Богатур и военачалниците му бяха сами в голямата шатра. Денят бе натоварен за всички, но не можеха да заспят, докато той оставаше буден, макар това да означаваше прозевки и зачервени очи на следващия ден.

– Внимавайте в табора. Хората са тук по заповед на баща ми. Все още ни нямат вяра. Мнозина от тях знаят само името ми. Разменят си въображаеми и истински обиди и всеки усеща напрежението от ежедневието редом с толкова много непознати вòини.

– Имам свои хора при всеки огън – рече Сивин. – Винаги ще се намери някой, който да иска лична изгода при такъв сбор. В момента сигурно на хиляди други места говорят за нас. Дори прошепнатото ще бъде чуто. Ще знам всичко, ако се наложи да действам.

Богатур кимна. Днес вече можеше да се гордее с приятеля си от детството. Сивин израсна пред очите му и се превърна в мъж с невероятно широки рамене от упражненията с лъка. Помежду им се появи връзка, каквато Богатур не можеше да има с никого другиго, дори с Бузан.

– Въпреки това гърбът ме сърби, когато вървя из табора. Още чакаме и те вече губят търпение. Може да ни подложат на изпитание, така че бъдете нащрек и се погрижете нито една обида да не остане ненаказана. Ще се доверя на вашата преценка дори да хвърлите дузина глави в краката ми.

Военачалнинците се спогледаха със сериозни лица. Познаваха ли хората, които бяха довели от голямата степ? Всеки пристигнал между двете планини засега все още виждаше само едно голямо множество и не се замисляше, че то се състои от десетки различни родове, някои от които се следяха с взаимно подозрение.

Накрая Богатур се прозя.

– Поспете малко – уморено рече той. – Наближава утрото и хората ви трябва да продължат обучението си.

Бузан вървеше из табора и се наслаждаваше на шума и суетнята. Маготин беше разпоредил на всяка пресечка да се изкопаят дълбоки отходни ями. При толкова много хора на едно място всеки ден възникваха нови проблеми за решаване и Бузан не проявяваше интерес към подробностите. Маготин се бе погрижил и за друго. Освен за канартикина той бе приготвил и още стотици стотици чергета и бе изпратил група от петдесет мъже да помагат при издигане на шатрите за походните бани.

Огромният табор кипеше от живот и Бузан изпита радост при вида на трудолюбието на мъжете. В далечината се чуваха команди и трополенето стотици копита и той се усмихна. Краката му се движеха по пътеки в тревата, отъпкани до самата глина. Опита се да си представи каква ли огромна плетеница от форми ще представлява мястото на табора, когато се махнат оттук.

Беше се унесъл и отначало не забеляза суматохата на пресечката отпред. Петима мъже в гневна купчина се мъчеха да съборят на земята непокорен жребец. Бузан поспря да погледа как поставят дамга със знака на рода на животното и трепна, когато удар с копито улучи един от мъжете и го просна на земята. Конят беше от степта, а не от небесните коне. Бореше се с хората и напъваше с огромна сила въжетата, с които го бяха уловили. Успееха ли да го повалят, щяха да спънат краката му и да го обезсилят. Мъжете сякаш не знаеха какво правят, Бузан поклати развеселено глава и тръгна да ги подмине.

Докато заобикаляше ритащото добиче, то успя да се изправи на задните си крака и повлече един от мъжете. Изпръхтя диво, отдръпна се назад към Бузан, настъпи го и той изкрещя от болка. Най-близкият от мъжете реагира на звука, като му зашлеви плесница с опакото на дланта си, за да го накара да се махне и да не им пречи.

Бузан реагира с ярост, подобна на яростта на вързания кон, и отговори на удара. Мъжът залитна зашеметен, а останалите пуснаха въжетата. В очите им се четеше заплаха. Конят се възползва от неочакваната свобода и препусна през табора с ниско приведена глава. Жребците наоколо зацвилиха в отговор на призивите му и Бузан се оказа изправен пред разлютените мъже. Стоеше пред тях, без да се бои – знаеше, че ще разпознаят доспехите му.

– Вие сте от рода Туоба – рече той в опит да намали напрежението. – Ще се погрижа конят ви да бъде уловен и върнат.

