На 29.VІІ.1998 година в 12:30 часа обърнах петалата на чуждоземния кон, оседлах го и го яхнах. Дали от обратния ъгъл на курса, който му зададох или от предалото му се мое нетърпение той се засили по равното софийско поле, изцвили призивно над притихналия в обедния зной град и напрегнал потни хълбоци прескочи стария Балкан.

Прелетях над мястото, където преди повече от тринадесет века, Белият конник* бе забил меча си сред полята на малка Скития и продължих нататък като от високото следвах следите, оставени от прадедите ни в някога нашите степни ширини отвъд Дунава. Оттам на север и на изток трябваше опипом да разгръщам мрака на миналото и да търся пътя на българите. За съжаление сив килим от кълбести облаци покри старата диря, затова отвърнах поглед и се огледах наоколо.

Седях ес-образно сгънат на седалката на левия борд на ТУ-134. Положението на тялото ми много напомняше на стойката на древните ни войни-ездачи. Не че толкова ми се искаше да приличам на Аспарухов конник, просто администрацията на летището по никакъв начин не искаше да допусне в товарното помещение тежкият ни обемист багаж и се наложи да се преобличаме и преобуваме, а раниците и палатките да носим като ръчен багаж.

Някъде зад гърба ми в същото положение се намираше и съекипникът ми в това начинание Христо.

Размърдах свитите си колене и опрях рамо о борда на самолета, така малко ми олекна и можех да отдъхна от перипетиите на аерогара “София”.

Усещах тръпнещото от напора на мощните мотори тяло на неголемия самолет и мислите ми запрепускаха, но не напред, а назад. Оказах се тук благодарение една идея на работодателя ми. През октомври 1997 година той ме извика в офиса си.

– Какво ще кажеш да изкачим Еверест в състав: аз, ти, и доктор Красимир Петров?

Погледнах го изпитателно, лицето му бе сериозно, вглъбено, но като че ли мислите му бяха и някъде другаде. Познавахме се доста отдавна. Заедно бяхме преодолели не едно предизвикателство, не една опасност, застрашаваща както нашия, така и живота на подчинените ни.

След като напуснах военния флот, като че ли изгубих пътя си. Оказах се напълно неподготвен за по-малката динамика на цивилния живот. Открих че след 25 години във въздуха, водата и гората не мога да говоря с цивилни. Бракът ми се клатеше.

Чувствах се като в дълъг тъмен тунел, на края на който бяха неизвестността, старостта и смъртта. Захванах се с това, за което имах относителни познания – охраната на хората, тяхното имущество и средства за производство. На плещите ми легна създаването, организацията и структурирането на охранителна фирма. Подготовка на охранителния състав за сравнително непозната дейност в остра конкуренция с полицията и създадените вече частни охранителни фирми.

Вече бях на петдесет и две години, в сравнително в добро физическо състояние без излишни килограми, но освен едночасовите обедни почивки, в които поддържах беговата си форма, нямах друго свободно време, а камо ли за алпинизъм. В същото време катераческия ми опит бе твърде оскъден. Най-голямата височина, която бях преодолявал в миналото, не бе дори на умерено голяма височина. Истината беше, че никога не бях надвишавал връх Мусала* (2925) метра. Другите ми алпийски умения се изчерпваха с извършването на няколко “рапела” от вертолет и на скалист морски бряг от височина 20 метра.

Предложението обаче бе твърде примамливо, може би единствено в живота ми. То ми даваше възможност да стъпя на земята на древните българи, да се поклоня пред светинята на всички българи Кан Тангра.* Така открих за себе си, че момчешките мечти умират трудно, изключих здравия разум и приех предизвикателството. Дадох си сметка, че в такъв преломен момент от моя живот и от безпътицата, в която бе изпаднал бедният ми народ и двамата се нуждаехме от извисяване, което да ни даде възможност да огледаме пътя пред себе си.

Корпуса на самолета все така ритмично потръпваше, пулсациите попиваха в рамото ми, а мислите отново ме връщаха назад.

За организирането и провеждането на експедиции до Еверест знаех само от литературата и медиите.

