Мразовита, несвястна нощ лежеше върху земята. Невярна беше тази нощ, защото тази година зимата закъсняваше и дебелият и бял кожух покриваше планини, долини, поля. На сивеещото небе мръзнеше единствена звезда – Вечерницата. Зиморничавите и трептения се предаваха на ярката пролетна луна и усилената и призрачна светлина правеше тъмносивата вода на реката прозрачна. Настръхналите, черни брегове криеха в утробите си глутници освирепели от глад горски хищници. Самотният пътник от време-навреме вдигаше глава, чул техния вледеняващ кръвта вой. Вълците търсеха храна, а той лесно би се превърнал в апетитна хапка. Дълбокият сняг хрущеше под стъпките му. Мъжът усещаше студа с всяка пора на силното си тяло. Краката му, обути в ботуши от щавена кожа, се бяха вкочанили, но надеждата, че зад завоя на реката ще зърне белия обелиск на водопада, го крепеше. Преди да се успокои съвсем от приближаващата почивка, той по-скоро усети, отколкото видя присъствието на глутницата. В искрящия от чистота въздух миризмата на дивите зверове бе резлива и плашеща. Странникът не се уплаши, по-скоро се изненада от тихото им примъкване зад гърба му. Хищниците възнамеряваха да го нападнат изотзад. Все пак не бяха толкова гладни, щом се страхуваха да се изправят пред него. Това бе добър знак, макар че те бяха няколко, а той един. Замрял насред крачка, мъжът се огледа за близко дърво. Очите му, които единствени се движеха, забелязаха най-едрото животно да прави първа стъпка към него. Сигурно беше водачът им. Него трябваше да повали той. Може би тогава останалите ще се оттеглят или да се нахвърлят на ранения си събрат. Жълтите им зеници светеха сред белотата с фосфорна заплаха. Лесно можеха да бъдат сбъркани със светулки, които вместо да показват пътя, го прекъсват.

    Мъжът не чувстваше напрежение в тялото си, защото студът го бе вцепенил, но мозъкът му, който още бе топъл, крещеше за опасност. Пътникът се опита да изпълни част то заповедите му, но изтръпналите ръце не го слушаха. Затова той продължи да стои неподвижно. Страхът никога не бе успявал да го овладее и победи, ала сега почувства сковаващите му пипали. Ужасно бе да се боиш! Той изви очи за миг към мразовитото небе в безмълвна благодарност към своя бог, който милостиво му бе спестявал агонията на уплахата. Може би самите обстоятелства го бяха закриляли до този момент. А сегашното положение изглеждаше безизходно – бе сам, без кон и без оръжие сред седем освирепели звяра. Дори да успееше да се справи с един-два, останалите щяха да го довършат. Краят не го плашеше. Ако се бе боял, никога не би успявал в жестоките сражения, останали зад гърба му. Или дори не би ги започвал. Представяше си смъртта, свързана с бойното поле, и бе съгласен месата му да бъдат разнасяни от лешоядите. Но да се остави да го разкъсват зловонните муцуни на няколко хищника, това не влизаше в разбиранията му. Кървавия позорен край го отврати и амбицира! Нямаше да им се даде! Едрият вече се бе приготвил за скок. Целеше се над лявото му рамо. Съдбата пак бе на негова страна. Дясната му ръка оставаше свободна. Ударът от стълкновението с жилавото тяло на звяра почти го събори и той не успя да извади ножа, който винаги висеше на колана му. Бе тръгнал на път само с него. Почувства острите зъби да стигат чак до костта. Задържайки вика си, мъжът хвана с дясната си длан гръкляна на водача. Челичените му пръсти, въпреки вкочанението си, се стегнаха като менгеме. Усещаше зловонния дъх на звяра до бузата си. Бяха се вкопчили в плътна прегръдка, от която само един щеше да се измъкне жив. „Няма да ти се дам!“ – заинати се човекът. Още един от вълците се втурна към него. Искаше да захапе свободната му ръка. Но преди животното да се хвърли, пътникът се извърна рязко и пое скока му с широката повърхност на гърба си. Звярът не успя да се задържи и се просна в снега. Отблъсквайки го, мъжът премести свитата си длан в зиналата паст на хищника. Опияняващата миризма на прясна кръв бе подлудила останалите от глутницата, които досега само чакаха. Човекът стискаше зъби, втиквайки все по-дълбоко ръката си в гърлото на животното, като по този начин прекъсваше дишането му. Постепенно тялото на водача се отпусна, докато накрая се срина бездиханно. С окървавена буза, пътникът дишаше тежко, но вече беше извадил ножа си. Още един враг беше в краката му. Чакаше да се справи със следващия. Глутницата обаче бе застинала в последния момент на набега си. Някое време се гледаха безмълвно и после мъжът се реши да пристъпи към тях и да разкъса обръча им. Бе готов да коли и убива. Хищниците не помръдваха. Един от тях помириса въздуха, клекна на задните си крака и зави. Човекът мина край него, като почти го докосна. Но звярът не помръдна. Нито един от вълците не се опита да го нападне. Дали бяха разбрали инстинктивно, че силата, която притежаваше мъжът, бе по-голяма от тяхната? Респектирани от двукракия те стояха неподвижни като големи сиви камъни. Никой от глутницата не се обърна и не последва среднощния пътник.