Приличаха си и Бузан изведнъж осъзна, че са братя. За момент си помисли, че ще го оставят да си иде без бой, но удареният не беше на себе си от ярост и именно той се перчеше най-много, окуражен от присъствието на братята си. На мястото, където го беше ударил Бузан, вече се виждаше мораво петно.

– Кой ти даде право да се месиш? – озъби се един от другите.

Вече го бяха наобиколили плътно и Бузан усети, че суетнята наоколо е притихнала. Хората на Маготин наблюдаваха разправията и му прималя при мисълта, че не може да отстъпи, без да посрами Богатур и дори да изложи на риск властта му в табора.

– Просто се опитвах да мина – рече той през зъби и се приготви за това, което предстоеше.  Ако онова добиче брат ти не ме беше ударил, вече щяхте да сте свалили коня на земята. Следващия път гледайте най-напред да спънете неговите крака.

Един от най-едрите плю на земята в краката му и Бузан стисна юмруци, но изведнъж се разнесе нечий нов глас:

– Какво става тук?

Резултатът бе незабавен – всички се стреснаха. Бузан погледна към по-възрастния мъж, който имаше същите черти като тях. Това можеше да бъде единствено най-големия брат от рода туоба. Все още не се беше стигнало до вадене на оръжие и той предпочете да не обижда единствения човек, който би могъл да укроти младежите.

– Ти си един от двамата военачалници на канартикина – каза мъжът.

– Но това все пак е територия на рода ни. Защо си дошъл тук да дразниш братята ми и да пречиш на работата им?

Бузан пламна от раздразнение. Маготин несъмнено вече бе информиран за сблъсъка и идваше със свои хора насам, но не му се искаше да отговаря. Мъжът определено се наслаждаваше на ситуацията и Бузан не се съмняваше, че е наблюдавал всичко от самото начало. Овладя се и заговори бавно и отчетливо:

– Ударих този, който ме удари пръв. Няма причина днес да се пролива кръв.

Устните на големия брат се изкривиха в презрителна усмивка.

– Трябваше да очаквам такъв отговор. Честта не може да се потъпква, когато не ни е удобна. Тази част на табора заемаме ние. Ти навлизаш в наша територия.
Бузан го погледна със студената физиономия на вòин, за да скрие раздразнението си.

– Повелята на канартикина беше ясна – рече той. – Всички вòини или родове могат да използват земята на този табор. Това не е територия на туоба.

Щом чуха това, по-малките братя замърмориха, а най-възрастният, като че ли се вцепени.

– Повтарям, че съм на своя земя и не виждам кой може да ми противоречи. А ти се криеш зад думите на канартикина.

Бузан бавно пое дъх. Ако се позовеше на закрилата на Богатур, свадата щеше да приключи. Старшият брат не беше такъв глупак, че да предизвика канартикина в табора при цялата огромна войска наоколо. В същото време хунът го гледаше като готова за удар змия и Бузан се запита дали срещата с братята и дивия жребец всъщност беше случайна. Винаги се намираха желаещи да изпитат тези, които се очакваше да ги поведат на война. Тръсна глава, за да прогони тези мисли. Политиката и маневрирането не бяха по сърце на Сивин; той самият нямаше вкус към подобни неща, нито пък искаше да се големее пред братята.

Няма да пролея кръв тук – започна той и видя тържеството в очите на големия хун, – но не ми е нужна сянката на канартикина.

И стовари юмрук в лицето на най-близкия хун, като го просна бездихан на земята. Другите изреваха и се хвърлиха вкупом върху него. Ударите заваляха по главата и раменете му, той отстъпи назад, за да потърси опора за краката си, уцели още едно лице и усети хрущенето на носа. Бузан обичаше да се бие като всеки мъж, израснал на воля, но шансовете му тук не бяха особено големи.

Едва не падна, когато получи удар в главата и още няколко в бронята. Поне тялото му беше защитено и докато беше на крака, можеше да избягва юмруците им и да удря на свой ред.

Докато въртеше очи, един от нападателите го хвана изотзад през кръста и го събори на земята. Падайки Бузан изрита силно, чу вик и покри главата си с ръце, за да се защити от ритниците. Къде се бавеше Маготин, къде ли е Сивин? Усети, че от носа му потече кръв и устните му започват да се подуват. Главата му бучеше от един от ритниците в лявото ухо. Още няколко такива и щяха да го осакатят завинаги. Усети тежестта на един от тях, който се мъчеше да отдели ръцете от лицето му. Бузан погледна през пролуката, издебна удобен момент и заби палец в окото на нападателя. То като че ли хлътна; надяваше се, че го е ослепил. Хунът се изтъркаля с крясък настрани и ритниците отново заваляха.

Някъде наблизо се разнесе болезнен вик, за момент Бузан бе оставен на мира и се помъчи да се изправи на крака. Някакъв непознат беше скочил срещу братята; беше съборил единия на земята и ритна здравата друг в коляното. Новодошлият беше почти момче, но нанасяше ударите с цялата си тежест. Бузан му се усмихна със сцепените си устни, но бе прекалено замаян, за да може да се надигне.

Изведнъж чу характерния звук – серия резки удари, от които братята нададоха викове и отскочиха назад. Бузан продължаваше да стиска главата си на земята, когато чу резкия яростен глас на Маготин. Беше довел вòини със себе си и Бузан бе чул ударите на техните тояги.

– Стани, ако можеш – подкани той Бузан.  Кажи ми кого искаш да видиш мъртъв – отново рязко извика Маготин.

Бузан свали ръцете си, изплю кървава храчка на тревата и се изправи на крака. Лицето му беше покрито със синини и кръв и старшият хун се вцепени при вида му; агресията му бързо го напусна.

– Беше лична разправия – бързо изрече той, а Маготин го изгледа кръвнишки.

Маготин погледна към Бузан, който сви рамене и се огъна от болката при движението.

– Внимавай – промълви едва чуто той.

Бе дошъл само с двама от стражниците си.

– Честта беше удовлетворена – обяви най-възрастният хун. – Помежду ни няма повече вражда.

Маготин се обърна към Бузан, за да види как приема думите му. Но той стоеше и се усмихваше криво. Беше чул решително приближаващи стъпки. Всички наоколо замръзнаха, щом чуха дрънченето на доспехи и видяха вòините. Това можеше да бъде единствено Богатур.

– Няма вражда ли? – изсъска Маготин на пребледнелия хун. – Не тирешаваш това, туобанино.

Всички погледи се обрънаха към приближаващия Богатур. Той се приближаваше с Докум и още петима мъже, облечени от глава да пети в броня. Канартикинът държеше в ръка дългата си сабя, а останалите палашите си и братята се спогледаха тревожно – едва сега си дадоха сметка какво са направили. Бяха решили да пробват единия от приближените на канартикина. Тази част мина идеално. Но появата на самия Богатур ги вкара в дълбокото и сега те не знаеха какъв ще бъде изходът от това положение.

Богатур огледа сцената с безизразно лице. Погледът му се спря върху Бузан и сините му очи се присвиха при вида на кървящото му лице. Старшият хун заговори пръв:

– Всичко е уредено, господарю – рече той. – Нищо особено, сбиване заради един кон. – каза туобанина и преглътна на сухо.  Не е нужно да си вадиш заключение от това.

Богатур не му обърна внимание.

– Маготин?

Маготин овладя гнева си и отговори със спокоен глас:

– Не знам как е започнало. Бузан може да разкаже най-добре.

Бузан трепна, когато чу името си. Внимателно подбра думите си под изпитателния поглед на Богатур. Целият табор щеше да научи това и той не искаше да се оплаква като някакво дете на баща си. Защото от него се очакваше да води хората.

– Аз лично съм удовлетворен, ваше височество – изрече бавно като едва превърташе удебеления си език.  Ако се наложи да обсъждам допълнително случката с тези хора, ще го направя друг ден.

– Няма да го направиш – рязко отвърна Богатур, който беше разбрал заплахата не по-зле от братята хуни. – Забранил съм.

Бузан сведе глава.

– Както кажеш, господарю – отвърна той.

Богатур отново спря поглед върху приведената му фигура и видя срама от побоя пред очите на всички.

– Ти пострада ли? – обърна се той към Маготин.

– Не съм. Опитах се да ги спра – отвърна той.  Свалиха го на колене и …

– Стига! – извика Бузан.  След време ще върна всеки удар.

Той се преобрази за миг целият пламнал от гняв. Богатур се втренчи в него и внезапно собственият му гняв се отприщи. Изръмжа, поклати глава и тръгна към братята. Един от тях бе твърде бавен и Богатур го блъсна с рамо, сякаш без да забележи. Възрастният брат вдигна умолително ръце, но Богатур сграбчи кебето му и го дръпна напред. Когато изтегли сабята си, братята сториха същото с рязък звук на метал.

– Стойте! – изрева им Богатур. Но те не обърнаха внимание на думите му и докато приближаваха, Богатур дръпна брат им нагоре като мармот. С две бързи замахвания прокара острието на сабята си през бедрата на мъжа, прерязвайки мускулите.

– Щом сте накарали мой военачалник да коленичи, туоба, отсега нататък ще клечиш край казаните на обоза – рече той.

Мъжът ревеше с пълно гърло, а кръвта се лееше по краката му. Падна. Преди вòините да стигнат до него, Богатур вдигна поглед към тях.

– Броя до три и ако остане изваден палаш, нито един от вас няма да преживее следващите три крачки.

Богатур стоеше пред тях без никаква следа от страх, а мъжът в краката му се свлече, стенейки на една страна. Братята му стояха, смразени от ужасната гледка. С усилие на волята хунът направи знак, който братята му предпочетоха да изтълкуват като съгласие и прибраха палашите си. Богатур кимна.

– Когато тръгнем, вие ще сте охрана на военачалника ми – рече той. – Съгласен ли си да ги приемеш?

Бузан промърмори утвърдително. Подутото му лице беше напълно безизразно.

– Значи всичко е приключило. Няма кръвна вражда и е раздадено правосъдие.

Богатур се спогледа с военачалниците си и те тръгнаха с него обратно към голямата шатра и задачите за деня.

– От утре започваме проверка на вòините по трите основни дисциплини – надпрепускване на 10000 разкача, стрелба с лък от място и от кон в движение и преборване. Да се направи разчет на времето за провеждането и да се определят хора, които да следят за правилата. Изглежда тренировките им се виждат малко и им остава енергия да буйстват. Така ли е? – обърна се той към Бузан, който тъкмо тупаше по рамото младия мъж, който му беше помогнал, и го водеше с тях, за да не го пребият братята.

– Този ми се притече на помощ – каза Бузан, докато вървяха. – Не знае що е страх, ваше височество.

Само с един бърз поглед към младежа Богатур разбра, че той притежава особена гордост.

– Как се казваш? – грубо попита, все още бесен от случилото се.

– Безмер, от рода амалар, господарю.

– Потърси ме, когато ти потрябва добър кон и доспехи, господарю на света – каза Богатур.

Безмер грейна и доволният Бузан го потупа по рамото.

Докато Богатур и приближените му вървяха сред шатрите, събрани в сянката на Небесната планина, мнозина ги гледаха със страхопочитание и одобрение. Той беше показал, че няма да търпи предизвикателства. И бе спечелил една малка победа.

По правилата на Есенния събор, който победеше в трите дисциплини (надпрепускване, стрелба с лък и борба) получаваше златна розета и прозвището барс, гравирано на обратната ù страна.

Класиралият се на второ място – сребърна розета и прозвището – бик. Третият по ред получаваше бронзова розета и прозвището – сокол. Освен тези награди канартикин Богатур бе определил първите трима да получат още: кон от конюшнята на Бинду, кожена ризница с пришити метални пластини, нов лък и сабя.

Най-изтощително бе дългото надпрепускване. То се провеждаше по стотни. Първият от всяка стотна участваше във финалната гонка, която определяше и победителят.