И в този затворен и все още твърде консервативен кръг “над облаците” все по-упорито си пробива път новото предизвикателство – все по засилващата се комерсиализация на Еверест. “Отвеждането до върха на тълпи от новаци срещу заплащане”, – изсумтял Едмънд Хилари, “е проява на предизвикателно неуважение към планината”.

Това предизвикателно неуважение днес струва от 40000 до 70000 долара.

Реших най-напред да потърся четвъртия от “групата”, който трябваше да ни бъде и водач. Сетих се за едно момче, което кандидатства в поделението, но не го приеха, а после се изяви като алпинист (това научих от пресата).

Срещнах се с Христо Райков. Оказа се че междувременно той е изкачил в. “Ленин” в Памир, а също така има и успешни изкачвания в Андите.

Той предложи да се свържем с Борислав Димитров, който организирал комерчески експедиции в Хималаите.

По-късно разбрах, че той е изкачил връх Чо Ойю, а на 12 октомври в състава на българо-белоруска експедиция достига връхната точка на шестия по височина връх “Дхаулагири”-8167м.

Ето какво казва за себе си Борислав в книгата на Сандю Бешев

“Българските осемхилядници”: “…На височина 5800 м, в подножието на североизточния ръб, построихме нашия лагер I. Пътят от базовия лагер до лагер I не бе от най-трудните, но е доста опасен, тъй като съществуваше реална опасност от падане на лавини и каменопади. Лагер II построихме на 6600 м, а лагер III на 7400 м, където изнесохме спални чували и няколко бутилки газ. Това първо излизане не мина без инциденти. Илия Александров, който имаше малък височинен опит, тръгна нагоре към лагер II без да е аклиматизиран. Там изпада в тежко състояние и започва да развива мозъчен оток. Имал е късмет, спасява го руски лекар с инжекции и японските алпинисти с кислород, а Тончо Тончев и Радко Рачев го свалиха до базовия лагер за реанимация и с това той приключи участието си в нашата експедиция…

Самият аз тръгнах към върха на 12-и октомври рано сутринта и по обед бях на най-високата точка. Духаше силен вятър и на места пълзях на колене, за да не ме отнесе в пропастта. Имах пухени ръкавици, които спасиха ръцете ми от измръзване. На върха не оставих нищо, защото никога не нося излишен багаж. Направих обаче много снимки, за доказателство, в четирите посоки и се смъкнах бързо надолу. След два дни бях вече в базовия лагер. Там, по радиостанцията получих съобщение, че Ирина, с която се изкачихме на върха в един и същи ден се прибрала в лагер III. Имала тежки измръзвания и не може да ходи. Помолих един от шерпите на японската експедиция да се изкачи нагоре. Срещу сумата от 100 долара, той се съгласи веднага. При свалянето и надолу много активно се включва и Здравко Петков, който буквално я е носил на гръб…”/.

През месец декември същата година най после се свързах с Борислав Димитров и след няколко дни той дойде във Варна. Посрещнах го в офиса на фирмата, в която работех и го представих на Собственика.

В разговорите с него се избистриха и пътищата за постигане на целта.

Разработен бе план за подготовка, който включваше три етапа –

– Първи етап – на територията на страната да се проведат:

1.Тренировки по скално катерене в близост до гр.Варна (Разделна) през периода октомври – ноември 1997 г.

2. Зимен планински лагер в района на връх Вихрен през декември 1997 г., и лагер в района на в. Мальовица през януари – февруари 1998 г.

– Втори етап – всокопланинска аклиматизация в района на Голям Тян Шан

(в.”Хан Тенгри” 7010 м., и в.”Победа” 7439 м.) през август 1998 г.;

– Трети етап – атака на Еверест с разчет – април – май 1999 г.

Успоредно с това трябваше да започне и снабдяването със необходимата високопланинска екипировка за ТЯН ШАН и ХИМАЛАИТЕ.

След дълги обсъждания относно качествата на съвременната алпийска екипировка за сигурност, надеждност, олекотяване и поносима цена се спряхме на следното: