Анагай и Енек тъкмо завършваха втората статуя на крилатия лъв, когато слугата на Мицо се провикна пред портата им:

–           Отворете добри хора, гости са ви дошли!

    Енек се втурна към портичката и хлъцна от изненада. Пред него стоеше висок воин в черни кожени дрехи, който се поклони ниско и попита:

–           Има ли тук някой от рода Чирмиш?

–           Аз съм от рода Чирмиш – отвърна момчето, като отвори широко вратичката и покани госта да влезе в двора.

–           А къде е Анагай, сина на Левота? – попита Драгомир. – Той ми трябва.

–           Сигурно не аз ви трябвам, а боен щит! – чу се гласа на Анагай и главата му се подаде над живия плет. Той все още не се отделяше от работата си. – Влизайте добри гости! Ще поговорим и ще ми кажете какъв щит ви трябва.

–           Ще си поприказваме – съгласи се Драгомир. Той здраво прегърна омацания с глина Анагай. – Ето какъв бил синът на Левота! Аз съм тук по волята на баща ти.

    – На баща ми! Жив ли е той? Но как така? – възкликна майстора. – Ами той отдавна го няма, загина в робство… Или боговете са те изпратили от царството на мъртвите?

–           Аз избягах от Партия – отвърна Драгомир. – Левота е жив и здрав и с цялото си сърце е с вас. Ето неговия амулет. Той подаде на Анагай мъничка крилата фигурка на Ахура Мазда. Тя беше от бронз и старецът я използваше в молитвите си. Трудно беше да се опише изумлението и радостта на слисания Анагай, когато разбра, че баща му е жив. С вълнение слушаше той тъжния разказ на Драгомир за робството, за тежкия живот във веригите на Пакор.

–           Горкият ми баща, горкият ми баща! – повтаряше той. – Не е могъл да тръгне с вас.

–           Не можеше – почти изхлипа Драгомир.  –Живееше с мисълта за родината, а да дойде не можа. Но той ми помогна да се спася… И Драгомир за почна да разказва подробно за бягството.

–           А защо Левота не тръгна с тебе? – намръщено попита Енек. – Ти би могъл да помогнеш на стареца да се добере до тук.

–           Това беше невъзможно, момчето ми – въздъхна Драгомир. – Левота го охраняваха като съкровище. При него всеки ден идваше върховния жрец Вологез, за да следи работата му. А по това време той беше немощен, като малко дете. Жестокия царски син Шумидин, кръвожаден като хиена, изби едното му око. Не му се е удало да избяга, когато е бил млад и здрав, а по времето, когато ме уговаряше, той едва имаше сили да напусне портите на града…

    Енек се приближи и седна близо до Нукрат.

–           Знаете ли колко ги мразех всички тях, партските царе, велможи, надзиратели! – започна бългхареца. – Така ги ненавиждах, че ако можех бих подпалили цяла Партия.

–           Ще ги изгориш, когато влезете в бой с тях – посъветва го Енек. – Ако войскарите вземеха и мен, аз също щях да съсипя проклетата им страна.

–           Малък си още, Енек – усмихна се Нукрат. – Но аз ще се върна там… И знаеш ли как? Ще поведа кушаните, и ние ще се сравним със земята техните храмове и градове. На мен даже ми се присъни, че водя нашата войска и голямо множество парти се гърчи в краката ни. Това е пророчески сън! Но така и ще бъде! Не мислиш ли, че съм твърде млад, ще успея ли?

–           Ще се справиш. Боговете ще ти помогнат. Ще се помоля на Ахура Мазда. Искаш ли?

–           Помоли се – съгласи се Нукрат. – А аз на моя бог ще пренеса жертва и ще го помоля да подкрепи ръката ми.

    Анагай дълго не пускаше Драгомир да си тръгне – все се опитваше да намери причина да остане по-дълго и да се повеселят в малкия им дом. Но войникът на Кубер беше непреклонен: бързаше да се върне в столицата, за да може заедно с войската на царя да се подготви за войната с партите. Като се прощаваше с Анагай и Енек, Драгомир им даде дума, че ще се върне след войната.

    Когато Драгомир и Нукрат напуснаха селото, насреща им се изправи предишния търговец.

–           Гледай, пак онзи с талисманите! – учуди се Драгомир. – Сигурно пак нещо ще иска от нас?

–           Хей, царски войнико! – обърна се отново търговеца към Драгомир. –

Искаш ли златни амулети? Те в бой ще са ти нужни.

–           Ти пак с твоите дрънкулки! – усмихна се десетника. – Какви са? Египетски или партски?

–           А ти какви търсиш?

–           Трябват ни партски.

–           Да не би да се готвиш да ходиш в Партия? Защо ти са партски амулети? – попита търговеца.

–           Трябват ни за защита от мечовете на партите – отвърна Драгомир. –

Чувам че ще има война. Говори се, че цар Пакор се готви за война срещу нас.

–           Кой ви говори такива глупости? – искрено се възмути непознатия. – Кажи ми какво знаеш за това.

    Драгомир замълча.

–           И скоро ли ще започне войната? – обърна се с въпросите си търговеца този път към Нукрат.

–           Това само царете знаят – отвърна юношата. – Ние ще тръгнем, когато ни заповядат, а кога ще бъде това, само на тях е известно.

–           Добре казано! – похвали го Драгомир. – За похода Вима Кадфиз ще ти каже. А ние трябва да побързаме… Много работа ни чака, а за трампа, нямаме нищо.

–           Но кога се очаква войната? – упорстваше търговеца.

–           Попитай боговете. Принеси им тлъста жертва и те ще ти отговорят.