Добре познаваха врага, срещу когото се изправяха, но гледката на огромната войска на дунху все пак ги накара да бъдат нащрек. Тя се движеше бавно, като петно, по степта – тъмна маса от конници и талиги. Богатур и хората му бяха разузнали района пет дни на изток. Обстановката беше тревожна. Но те не трепнаха. Мъжете, които яздеха редом с Богатур, знаеха, че са готови за битката. И да имаше страх в редиците, той не се проявяваше. Всички гледаха хладнокръвно. Само постоянното опипване на колчаните разкриваше напрежението им, когато чуваха в далечината предупредителните рогове на дунху.

Богатур препускаше неуморно през сухата трева върху златогривия си жребец и непрекъснато крещеше заповеди към по-нетърпеливите водачи. Лабас беше най-горещият от тях, лявото крило все се откъсваше напред и трябваше да се задържа. Накрая Богатур реши, че това е преднамерено неподчинение на заповедите му. Отпред дунху се трупаха около талигите и в далечината се чуваха слабите им викове. Слънцето светеше ярко и Богатур усещаше топлите му лъчи върху гърба си като добър знак. Провери за пореден път собствените си стрели, бяха готови в колчана, както винаги.

Искаше да удари дунху в пълен галоп, но знаеше, че трябва да забави набирането на скорост до последния възможен момент. Дунху напредваха на запад най-малко два дни и яздеха непрекъснато.

Надяваше се, че не са така бодри като собствените му вòини, но знаеше, че са готови и жадни да убиват.

На километър от врага прехвърли тежестта си напред и увеличи темпото. Хората му го последваха в безупречен строй, само кана тарканът за пореден път се напъна да бъде първи. Богатур изсвири предупредително към него и улови яростният му поглед, докато хората му се връщаха обратно в строя. Тропотът на копитата го оглуши, той чуваше възбудените викове на конниците, силно присвили очи срещу все по-силния вятър в лицата им. Постави първата стрела на тетивата. Скоро въздухът щеше да се изпълни с тях и със съдбоносният им грохот. Може би някоя щеше да намери гърлото му и да го изхвърли от седлото, за да прегърне за последен път земята под себе си. Сърцето му биеше бясно, но страхът му изчезна. От дунху засвистяха първите стрели, но той все още не даваше сигнал за галоп. Всичко трябваше да бъде съвършено. Щом войските се приближиха, той избра подходящия момент.

Плясна леко коня по шията. Той реагира веднага и скочи напред. Усети вълнението му с бедрата си. Строят го следваше и Богатур опъна лъка с цялата си сила. Сякаш издържаше тежестта на възрастен човек само с двата си пръста, но захватът му си остана спокоен. Чувстваше ритъма на галопа вътре в себе си. После настъпи моментът на пълната тишина, когато жребецът летеше, без да докосва земята.

Дунху вече препускаха в галоп. Богатур рискува да хвърли поглед към хората си. Редиците се носеха в равнината и всички стрелци бяха с опънати лъкове. Той се озъби от напрежението в раменете и пусна първата си стрела.

Чу се оглушителен звук, който отекна в хълмовете около тях. Стрелите полетяха в синьото небе и сякаш увиснаха за миг, преди да се гмурнат в разстроените редици на дунху. Много от тях паднаха на земята, забивайки се чак до перата. Още повече разкъсаха плът, изхвърлиха конниците от седлата и от живота с един-единствен удар.

Преди Богатур да види резултатите, последва отговор и стрелите се издигнаха над него. Никога не беше виждал толкова много и усети как над редиците пада сянка. Стрелите на дунху се движеха бавно и той ги гледаше и се мъчеше да не трепне от лошото предчувствие. После те сякаш забързаха и се понесоха към тях, бръмчейки като насекоми. Пръстите му трескаво затърсиха колчана, хората му стреляха отново, преди стрелите на дунху да ударят като чук редицата им.

Препускащите в пълен галоп мъже падаха от седлата и виковете им мигновено заглъхваха далеч назад. Богатур усети как нещо го блъсна в рамото и рикошира настрани. Не бе успяло да пробие бронята. Той изрева призивно и почти се изправи на стремената, за да прати втора стрела към враговете. Зрението му бе замъглено от вятъра, не виждаше подробностите, но подбираше целите си и убиваше безстрастно и хладно.