Трасето за дългото надпрепускване бе определил лично Бинду. То представляваше затворен кръг със старт и финал. Започваше по равното, после извиваше на изток пресичаше пясъчната коса, за да се наеме по стръмния склон на южния скат на планината. Когато пресечеше билото се спускаше към реката, за да я пресече по каменистия брод. Следваше дълъг участък, обрасъл с храсталаци, който извеждаше на финалната права.

Мъжете от първата стотна вече подготвяха конете си за старта, когато там се появи канартикин Богатур.

– Е, Бузане, как са подчинените ти? Ще се справят ли с ездачите на Сивин, защото с моите не могат да се мерят. – подкачи военачалника си той.

– Ще се представим както подобава, ваше височество – отвърна ухилен Бузан. – Ето тук е и Безмер.

Богатур се обърна, загледан в младия воин.

– Бях ти обещал кон и доспехи. Какво друго ти трябва?

Безмер пребледня от смущение. И през ум не му беше минавало да иска нещо от канартикина.

– Нищо, господарю. Достатъчно ми е да се представя достойно на надпрепускването.

Богтур го погледна изпитателно и се почеса по бузата.

– Той е храбър и иска да стане господар на степта, Бинду. Дай му един кон от твоите.

Сините му очи се стрелнаха обратно към младежа, който се беше вцепенил от изненада.

– Ще гледам как се състезаваш. – каза и замълча, за да му даде възможност да осмисли това, но добави и бодилче, за да бодне самочувствието на момчето.  Изложиш ли се, не ще доживееш до следващото утро.

В отговор Безмер се поклони дълбоко. Предупреждението почти не беше го засегнало. Богатур изсумтя тихо, а Бинду подкани Безмер:

– Хайде юнако, ела да си избереш кон.

На коневръза имаше много коне, но Безмер се запъти към една сива кобилка. Още преди да я е доближил, тя обърна изящната си глава и му намигна с лявото си око. „Намигване от небесата просветна в ума на младежа. Така ще я кръстя. Не-е-е, много е дълго. Нека бъде по-кратко. Ще бъдеш Светкавица”, прошушна ù той като се наведе към наостреното и ухо”.

Стартът беше даден и ездачите от първата стотна се впуснаха напред.

Още от самото начало Безмер се оказа обграден от петима ездачи. Когато се вгледа по-внимателно той различи в тях братята от рода туоба.

– Хей смелчага, я да видим какво може „небесната ти кобилка” – подвикна, яздещият кафявия жребец, който стана причина за свадата.

Безмер наведе глава към гривата на новата си придобивка и я потупа по шията.

„Красавицата ми, мълниеносната ми Светкавица, ще се дадем ли на тези груби хуни?, пошушна ù отново той и се замисли: Не сбърка ли като се довери от пръв поглед на изящната осанка на тази кобила от конюшнята на ферганеца? Дали да я пришпори и да се опита да избяга от нахалниците?”

Сякаш да получи отговор на безпокойството му, във въздуха се чу плясък и след миг бичът на яздещия отляво се стовари върху гърба му. Парещата болка дойде заедно с ухилената физиономия на туобеца:

– Това е само за загрявка, амаларче. Ще получиш още много.

Кушията е дълга, остава и гърбът ти да е як.

Безмер понечи на отвърне на удара, но Светкавица го изпревари. Присви малките си ушички, обърна главцата си към нападателя и захапа конят му за изпъната напред шия. Алена кръв бликна от раната, а изненаданото животно за миг се спря и ездачът му се преметна през главата му.

„Останаха четирима!” Това бе първото, което си помисли Безмер също изненадан от стореното от кобилката.

Преди да стигнат пясъчния участък групичката им бе излязла пред останалите ездачи от стотнята и Безмер отново се запита дали Светкавица ще издържи на това бързо темпо, което налагаха братята. Дали нямаше да е по-добре да забави ход и да се смеси с останалите и така да се отърве от отмъстителните туоба? Но това би им показало, че се страхува от тях. Не, нямаше да го направи, пък и не беше сам. Имаше си защитник и другарче. Светкавица му показа, че няма да търпи никой да му посяга, без да усети острите ù зъби, а може би и копита. Успокоен от тези мисли Безмер гальовно потупа леко запотените гърди на Светкавица и устремно продължи, сподирян от братята.

Пясъкът под копитата постепенно отстъпи на неравна чакълеста почва и Безмер погледна нагоре към извисяващото се високо над главата му било. „Как ли ще се справи по това нагорнище кобилката?” Пропъди съмнението и продължи нагоре. Потта щипеше в очите му. Засега денят не бе толкова горещ, но катеренето към билото бе тежка задача.

Когато стигнаха най-стръмната част Безмер се обърна назад. Конете на братята бъхтеха напред, но леката като перце Светкавица вече бе недостижима за тях. Далеч зад тях в облак от прах се движеше останалата част от стотнята му. Продължи като се опираше единствено на стремената. И той като много от вòините тайно презираше металните накрайници, които канартикинът задължително ги накара да поставят на седлата, които им пречеха да се спешават бързо. При такъв наклон те обаче се оказаха полезни.

Светкавица леко преодоля билото и започна да се пързаля надолу с изпънати предни крака, докато задните бяха присвити, за да пазят равновесие.

Едва усетила равното кобилата сама препусна с все сила. Докато летеше към финалната права Безмер хвърли поглед към лявата си страна нагоре към билото. Беше почерняло то конници, които тъкмо го пресичаха и той усети нов прилив на сили. Деветдесет и девет мъже гълтаха праха, който неуморните копита на Светкавица вдигаха пред тях. Още толкова щяха да го гълтат и при финалната гонка. Младият „покорител” вече знаеше, че за Намигване от небесата, прегради на земята няма.

Преборванията и стрелбата с лък от място и в движение от гърба на коня бяха приключили и сега цялото вòинство се бе струпало на склона, за да наблюдава майсторското владеене на лъка от военачалниците.

Всеки вòин според показаните умения бе намерил мястото си в общото класиране.

Безспорно беше първото място на багатур Безмер в надпрепускването на дългата дистанция.

При стрелбата с лък от гърба на коня в движение нито един не успя да порази двадесетте мишени –по десет от всяка страна, разположени по двата бряга на дългия овраг.
Мишената с големината на волско око на петдесет разкача беше поразена от всички.

Но борбата предложи най-много емоции и днес всички коментираха предстоящата борба на Безмер с най-силния борец Дудай от рода бик.

Дудай притежаваше такава сила, че можеше да победи Безмер, борейки се само с една ръка и един крак. Досега никой не беше го побеждавал. По ирония на съдбата жребият бе определил най-добрия ездач да премери сили с най-силния борец.

– Най-после си намери майстора, амаларче – изхили се един от братята туоба, намествайки се на първия ред.

Схватката едва бе започнала, а Дудай вече бе успял да подпъхне лявата си длан под кожения пояс на противника си. Дясната му ръка правеше енергични движения, стремейки се да го прихване под лявото коляно. И когато всички очакваха Безмер да бъде вдигнат високо над главата на Дудай и хвърлен на земята, изневиделица се появи Светкавица, влачейки по земята скъсания си повод.

Без да спира тя прескочи кръга от вòини, които наблюдаваха схватката, спря до вкопчилите се мъже, захапа кожения колан на Дудай, развъртя глава и захвърли като парцал плещестия борец извън кръга. Едва тогава, пръхтейки леко, тя отри муцуна о рамото на слисания Безмер и застана между него и лежащия на земята Дудай.

Всичко стана толкова бързо, че само едно „А-а-а-х” остана да виси във горещия въздух, докато целият омърлян в прах и треволяк Дудай се изправи първо на колене, а после в цял ръст.

Тогава от съдийската маса се надигна Сивин и го спря с жест. А после се обърна към все още слисаните зрители:

– За победител обявявам Безмер, тъй като по обичая на предците – кон и ездач са едно цяло. Дано всички вие последвате примера на Безмер и обучите конете си като неговата Светкавица. Така вместо 10000 воина ще имаме 20000, че и повече, ако броим и резервните коне.

Роговете изсвириха призивно и на изходна позиция пред мишена с големината на биволско око на разстояние тридесет разкача застана багатур багаин Сивин. Приказките стихнаха. Новата броня на багатура искреше на полегатите слънчеви лъчи на изгряващото слънце във всичките нюанси от сребърнобяло до стоманеносиво. Двама вòини от отряда на Бузан застанаха зад гърба му, като единият от тях държеше в ръка чаша пълна догоре с вода.

