер дремеше на единственото кейово място, потопен като айсберг в заспалата вода. Отчетливо туптяха сърцата на помпите, които изсмукваха мазута от търбуха му. В тръс преминахме покрай портала на пристанището, където двама милиционери така и не благоволиха да отместят глави от телевизионния екран. Навлязохме в нещо като тунел без таван. От двете ни страни телените огради прераснаха в яки бетонни триметрови гладки стени, коронясани с начупени стъкла и венец бодлива тел. В края на коридора, обезкуражен от непристъпния им вид, тихомълком скочих в движение от каруцата потънах в крайпътните храсти. Зад гърба ми се плискаше топлото море, а тук в гористата местност непристъпната стена отново премина в телена ограда районът сигурно бъкаше от уловки и кльонове, но времето ми за оглед изтичаше и трябваше да се връщам в базата за поредния радиосеанс.

Вечерта се събрахме за по една бира в някакво капанче на брега на морето, току под източния край на бетонната стена. Докато се разполагахме на единствената маса, иззад бара се показа кръчмарят.

– Три студени бири, майсторе! – гласът на Алпиниста стържеше, изпилен докрай от дългия горещ ден в безводната местност.

– Не, барба! Една бира и две големи мастики! – отрязах аз.

Алпиниста и Инченцо ме погледнаха учудено, но замълчаха.

– Заповядайте, момчета! – дяволитата усмивка не слизаше от лицето на мъжа, докато с привично движение на ръкава си забърсваше крайчеца на масата и поставяше на така почистения плот една запотена „Загорка” и две водни чаши, запълнени до половина с бяла, кристална, маслообразна течност.

– Наздраве! – вдигнах бутилката с бирата аз. – Слушайте, тази нощ трябва да проверите оградата на нефтобазата за сензори уязвими места. Ако ви хванат, изигравате ролята на заблудили се пияници. Затова сега, ако искате пийте, ако не искате, освежете телата си с тази ароматна течност и да тръгваме.

Момчетата се престараха. Поръчаха си по още едно и по една лимонада, с която разквасиха зажаднелите си гърла, а скъпоценната миризлива течност отиде по косите, вратовете и плувките им, така че над тях плътно надвисна ароматен облак, който неотклонно ги следваше по кривия им път.

Заведох първо Алпиниста в близост до източната телена ограда, а с Инченцо продължихме на запад. В 23:15 часа двамата преминаха оградите. Алпиниста имал нещастието да попадне на острите очи на сензорите и бързо бил заловен. Казал на охраната, че се намира тук по волята на кръчмарки бас и тъй като се търкалял в краката им и вонял на мастика, иначе строгите постови омекнали и го изритали.

Както и предположих, благодарение „защитата” на блатото след оградата се простирали равни булеварди, водещи безпрепятствено до набелязаните цели и Инченцо се върна, марширувал по тях, без ритници.

Следващата нощ нападнахме. Двамата преминаха западната ограда, а аз потънах в тъмните води на залива, направих голям полукръг и се насочих към нефтеното пристанище. Кротнах с в сянката на вълнолома на двайсетина метра от танкера и се огледах. В края на кейовата стена, под една от лампите разговаряха двама униформени. Заплувах тихо към носа на кораба, прилепих се към хладната стомана, плъзнах се към левия борд и в областта на кингстоните и поставих „мината”. Върнах се по обратния път, пресякох косо залива, измъкнах настръхналите си голотии от водата, изтръсках се като сит вълк и заситних към радиостанцията. Там вече ме чакаха двамата „терористи” и докладваха, че успели да маркират четири цистерни. Мисията ни да се превъплатим в терористи, за да проверим сигурността на най-добре охраняваното нефтопристанище, беше изпълнена без произшествия.

На следващия ден точно в 15:00 часа в цялото си десантно великолепие, въоръжение и снаряжение се явих в предварително указания крайпътен мотел. Там в отделно сепаре ме очакваха милиционерският началник с цяла група свои заместници и моят началник. Въпреки празнично подредената маса атмосферата беше тягостна.

– Вие ме преметнахте още от самото начало, другарю Тихина, нали? – посрещна ме с въпрос още от вратата полковникът.

– Тъй вярно. В повечето случаи имахме предимство.

– А където предимството беше на наша страна, не играехте честно.

– Финтирахме честно и справедливо, другарю полковник.

Изгледа ме кръвнишки.

– И смятате ли, че това поведение е приемливо за Военноморските сили? – погледът му се премести очаквателно върху старшия ми началник.

– Не! Смятам, че това е нормално поведение на терорист – отговорих аз, като спестих реакцията на флотския му колега.

Той ми хвърли последен безпомощно-унищожителен поглед, от което лицето му се изкриви в гротескна гримаса. Едва сдържах напиращото ликуване в гърдите си. И двата лагера знаехме, че в крайна сметка нямаше значение дали моето поведение е „приемливо”, или не. Бях победил. Те бяха загубили.

*Макиавели Николо ди Бернардо /1469-1527/ – италиански политически философ.