Сиво утро. Сиви облаци забулват хоризонта на изток, притискат утринната виделина зад сивия гръб на океана и задържат рехавия мрак на майската нощ.

Вървя по източния бряг на островчето „Кий Маратон”, а океана с леки въздишки докосва белия, притихнал плаж, поръбен с тъмнозелени водорасли. От време-навреме чувам нещо като дълбоки въздишки. Същия звук чух и вчера сутринта, но не можах да установя източника му. Струва ми се, че го издават деветите* вълни, които по дългия си път се изморяват до толкова, че шумно изразяват облекчението си от свършека на пътя, докосвайки твърдината на островния бряг.

Изведнъж изстрел, като от тежък мускет*, разсече смълчаната водна шир. Тъкмо си мислех, че пирати нападат острова, когато от тихата сивкава вода се изстреля нагоре голямо плоско, приличащо на диск тяло, прелетя няколко метра във въздуха с оглушителен плясък отново потъна в океана.

Ах, това ли било? Та това е гигантски скат – манта-а-а-а! – възкликнах и даже се огледах дали някой не ме е чул. Не, брегът бе все така пуст и безлюден.
Решението, което зрееше в съзнанието ми още от вчера, най-после намери поле за изява. Набързо надянах плавниците, поставих маската и шнорхела и тръгнах на среща с морския дявол*.

За разлика от предутринната хладина на въздуха, морето ме прие с ласкава топла прегръдка. Но нямах време за разнежване ако не побързах голямата риба щеше да отмине по своя път, без да успея да я разгледам отблизо. Напрегнах мускули, като се стремях да увелича скоростта си, без да издавам излишен шум от пляскане във водата. Още малко и се изравних с мястото, където за последно „дяволът“ удари водата – то бе само на 50-тина метра вдясно от мен. Застанах неподвижно – под мен само на някакви си 5-6 метра светлееха бели пясъчни петна по дъното, обрасло с зеленикава висока трева, а встрани и пред мен само прозрачна, сивкава вода.

Изведнъж сякаш от нищото вдясно от мен се появиха две големи сенки. Съвсем замрях, чувах само учестените удари на сърцето си. Бавно и някак театрално с вълнообразни движения на разширените гръдни плавници пред мен преминаха два ската. Забелязах ги късно защото отдолу коремите им бяха белезникаво сиви и съвсем се сливаха с утринната вода. Обърнах се наляво и натиснах плавниците. Много бързо ги настигнах. И …, о Господи, колко бяха големи, бяха направо грамадни. Сега виждах гърбовете им които бяха почти черни и можех да определя размера им. Диаметърът на този, който плуваше от лявата ми страна, откъм брега бе не по-малко от 3-4 метра, а другият навярно мъжкият превишаваше шест метра. Плуваха близо един до друг, като две чинии на извънземни. И ако от леко издължените им задни части не стърчаха страховити шипове, както при нашите черноморски морски котки, приликата с подводни НЛО, щеше да бъде съвсем точна. Престраших се усилих скоростта и се вклиних между тях. Винаги, когато съм бил в морето съм се питал, какво ли ще бъде ако срещна голям морски обитател: било то делфин (по нашето крайбрежие), акула или нещо по-голямо? И ето сега плувах до два гиганта с тегло може би превишаващо тонове. Но не изпитвах страх, може би защото телата им бяха сплескани, разлати по водата и не се усещаше обемът им като цяло.

Усилих още малко и тогава се изравних с окото и (счетох, че този по-малкия е женски). Тя наистина ме удостои с внимание. И в този поглед на 350 милиона години (от толкова време тези риби плуват в земните морета и океани) имаше доброжелателство, любопитство и още нещо мистично, присъщо на големите дълбочини, от които бяха дошли моите гости. Това ме окуражи и я докоснах. Кожата и бе съвсем гладка и мека. Неволно протегнах дясната си ръка и докоснах партньора и. Той даже не ме удостои с внимание. Мина ми мисълта да се хвана за тях и да се оставя да ме влачат на буксир. Но любопитството ми бе по-силно от изкушението, затова леко избързах пред тях, за да ги разгледам отпред.

Отпред на главите и на двамата стърчаха по два рогови плавника, така че те наистина изглеждаха рогати. Леко отворените им уста бяха разположени напречно на предните части на главите. Тези уста бяха огромни и в тях се белееха огромен брой малки зъбчета. Хрилните им отверстия бяха разположени на долната част на главата и това понякога навярно ги прави доста шумни.

Отново се върнах на мястото си и отново ми се прииска да си сваля плавниците, да се покатеря на гърбовете им и така прав, стъпил на двата кадифено черни гърбове, леко разкрачен, да се нося по безбрежния океан.

Докато се опивах от контакта си с тези дълбоководни гиганти, пред нас се появи трети скат. Много по-малък (около метър) той направи завой към открито море усили скоростта, с която до преди малко се движеше и изчезна от полезрението ми. Но след малко отново го мярнах някъде встрани и само след миг се чу оглушителен плясък и пръски вода заляха главите и гърбовете ни. Той (навярно то) се бе върнал, за да си поиграе пред нас. Навярно това бе детето им, кой знае? Може би нарочно го бяха извели тук на разходка? Представих си какво ще стане ако моите приятели направеха такъв скок и недай си боже под тях да се окаже лодка. Тогава те наистина макар и в играта си биха били опасни и може би така са получили и името си – морски дяволи.

Повлияни от малкия, родителите му също се размърдаха. Отначало започна бащата. Той повдигаше ту единия, ту другия си страничен плавник и почти се премяташ. Така цветът му се менеше – ту светъл, ту тъмен. Последва го и женската. Около мен звря и закипя. А малкият продължаваше да подскача пред носовете на родителите си. Постепенно, улисано в играта семейството увеличи скоростта и бавно изчезна от погледа ми. Останал сам, като се огледах установих, че съм почти в открито море.