Сивин пристъпи напред с десния крак, вдигна дясната си ръка хванала лъка и я сви в лакътя. Бръкна с лявата в колчана и постави стрела на тетивата. В това положение тялото му стоя неподвижно няколко дълги мига. После леко кимна с глава.

Вòинът с чашата пристъпи към него и като внимаваше да не разлее и капка от водата в нея, я постави върху сгънатия лакът на стрелеца.

Отново се занизаха дълги-дълги мигове на очакване и наоколо се чуваше само бръмченето на ранобудните мухи. После бавно почти незабележимо Сивин започна да опъва тетивата, докато десният му лъкът стоеше като закован за тялото му.

Въпреки очакването на изстрела, свистенето на стрелата изненада с писъка си зрителите. Тя не изненада никого, когато потъна до половината в „биволското око”. Изненадата дойде, когото вòинът свали чашата от лакътя на Сивин и като внимаваше да не разлее „предателската” течност я показа на предностоящите – тя бе пълна догоре. Нито капка не се бе разляла по време на изстрела.

Мъжете цъкаха с език и недоумяваха как е възможно да се стреля така.

Гласът на роговете отново възцари тишина и на стрелковата пътека излезе багатур багаин Бузан. Той също беше в пълно бойно снаряжение даже носеше специален колчан, побиращ сто стрели. За разлика от Сивин той без да се бави зае бойна поза и започна стрелбата. След като първата стрела попадна в „окото на бивола”, втората прониза точно в средата задната част на първата. Миг след това острието на третата здраво попадна във втората. И така стрела след стрела, върхът на всяка една безпогрешно попадаше в целта и нито една от стоте стрели не падна на земята. И докато въодушевеното множество броеше на глас и възклицаваше след всеки точен изстрел стоте стрели образуваха дълга върлина и всеки си мислеше, че тя би могла да издържи даже още една стрела. Когато багатур багаин Бузан свали лъка за някое време вòините замълчаха изненадани от края на това чудо. После радостните им възгласи дълго аплодираха блестящата стрелба на техният предводител независимо към кой отряд се числяха.

Роговете отново подканиха разгорещилите се вòини да запазят спокойствие. Едва стихнала гълчавата и от двете страни на стрелбището едновременно се появиха Сивин и канартикин Богатур. И двамата бяха голи до кръста. Кожени колани придържаха пълните им колчани, а в десните си ръце държаха лъкове.

Множеството занемя, предчуствайки, че ще се случи нещо изключително, а двамата мъже малко церемониално се поклониха на публиката, а после се обърнаха един към друг. Разстоянието между тях бе не по-малко от сто разкача.

За ужас на подчинените им те едновременно вдигнаха лъковете и, прицелвайки се започнаха да изстрелват стрела след стрела един към друг. Но всеки път стрелите се срещаха по средата и падаха на земята. Падналите стрели даже не вдигаха прах. Това се случваше, защото и двамата бяха постигнали божествената висота на майсторството.

Вперените погледи на хилядите вòини с трепет забелязаха, че ръката на канартикина излиза празна от колчана, докато Сивин вече поставяше своята последна стрела на тетивата.
Стрелата изсвистя и полетя към обнажената гръд на канартикина, а той невъзмутимо откъсна стрък от трънката до краката си и шибна острието на стрелата с бодила му.

Множеството въздъхна с облекчение, а двамата хукнаха един към друг и по средата на пътеката сплетоха мишци в крепка прегръдка на сурова вòинска обич. Под бурните акламации на хилядното воинство двамата се отправиха към близката шатра, за да се преоблекат.

Докато всички оживено коментираха поредния подвиг на военачалниците си на стрелковата пътека се появи един мъж, който по нищо не приличаше на вòин. Широката му ленена дреха падаше свободно от раменете и само обикновена диадема придържаше буйната му черна коса.

– Това не е ли колобърът, който укроти бика на юечжите? – обърна се към съседа си млад вòин.