    Жената го усети, но родилните напъни, които я хванаха миналата нощ, я бяха изтощили дотолкова, че тя не успя дори да се надигне. В първия момент не разпозна влезлия. Може би потта и сълзите я заслепяваха, но той и се стори чужд. На бе и останал даже глас, за да възроптае срещу нахлуването в обиталището и. Остави се в ръцете на съдбата. Високата фигура се люшна към одъра и приседна в края му. Дишаше шумно. Който и да бе, сигурно не бе дошъл да я нарани. Защото не помръдваше. Зарина все пак успя да се надигне бавно – от шията нагоре. Гуглата на наметката скриваше наполовина лицето на неканения гост. Но тя позна контурите на волевата му брадичка, която сега бе заскрежена и бяла.

–           Кубере – отлепиха се устните и, но звук не последва. Като че ли самото дихание докосна влезлия. Тялото му не помръдна, той бавно свали наметалото си, втвърдено от студа, та чак до кокал. Кръвта от разкъсаното му рамо беше замръзнала по дрехите. Но не това беше най-страшното. Половината лице на мегистана бе окървавено. Ако имаше сили жрицата би изкрещяла. Лудите и от притеснение очи го фиксираха с паника. Мъжът се насили да се изправи:

–           Понаръфаха ме малко! Но и аз не им останах длъжен!.. Вълци – приближи се до нея и я погали по челото със здравата си ръка. – Ти как си? Виждам, измъчила си се!

    Очите му, в които Зарина бе свикнала да съзира зелен огън, сега приличаха на спокойни езерца. Тя се сепна:

–           Трябва… трябва да се умиеш – с умоляващ шпот, настоя тя.

–           Ще сбера малко силица – отвърна мегистана и полегна до нея. – Не се оставяй на болката, поклоннице на Бала! Дойдох, за да сме двама, когато се роди детето ни. Така трябва – да види и майка си, и баща си наедно. Може би богинята Бала не е била склонна да бъда тук, но аз съм упорит и непослушен! Няма да допусна никой да стои между нас. Тангра вижда, нека той отсъди прав ли съм!

    Зарина почувства поредното свиване на утробата си. Вече не викаше. Не можеше. Чертите и се изкривиха, жилите на шията и изпъкнаха. Мегистана се подпря на лъкът и я загледа.

    – Баща ми разказваше, че майка ми дълго се е мъчила с мен. Но около нея са се въртели няколко бабички, които са и помагали. А аз сега – какво – мъж!   

    Дали имаше ирония или презрение в гласа му, Зарина не можеше да определи. Заглуши я силата на нов гърч и тя изстена.

    – Ще трябва да се стегнем, нали? – засмя се Кубер и звукът отекна в свода на килията. – Защо ми се струва, че моята орис е вечното водене на някаква битка? Човек никога не знае в какво положение ще попадне! Само бебе не бях вадил, но ти обещавам, че се справя.

    Той се изправи – не така бързо и гъвкаво, както му се искаше, но все пак живо. Съблече се гол. Топлината, която го бе замаяла, когато бе влязъл вътре, сега му действаше мобилизиращо. Отмахна завесата и се отправи към езерцето. Нагази в топлата вода и се отпусна. Едва сега усети лекият мирис на развалени яйца, който идваше от синкавата повърхност. Топлата милувка на лековитата вода отми замръзналата кръв по раните, сбра неравните им краища и ги поръби с нежна, розова кожица, сякаш Боян прекара пръсти по изрененото му и морно тяло. Тръпчивият мирис още бе с него, когато се наведе над родилката.

–           Готова ли си да станеш майка? Ще чакаме заедно, и то дълго… Но нали

нямаме бърза работа? Ти ще ми казваш какво да правя. Помагал съм при ожребване, но съм чувал, че при жените било по-инак… А защо да е? Нали пак плът от плът излиза? – разсъждаваше мегистана. По високото му чело се появиха първите капчици пот – признак на вътрешно напрежение. На бял свят щеше да се появи първата му рожба! Той знаеше, че ще е момче. За него бе характерно, че не издаваше притесненията си – нито пред свои, каквито нямаше, нито пред чужди. Объркваше хората, не проявявайки чувства. Но Зарина го усещаше. Дали прекалената и досетливост се дължеше на гадателските способности на нейния род, или огромната и любов я караше да отговаря като звънче на всяка негова тревога, тя не знаеше. Някаква вълшебна връзка витаеше между нея и кана, независимо от разстоянието, което ги делеше. Тази сила го бе довела днес при нея, когато и беше най-тежко. Жрицата не бе подозирала, че Кубер ще пожелае да я види преди раждането на детето, защото не му бе съпруга. И все пак той бе дошъл, за да стане съпричастен с нея. Като всяка жена и Зарина се подчиняваше на естественото стремление да изглежда добре в очите на любимия. Тя се радваше в отражението си в погледа на субиги, което и подсказваше, че е невероятна. Но в този час съмненията я бяха напуснали. Нямаше го и извечния страх той да не я разлюби. Друго, по-важно нещо дори от неговата обич я очакваше. Щеше да роди първата си и може би единствена рожба. Толкова дълго се бе терзала, че Бала ще я накаже, отказвайки и правото да носи плод в утробата си. Нали от невръстното си детство бе живяла с мисълта, че ще е в услуга на божественото и че нищо земно не би трябвало да я блазни. Зарина не бе подозирала, че интимното преживяване с Кубер ще открие пред нея ново измерение на тленното, от което толкова се бе пазила. И бе готова да приеме всяка болка, която би се оказала последствие от любовта им. Защото за нея нямаше нищо по-приказно от миговете, прекарани със субиги кана. Насърчаваше го да идва. Той никога не и казваше кога ще се видят пак. Но зеленият огън в очите му беше достатъчно красноречив, че не и се е наситил.

    И сега тези очи я гледаха със същия копнеж, който винаги я бе учудвал.

–           Какво да правя, Зарина? – наведе се той над главата и, пошепвайки и думите в ухото. Топлият му дъх я накара да настръхне:

–           Провери дали главичката на детето се вижда!… Май е тръгнало накриво…

    Лицето му се изопна едва забележимо. Мегистанът знаеше какво значат тези думи.

    Смърт! Ако наоколо нямаше опитна бабувачка, и детето, и родилката можеха да не оживеят.

    Отгърна ризата и, заголи я чак до облия, бял корем. Между бедрата нямаше и помен от поява на дете. Само нежнорозова слуз.

–           Какво да направя? – попита я отново, без да трепне, но устните му бяха побелели… – Да изляза да потърся помощ…

    Тя отказа с жест. В тази злокобна нощ, с виещи вълци, които обикаляха наоколо, къде би могъл да отиде. А и пазената от нея тайна на близкото раждане щеше да се разнесе мълниеносно. Зарина предпочиташе да загине, но да не издаде връзката си със субиги.

–           Трябва да има начин – настояваше мъжът. – Ти знаеш пътя, правила си го за други жени! Ще насочваш ръката ми!.. Представи си, че съм слепец, който се е залутал далеч от познатите си места. Изведи ме на пътя, говори ми, Зарина! Имам нужда само от гласа ти. – Той държеше ръката и и я гледаше право в очите. Неговите зеници безмилостно и заповядваха да не заспива. А тя бе толкова уморена! Затвори клепачи. Спокойствието, което отпусна изнуреното и тяло, бе невероятно, граничеше с екстаз. По устните и пробягна благодарна усмивка. Жената се готвеше за сън, който бавно щеше да я съедини с вечността. Една здрава плесница причини шок на всичките и клетки. Канът я бе зашлевил жестоко:

–           Заповядах ти да стоиш будна! – викна той, а изражението му бе свирепо. – Какво си въобразяваш? Мислиш, че като спя с теб, ще ти простя предателството? Не си го помисляй! Тук, в тази област, само аз казвам кой кога да спре!.. Говори! – не спираше да командва мегистана.

    И тя зашепна. Не се бе родил човек, който да не склони глава пред желязната воля на потомъка на кановете рода Дуло. Зарина за пръв път ставаше свидетел на силата и мощта му. Той не допускаше огъване. Човешките оправдания – страх, умора, болест – не бяха присъщи на Кубер. Когато воюваше, той не признаваше посредствеността на простичките усещания. Над тях стоеше волята и… победата. Как да му обясниш, че не можеш да се справиш с поставената задача? За неудачниците наказанието бе едно – гибел! Жената дори не се запита дали канът би я убил в пристъп на ярост от нейното неподчинение. Очите му говореха с безпощадна категоричност, че прошка не съществува. Тя бе длъжна да го следва сляпо. Забрави за съня и умората. Заговори. Огромните мъжки ръце я докосваха внимателно. Когато пръстите на Кубер влязоха в нея, тя изстена. Болката бе първична, като Сътворението. И толкова голяма! Бръчката между веждите на кана, която ги разделяше, не приличаше вече на черта, а на бразда.

–           Трябва да обърнеш детето! Застанало е напреко и може да умре.

–           Как? – Той не се опита да избърше капещата си пот. Тя се процеждаше дори от косата му.

–           Като ме срешеш там… долу…

–           С какво? – Дори да се бе изплашил, Кубер не показа паниката си. Но сърцето му затупа учестено. Бе съсичал врагове и свои, без да се замисля, но как да се насили да причини нарочно болка, и то на любим човек? Нали така правеха само нездравите духом?

–           Ще използвам ножа си – каза той. Мигновените колебания, прорязали съзнанието му, бяха отстъпили на разума. А той нашепваше, че времето за действие е кратко. – Ще го нагрея хубаво – изрече на глас. – Но преди това ще те завържа.

–           Недей – възпря го родилката. – Ще загубя свяст от болка и няма да ти преча.

–           Искам пак да ми кажеш как да обърна детето.

    Тя зашепна отново… Мъжът я слушаше, без да я прекъсва. Не помнеше броя на онези, които бе наказвал със смърт, а сега неистово се стремеше да даде живот. Дали Тангра не му бе отнел това право отдавна, разгневен от кръвопролитията, сторени по негова заповед? Ако можеше да се моли, би го направил. Но той отдавна бе загърбил суеверията и поличбите, защото се бе убедил, че събитията са плод не на фанатизъм, а на много работа. И сега се готвеше да действа без оглед на притесненията си. Баща му го бе възпитавал да вярва в силата на разума и на ръцете си. Ала никога не се бе отричал от свръхестествената мощ, която ги обграждаше. Какво би казал колобър Боян, ако знаеше, че се бе превърнал в безбожник? Но той отдавна не бе сред живите. „Каква ужасна утеха!“ – язвително си помисли Кубер, изненадвайки се на разсъжденията си. В моменти на върховно напрежение съзнанието му често поемаше най-ненадейни пътеки, може би за да успокои напрегнатостта на решенията, които вземаше. Първото му дете можеше и да не се роди! Наследник, който отдавна чакаше! Дете от първата жена, която бе обикнал. Предугаждаше нейните притеснения относно зачатието и появата на този плод. Тя не заслужаваше да го загуби. Готов за борба, той се насочи към огнището. Острието на ножа се зачерви, потъмня и ръката му усети горещината на стоманата. Без да разсъждава повече и без да се колебае, Кубер разряза нежната плът. Зарина дори не охна. Бе припаднала. Кръвта шурна подобно отприщена струя. Толкова алено мегистана не бе виждал и на бойното поле. Нямаше време дори да се уплаши. Бръкна дълбоко, чак до началото на женската утроба. Напипа твърдата главичка на детето и го изтегли внимателно. В първия миг му се стори, че не диша. Нещо като хленч излезе от устата му. Нима бяха бяха изгубили така желаното създание? Дори не погледна от какъв пол бе. Това нямаше значение сега. Щеше да го обича по еднакъв начин. Бебето, омазано с лепкава кръв, не помръдваше в скута му. Бащата го вдигна, ръзтръска го леко. Нищо! „Поне да го изкъпя“ – мина през ума му и той го взе в едната си ръка, а с другата го поля със студена вода от ведрото. Плачът на новороденото избликна изведнъж и стресна бащата, който за малко да го изпусне на пода. Обърна го към себе си, озарен от широка усмивка. Чак сега видя, че е момче. То пищеше пронизително, разтваряйки широко розовите си венци.

–           Какъв гръмогласен юнак си, сине мой! И как да е другояче, щом си от

рода Дуло. Я да погледна очите ти. Мисля, че ще бъдат зелени като моите – говореше нежно той. Доизми момченцето и го уви в приготвеното за него платно. Разглеждаше сина си бавно и внимателно. Сякаш всичко си му бе на място. Щеше да попита Зарина по-късно дали се бе справил добре. Тя още лежеше в несвяст. Лицето и, бяло като снега отвън, не издаваше страдание. Мегистана я помилва по високите скули, на които така обичаше да се любува. Може би бе най-разумно да я остави да си почине. Гушна бебето и усети странна топлина, която се разля по тялото му. Малкото леко вързопче бе живо и даже не плачеше вече. Вероятно бащината прегръдка го бе успокоила. Кубер се настани до огнището и затвори очи. Няколко часа сън биха му се отразили благотворно. Преди да потъне в унес, той се учуди, че Зарина все още не идва на себе си. Вероятно и тя имаше нужда от почивка. Нямаше представа колко бе спал. Събуди се изведнъж, с ясното съзнание, че е сам с бебето. То се гърчеше на коленете му мокро и гладно. Бащата го пови и се приготви да го остави на майка му, за да го накърми. Застанал до одъра, той чакаше да срещне щастливия и поглед. Даже по устните му заигра горда усмивка – нали сам бе изродил сина си! Но Зарина не отвори очи. Наведен над нея, Кубер се ослушваше да чуе диханието и. Дори я докосна по челото. Бе студено, без живец. Мегистана бе виждал прекалено много умиращи, че да не познае кога от някого си отива животът. Паниката, която го впримчи, разтресе цялото му тяло. Зъбите му тракаха. За пръв път водача на българите изпитваше страх. От безпомощността си! Разплака се неудържимо, с диви хрипове, които раздираха гърдите му. Взе главата на жената и я притисна до сърцето си. Тя клюмна в обятията му, измъчена и безчувствена. Като луд, без да обръща внимание на рева на сина си, мегистана изскочи на входа на пещерата и се взря в снежната пелена, която се простираше пред очите му сякаш до безкрая. Толкова нагъсто валеше, че дори небето не се виждаше. Къде да отиде за помощ? Знаеше, че селото е далеч, а мракът и снеговалежа нямаше да му помогнат да се ориентира. А и там коя жена би се съгласила да последва някакъв незнаен непознат в нощта? „Тангра помогни на своя безбожен син!.. Изгубих вяра отдавна, но ти винаги намираш как да ме подсетиш, че съществуваш! Прости ми! – Със сгърчени длани, мегистана падна на колене. Вятърът го посипа със снежен прах, като че ли желаеше да заличи греха му. Вина и болка препускаха в главата му. Жрицата умираше заради него. Заради желанието му да има наследник. Ако бе намерил време да дойде по-рано, ако бе се погрижил около нея да има опитна жена, тогава нищо лошо нямаше да и се случи. – Ето че отново всичко опира до човека. Бог няма нищо обощо! От мен зависеше нейния живот и аз пропилях възможността да и помогна!“ – упрекваше се той. Втурна е обратно. Тялото му само се свлече на пода и Кубер запълзя по пода към Зарина. Не искаше да става. Безмисленото чувство, че и той ще умре заедно с нея, бе силно и мамещо. Никога преди не бе пожелавала своя край. Роден за победител, той ненавиждаше всяко поражение. А смъртта бе изтриване, изчезване. Синът му още бе съвсем невръстен, за да поеме пътя на баща си. Тази мисъл го застави да се изправи. Само съдбата на българите го накара да се задържи на крака. Но простичката човешка болка продължи да къса душата и плътта му. За миг тя взе превес над дълга и родолюбието. Кубер се отпусна до отиващата си Зарина, за да дочака нейния, а и своя свършек. Той знаеше от баща си, че обладаващите силна воля може сами да повикат смъртта, ако я желаят достатъчно силно. Бебето бе заспало, изтощено от плач. Бе толкова тихо, сякаш Небето чакаше молитва. Мегистана целуна любимата си трепетно. Обичта му към нея бе по-свята от всеки земен обред. Искаше му се да изчезне заедно с жрицата, та чак да се заличи. Щеше да се съсредоточи върху мъката си, да се остави на безнадеждността и да затвори очи. Смъртта му нямаше да е героична, но той изпитваше почти безгранична радост, понеже се намираше до единствената жена, която му бе показала как се обича истински… А българите? А малкото същество, чиито дробчета днес бяха вдишали първа глътка въздух? Не, той нямаше право да умира! Чувството за дълг, което се бе превърнало в нещо по-силно от човешката му същност, накара кръвта му да се заблъска в жилите. Както винаги, не му оставаше място за избор. Той трябваше да продължи, независимо от житейските сътресения. „Проклет да си! – стисна юмруци мегистана и погледна към тавана на килията в опит да зърне небето. – Защо не ми отне съвестта?“ Всред бурята от мисли сетивата му отбелязаха с тревога отместването на завесата. Под заслона на гъстите си мигли, преструвайки се на заспал, мегистана се опита да види дали някой влиза. Но преди да зърне нещо, до слуха му достигнаха леки стъпки. Тялото му се стегна. Кръвта му кипна, като накара всяка негова клетка да бъде нащрек. Опитът му, предусетил опасност, му нашепваше да остане легнал. Той усети лекия полъх, който нахлу от предверието и потърси ножа, с който не се разделяше. Сигурно го бе захвърлил заедно с дрехите си, когато бе дошъл, готов да срещне рождение, не смърт! В ноздрите му достигна чистият мирис на сняг и той се надигна леко. Може би му се бе сторило, че има някой! Нищо чудно, че му се привиждаха разни неща, нали се готвеше да срещне алпите на отвъдното! Но в този миг над главата му се протегна човешка ръка и мъжът се приготви да я извие. Ала тя не го докосна. Попипа челото на жрицата и го погали. Мегистана широко отвори очи. Даже се ощипа леко, за да се събуди. Безполезно – с всички сетива знаеше, че не сънува. Не помръдваше. Някак бе усетил, че непознатото присъствие не бе враждебно. В ушите му се разля тиха мелодия. Магичен звук, който напомни отдавна забравени картини. Като в унес се загледа в размазания женски силует, който стоеше до леглото. Замътеният му поглед не различи черти, ала ясно видя добрата усмивка на дошлата. Разтърка клепачи с юмрук. Непознатата хвана дланта му и я погали. Сигурно бе Торна, защото допирът и му говореше, че не е пристигнала да наранява, а да помогне. Все още объркан, но с ясно съзнание, мъжът се подпря на лакът. Дългите коси на странницата закриваха лицето на любимата му и той не можеше да види какво и прави, но бе убеден, че не върши зло. Сякаш майка се бе навела над болното си чедо, за да облекчи страданията му. Унесените очи на мегистана следяха немигащо действията на женските ръце. Те не спираха да докосват родилката навсякъде – по главата, по гърдите, по утробата. Кубер знаеше, че иска да я заговори. Но нейната сила го бе приковала за сламеника и бе го оставила без слово и без воля. За пръв път той бе принуден да се подчини на някой, обладаващ могъщество, несъизмеримо с човешкото. Дългите пръсти на непознатата играеха странен танц над умиращата. Танц, вдъхновен от нечута песен. Мегистана забеляза, че тя не носи нито билки, нито мехлем. Коя бе и за какво бе дошла? С капчицата воля, която тя не му бе отнела, той се надигна, за да я разпита. Непознатата спря играта на ръцете си и посрещна погледа му. На цветущите устни, на румените бузи и даже върху пърхащите клепачи сияеше здравето на усмивката и. Цялата бе напращяла като кърмеща жена. Мегистана се замисли дали нейното призвание е да храни човечеството – така непреходно майчинска изглеждаше снагата и. Въпреки дългата наметка, той бе сигурен, че отдолу не носи дрехи. Това не го смути – така както не би го изненадала голотата на родилка. В някакво кътче на съзнанието му се обади налудната мисъл, че гледа извечната и изконна сътворителка на всичко, което диша и расте. Нейното величие можеше да се сравнява само с неземността на Тангра! Боговете имаха ли лица и защо бяха избрали точно нему да се покажат?