Бяха нужни само няколко мига преди да достигнат първите конници на дунху, но те му се сториха цяла вечност. Докато приближаваха, Богатур закрепи лъка си на куката на седлото, за да не го загуби. Изтегли изкованата от майстор Маламир сабя и чу змийското съскане, с което излезе от ножницата. Всеки миг беше цяло столетие, имаше време в изобилие. Хвана висящия на гърдите му рог, поднесе го към устните си и изсвири три пъти. С периферното си зрение видя, че крилата се придвижват напред, стисна дръжката на сабята и пришпори коня.

Налетяха на дунху с трясък. Конете тичаха един срещу друг с пълна скорост, но ездачите не се отклоняваха и ударът ги изхвърляше с гръм от седлата. Конниците се сблъскаха челно, стрелите летяха срещу лица и гърла от няколко крачки разстояние. Смъртта беше бърза и само за миг и двете страни изгубиха десетки мъже. Богатур видя ползата от новите доспехи и отново изрева предизвикателно към врага. Един дунху профуча край него, но той го съсече преди да изчезне някъде назад. Друг понечи да пусне стрела от близко разстояние, но той замахна и отсече главата на стрелеца.

Атаката бе смазала първата редица на дунху, но отзад имаше още и те не се бяха огънали. Редиците започнаха да се разкъсват на отделни групи стръвно биещи се мъже, които изстрелваха стрели с изтръпнали пръсти, докато лъковете им не ставаха безполезни и те посягаха към палашите и сабите си. Богатур се огледа за Сивин и Бузан, но те бяха изчезнали в бъркотията. Убиваше отново и отново, а жребецът му го носеше напред и встрани само с леко докосване на коленете. Един дунху крещеше срещу него, а отворената му уста вече бе пълна с кръв. Богатур заби острието в гърдите му и дръпна енергично назад, за да го освободи. Друг нападна отстрани с брадва и я стовари върху ризницата. Острието не проникна през гъсто наредената плетка на стоманата, но силата му отхвърли Богатур настрани. Усети че бедрените му мускули ще се скъсат, докато се мъчеше да остане на седлото, но нападателят му вече бе отминал.

Стрелците на Лабас си проправяха път вляво от него. Някои се бяха спешили и вървяха под строй сред дунху, пускайки стрела след стрела. Носеха кожени доспехи под кебетата си и от мнозина стърчаха счупени стрели. Някои имаха кървава пяна на устата, но продължаваха да се бият и напредваха към центъра на дунху. Лабас яздеше редом с тях с покрито с кръв лице и сечеше с палаша си наляво и надясно.

Умиращите коне ритаха бясно и представляваха сериозна опасност за всеки, който ги приближи. Богатур заобиколи един от тях и видя затиснат под него багатур от отряда на Сивин. Погледите им се срещнаха, той изруга и скочи от седлото да го измъкне. Докато се навеждаше, друга стрела го улучи в гърдите, но стоманата на Паган я спря. Ударът го просна по гръб, но той бързо се изправи и задърпа мъжа, докато не го освободи. Недалеч на земята лежеше пълен колчан и Богатур го грабна, преди да скочи обратно на седлото и да вземе лъка си. Препусна отново напред като опъна лъка си със всички сили. Дунху сякаш не забелязваха загубите си и все още не се огъваха. Той извика предизвикателно към тях и вòините му го видяха отново на седлото. Това ги въодушеви и те продължиха да убиват с нов приток на сили. Знаеше, че това няма да продължи дълго. Видя отряда на Сивин да натиска отдясно, но те не бяха достатъчно, за да обградят противника. Когато стрелите им свършиха, започнаха да мятат късите си копия в сгъстените редици на дунху и повалиха мнозина, преди да изтеглят палашите си.

Чу грохота на копита, преди да види Бузан, който пристигаше с резервите. Те бяха заобиколили бойното поле, скрити от близките хълмове. От гърба на коня си Богатур успя да забележи, че плътната редица лети с главоломна скорост напред, водена от Бузан. Дунху по фланга се опитаха да се обърнат срещу тях, но бяха прекалено нагъсто. През рева на битката Богатур чу как много от тях запищяха смазани от своите.

Бронираните коне и мъже на Бузан удариха фланга на дунху като копие и потънаха дълбоко в тях, оставяйки кървава следа след себе си. Стрелите на дунху се забиваха в хора и животни, но те не намалиха скоростта, докато с рев и писъци не разсякоха фланга чак до центъра на врага.

Богатур видя, че дунху се огъват и изгуби дар-слово от свирепата възбуда, която изпълни гърдите му. Полетя в масата вòини. Конят му се разтърсваше от болка, щом стрелите улучеха кожата и стоманата на гърдите му. Вторият колчан се изпразни и Богатур продължи със сабята на Маламир, съсичайки всичко живо пред себе си.

Огледа се за командирите си и видя, че отново са прегрупирали редиците си и се движат като един. Следваха пробива на Бузан към центъра и напредваха с крясъци. Мнозина бяха останали без коне, но продължаваха напред и понасяха безвредни удари по доспехите си, а същевременно убиваха с всяко замахване. Дунху чуха виковете им зад гърбовете си и изпаднаха в паника.

Мъжете започнаха да се уморяват и битката се забави. Някои вòини и от двете страни бяха изтощени и стояха неподвижни, като се мъчеха да си поемат дъх. Мнозина ставаха лесна плячка на по-издръжливите бойци и на лицата им се изписваше отчаяние, щом откриеха, че силата им ги е напуснала. Тревата в краката им беше червена от кървава плът и осеяна с тела, някои от които слабо размахваха ръце срещу спускащият се над очите им мрак. Лекият вятър се носеше между бойците и изпълваше измъчените им дробове с миризмата на кланица. Дунху най-сетне започнаха да се огъват и да отстъпват назад.

Лабас се хвърли като обезумял към група врагове, които бяха обградили водача си. Беше покрит с толкова кръв, че приличаше на озъбен дух на смъртта. С мощните си юмруци и лакти стоварваше противниците си на земята и ги тъпчеше. Хората му го следваха и защитниците на водача на дунху едва успяваха да вдигнат палашите си, преди ужасът да ги смаже.

– Бяга! Водачът им ще избяга! Познах го по коня – изрева кана тарканът и с кървавата си ръка посочи изгърбена фигура, която в див галоп се отдалечаваше в степта.

Част от конниците около Богатур се опитаха да пришпорят конете си, но на всички бе ясно, че няма да могат да догонят Огненочервения и Богатур ги спря
с широк жест на сабята.

– Хайде момчето ми – прошепна в ухото на коня Богатур – покажи на какво си способен. Припомни си наученото от Дуло и сля енергията си с тази животното. Усетил прилив на сили Златогривия увеличи скоростта и разстоянието между преследван и преследвач започна видимо да се смалява.

В движение Богатур освободи аркана си от седлото и го приготви за мятане. Когато наближи задницата на Огненочервения той заметна и кожената примка послушно се надяна върху тялото на беглеца малко над лактите. Богатур потупа леко по шията коня и той се закова на място. Въжето за миг се опъна като струна, а водачът на дунху излетя от седлото и тежко тупна в сухата трева.

Богатур скочи от седлото и се затича към падналия като се стараеше да държи свободния край на въжето изпънат, така че пленникът му да не може да се изправи.

– Най-после се срещнахме съседе – каза усмихнато той, докато завързваше ръцете на вожда зад гърба му.  Имаме неуредени сметки с теб, но сега не е време за това. Сега трябва да те върна обратно, а там сред свои и чужди ще ти дам думата да си кажеш последното желание.

– Хей приятелю – подсвирна леко с уста Богатур към Огненочервения, който останал без ездач нервно пристъпваше от карак на крак – ела, ела да се видим!

Конят обърна глава. Ушите му се насочиха към бившият му стопанин и той радостно изпръхтя и с няколко скока застана до господаря си и нежно отърка глава о рамото му.

– Добре, добре момчето, не си ме забравил – потупа го по потната шия Богатур. – А сега на работа – каза той и метна върху седлото му пленника си и го завърза здраво за него. После завърза повода на Огненочервения за седлото си метна се на Златогривия и препусна обратно.

Когато наближи полесражението Докум препусна да го посрещне, а той му подаде повода на Огненочервения и изкрещя:

– Да ги довършим!

Хората му отвърнаха, като го видяха да язди отново пред тях. Бяха изтощени, но почерпиха сила от неговото присъствие. Битката продължи. Пръстите на Богатур бяха хлъзгави от кръвта, когато вдигна рога на гърдите си и изсвири три пъти, давайки знак за обкръжаване на врага. Дланта му се отпечата върху полираната повърхност, но той не забеляза. Лабас и Сивин потеглиха напред.

Всички колчани бяха празни, но палашите и сабите продължаваха да се въртят и най-накрая дунху се пречупиха и побягнаха към шатрите, където щяха да бъдат напълно обкръжени. Ясно беше, че се готвеха да дадат последен отпор там. Очакваше го с нетърпение.

Видя, че хората му се втурват след него, и изсвири дълъг сигнал, за да забави темпото. Вървяха през мъртъвците към шатрите на дунху. Богатур вече не се боеше от тях. С раздразнение видя, че хората на Лабас са се увлекли в избиването и не са се подчинили на сигнала му. За момент си помисли дали да не ги остави сами при шатрите, но не можеше да гледа как Лабас става лесна плячка.

Дунху щяха отново да извадят лъкове и стрели. Който и да се изпречеше срещу тях, щеше да бъде принуден да мине през опустошителна буря. Може би Лабас бе прав да не се бави. Богатур стисна зъби, изсвири сигнал за атака и препусна през чупещите се кости на мъртвите.

От шатрите полетя разпокъсан поток от стрели. Някои бяха изстреляни от жени и падаха наблизо, но други имаха достатъчно сила да отнемат живота на мъжете, дори когато тържествуваха победата си. Чу как стрелците му дишат тежко, докато пришпорват конете си напред. Не можеха да бъдат спрени. Стрелите се удряха в тях и отскачаха от стоманените пластини на броните като само ги караха да се олюляват за миг. Богатур се наведе. Разстоянието до врага се стопяваше и той беше готов да завърши започнатото.

Битката стихна. Последният отпор на дунху не можеше да възкреси купищата мъртъвци. Бяха задържали за известно време бойният си ред, но багатурите на Бузан ги премазаха. Богатур се огледа.

Бойците от трите отряда търсеха плячка в талигите и като никога действаха като един. Бяха се били и победили заедно и той смяташе, че ще им бъде трудно да се върнат към доскорошното недоверие – поне към хората, които вече познаваха.

Слезе уморен от седлото и тъкмо разкопчаваше задържащите нагръдни ремъци, когато Докум му доведе пленника.

– Богатур! – чу той познат глас и вдигна глава от шията на коня.

През лагера към него тичаше Алгара. Той пусна коня, хвана я за раменете и я привлече в обятията си. Тя започна да се съпротивлява, избухна в ридания и се опита да се отскубне.

– Стой мирно! – нареди ù той, когато тя вдигна юмруци и го заблъска по лицето. Първите удари го накараха да се приведе и да я задържи по-здраво.  Свърши, Алгара. Стой мирно!

Внезапно силите ù я напуснаха, тя падна в обятията му и горко зарида.

– Тук съм – прошепна той. – Вече си в безопасност. Скоро ще си у дома, при Ирнак.

Смънка отново думите, а чувствата бушуваха болезнено в него, макар и лицето му да оставаше ледено-сурово.

През това време Докум смъкна от седлото вожда на дунху.

– Развържи ръцете му, Докум! Той сега е мой гост и няма да бяга повече – каза Богатур.

– Пощади живота ми и ще ти дам десет хиляди оки сребро – изсумтя вождът.

Богатур се замисли и хвърли поглед към изтърбушения лагер. Накрая махна с ръка.

– Ще бъде дадено на жените да го използват както намерят за добре.

Вождът ще живее засега – рече той.

С крайчеца на окото си забеляза изненадата на Лабас, но не реагира.

– Доведете ми Видура – продължи той.  От лагера ни гледат. Ще им покажа нещо.

Търговецът дойде бързо, почти без да обръща внимание на окървавената земя и на водача на дунху, който продължаваше да стои като вкопан в земята, а очите му стрелкаха от човек на човек.

– Колко сребро има в лагера им, Видура? – попита Богатур.

– Може би осемдесет талиги, господарю кан – отвърна Видура. – Имам записана всяка монета, но трябва да взема книжата, ако…

– Донеси толкова, колкото тежи един мъж – каза Богатур като усети, че вожда на дунху се взира в него, и бавно се усмихна.  И една от преносимите пещи на Паламар. Искам среброто да се стопи като вода преди залез. Ясно ли е?

– Ще бъде сторено, господарю – отвърна Видура, макар, че изобщо не му беше ясно, но забърза да изпълни нареждането.

Останалите живи мъже, жени, деца старци се бяха струпали да видят какво ще стане с вожда, който Богатур бе докарал на гърба на Огненочервения като овца за заколение.

Преди слънцето да залезе, Богатур заповяда вождът да бъде закаран на един изстрел пред шатрите. Заповяда му да коленичи само на стотина метра от собствената си шатра със завързани отпред ръце.

Вождът не бе пропуснал да забележи горящата пещ. Тя също беше докарана близо до него и той долявяше острата миризма на горящ метал. Удвои предложената сума, а после я утрои, докато

Богатур не му скръцна съз зъби и му каза да си държи езика зад зъбите, ако не иска да го изгуби.

Бяха странна група, стояща сама пред вратите на лагера на дунху. Трима яки мъже работеха с духалата под надзора на Видура. Богатур стоеше до пленника с Лабас, а войската на хуните чакаше строена встрани и гледаше.

Накрая мъжете при пещта съобщиха, че сребърните монети са се стопили в котела от черно желязо. Един от тях потопи пръчка в течността. Тя се овъгли при допира и белите капчици сребро ядно изсъскаха. Двама от мъжете прекараха дълги дървени пръти през дръжките на котела и го вдигнаха от желязната кутия и бялата жарава на въглищата и духалата.

Вождът изстена от ужас, когато видя да го носят към него. Над врящото съдържание трептеше страшна мараня.

– Двеста хиляди оки сребро, кане на хуните – рече той, като се потеше.

Богатур вдигна поглед, но не каза нищо.

През това време носачите приближиха и Богатур погледна в казана с течното сребро.

– Аз нямам нужда от сребро или злато – обърна се той към вожда на дунху.

Пленника вдигна поглед нагоре с отчаяна надежда, докато Богатур говореше.

– Значи ще умра, така ли?

– Приеми този последен дар от мене, вожде на дунху – каза Богатур. – Можеш да си го задържиш. Обърна се с ледено лице към стоящия наблизо Лабас.

– Накарай го да протегне ръце, но гледай да не се изгориш и ти.

Лабас събори вожда с удар по главата и го остави замаян. Направи му знак да протегне ръце и вожда започна да крещи, но не се подчини. Дори опряната в гърлото му сабя не можа да го принуди да вдигне ръце. С растящ гняв Лабас го хвана за рамото и лакътя и счупи костта му с коляно, сякаш чупеше суха клечка. Вождът изрева, но продължи да се съпротивлява. Богатур кимна и Лабас заобиколи да счупи другата му ръка.

– Прави каквото ти казвам! – изсъска в ухото му той. – Може и да оживееш!

Клетникът го чу през влудяващата болка и хлиповете си и протегна ръце, като здравата поддържаше осакатената. Богатур кимна на мъжете и те наклониха казана.

Водопад врящ метал покри ръцете на вожда и за момент той сякаш държеше блестящи струи. Отвори уста да изкрещи, но от нея не излезе и звук. Пръстите му се слепиха в бялата течност, която разтапяше плътта му.

Опита се да отскочи назад, но падна по очи. Слюнка потече от устата му и прахта по устните му се превърна в лепкава кал. Погледът му бе празен, когато Богатур застана над него, загледан с интерес към ръцете, които изглеждаха два пъти по-големи от обичайното.

– Ти ме доведе тук да защитавам тази моя земя – каза канът на тресящата се фигура. – Поиска ми кон – дадох ти го. Поиска любимата ми жена – дадох ти я. Не се задоволи с даренията и поиска земята ми. Виждам, че и тя ти се услажда. Сега ти давам безценното ти сребро в ръцете.

Вождът не каза нищо, макар че устните му се движеха беззвучно.

– Може би нямаш думи да ми благодариш? – продължи Богатур. – Или гърлото ти е пресъхнало? Приеми това питие, за да утолиш жаждата си. Така ще познаеш частица от унижението и болката, която причини на мен и моя народ.

Но жадният до вчера за все нови и нови богатства вожд вече не можеше да чуе каквото и да било. Канът не си направи труда да гледа, докато мъжете вдигнаха казана и изляха остатъка от метала върху лицето на клетника. Намазаната с лой брада се запали и отворената уста се напълни, но Богатур не откъсна поглед от хората около шатрите и върху талигите. Мнозина се извърнаха, разбрали, че смъртта е дошла за тях.