– Същият е – обади се седящият зад гърба му стотник. – Аз също бях на събора и видях как той отначало обязди бика, а после го поведе като яре към колячите.

– Какво ще покаже сега. Та той не е вòин, а колобър! – включи се в разговора и момче, което още нямаше и мъх под носа си.

– На тебе устата ти още мирише на мляко и ти е рано да съдиш кой какво може. Той е духовният ни водач и може всичко. А ти, по-често дръж устата си затворена, а отваряй очите и ушите! – така стотникът сгълча младока.

Междувременно Дуло приближи първите редици на вòините и се обърна към тях с думите:

– Вòини от Великата империя на хуните, вие в продължение на месеци наред се трудихте упорито да овладеете бойното майсторство. Като венец на усилията ви през този период бяха последните седем дни. В тях ден по ден всеки един от вас положи върховни усилия и се представи достойно. Току-що и вашите предводители демонстрираха пред вас майсторството си.

Не мислете, че всички тези усилия са отишли напразно. Тангра вижда всичко. Тангра бди! Както в сражение е палаш срещу палаша, копие срещу копието, така и в мир – вяра срещу неверие,

Светлина срещу Мрака!

Верността със злато не се мери, защото ако дадете сто, противникът ви ще даде двеста и ще ви забие нож в гърба. Търсете хора близки по кръв и мисъл, правете ги свои побратими, чрез велики дела. Това направиха пред очите ви канартикин Богатур и багатур багаин Сивин.

Тайната на смелостта е да надвиете страха и като постъпвате тъй, че никой около вас да не се досети какво изживявате.

– Сега ще ви изпея една песен на бог Тангра . Желанието ми е всеки от вас да я научи.

Над стихналата степ, над смълчаната река към Небесната планина литна звънкият глас на младия колобър:

В безводното поле

Коварният враг обкръжи
Три смели юнака.
О, Тангра, дай ни дъжд!

От слънчевите лъчи,
Изгарящи всичко,
Не се огъват техните лъкове.
О, Тангра, дай ни дъжд!

Пепел от пустото поле,
Вдигната от знойния вятър,
Напълни колчаните им.
О, Тангра, дай ни дъжд!

Нека черните облаци
Да дойдат от четирите страни
И да закрият слънцето, луната и звездите.
О, Тангра, дай ни дъжд!

Нека черната земя
Да потрепери от небесния гръм
И сините мълнии.
О, Тангра, дай ни дъжд!

Нека мътни потоци
Залеят изсъхналата земя
И проклетия враг върху нея
О, Тангра, дай ни дъжд!

Нека в твоето море
Се намери здрав кораб
Да спаси тримата юнака.
О, Тангра, дай ни дъжд!

Нека вълните на твоето море
Доведат кораба до брега
И тогава пак на небето да заблестят
светилата.
О, Тангра, дай ни дъжд!

Едва стихнала песента и от смълчаните редици се изправи смугъл набит вòин и се обърна към колобъра с думите:

– Колобър Дуло, ние чухме мъдрите ти слова и прекрасната ти песен, но можеш ли да ни покажеш пак нещо, като например онова, когато хвана бика за рогата и го накара да коленичи. Може би ако ти дам моя лък ще можеш да свалиш от небето беркута , който кръжи над нас?

– Лък? – засмя се колобърът.  Докато се нуждаеш от лък, значи все още не си овладял нищо повече от стрелба. За стрелба без лък не ти трябва нито стария лък, с който виждам, че си служиш, нито пък новия, който скоро ще получиш.

Като каза това колобърът вдигна очи нагоре към птицата, която изглеждаше като сусамено зрънце. След това сложи невидима стрела на въображаем лък, отпусна тетивата до края, така че да се получи кръг като пълна луна, и пусна стрелата. И ето! Беркутът полетя надолу като камък и без да пърха падна в слисаните ръце на хунския вòин.

– Съвършените дела не изискват от теб да ги направиш. Съвършените слова не изискват от теб да ги кажеш. Съвършената стрелба не изисква от теб да стреляш. – обърна се към вòина Дуло. – Колкото до орела, той скоро ще се съживи. Изглежда млад и от теб се изисква само да го обучиш да ловува.