    Широка усмивка се разля по сияещото женско лице. В косите и проблеснаха неразтопени снежинки и мегистана видя, че бе сплела и цветя в тях Това не го изненада твърде, въпреки че навън бе люта зима. Ако непознатата не принадлежеше към човешкия род, не бе чудно, че се бе закичила с жълти и алени лалета още в началото на пролетта. Той отново се накани да стане от ложето, но само се един жест на бялата си ръка непознатата го спря. Дори не го бе докоснала, ала Кубер се почувства безсилен да се повдигне.

–           Коя си ти? – гласът му бе прегракнал и слаб.

    Жената отново спря дланите си над родилката, погали челото и и се усмихна. Зарина се събуди и я погледна.

–           Майко – прошепна тя.

    Необикновената гостенка се отдръпна, постоя някое време и фигурата и избледня. Тя ставаше все по-прозрачна, докато не се разтопи във въздуха.

–           Зарина – Кубер бе коленичил до любимата си, която се бе върнала към живота, – имаме син!  

–           Знам. Сънувах и ми се присъни той – малкият Авитохол. Той идва с името си – ПОТОМЪК на ПРАОТЕЦА, който е изобразен на плочката, която ти съхраняваш. Има твоите очи на владетел, нали? А да знаеш само къде бях – на едно чудно място. Трябва някой път да ти разкажа, но съм много уморена сега.

–           Не говори. Ще ти сваря чорбица и ще те нахраня.

–           Искам да видя детето. – Тя понечи да се повдигне, но не и стигнаха силите. Кубер положи бебето на гърдите и и Зарина докосна с устни златната му косица. После заспа.

    Мегистана прекара няколко дни в килията на пещерата. Грижеше се за майката, и са сина си. Когато по-късно си спомняше за това време, отчиташе, че никога не се бе чувствал по-свободен и по-щастлив. Когато се накани да си тръгне, Зарина излезе да го изпрати.

–           Щях да те питам… Ти видя ли жената, който дойде в нощта, когато се роди Авитохол?

    Жрицата не отговори.

–           Все ми се струва, че беше там, при теб. Ала може и да ми се е привидяло.

    Тя пак си замълча.

–           Струва ми се, че съм безумен, щом си мисля, че може да е била майка ми. Но аз никога не съм я виждал… Кажи, Зарина!

–           Около нас има много неща, които не виждаме, а те съществуват.

–           Сиреч…

–           Не питай. Ако имаш вяра, ще приемеш необяснимото. – Младата майка го целуна и му поръча: – Пази се!