Бисера вървеше по улиците от детството си с Алгара. Беше ги напуснала, за да замине в степта и стане съпруга на кан Дорбар. Сега се завръщаше като майка на кан Богатур. Затова крачеше с високо вдигната глава и поздравяваше всички, които познаваше.

Алгара бе наедряла, бременността беше променила походката и и тя едва успяваше да не изостава от Бисера. Веднага се беше възползвала от шанса да види град и не преставаше да се учудва на всичко, което виждаха очите ù.

Край улицата се издигаха дървета – напълно пораснали, но някак подредени. Алгара виждаше белите дискове на отсечените клони, както и тъмните петна по корените. Явно бяха поливани тази сутрин. Поклати зачудено глава на положения труд. Предположи, че жителите на града са се наслаждавали на сянката им през лятото и трябваше да признае, че на топлия ветрец от тях се разнася приятен аромат. Може би градските хора имаха нужда да виждат малко зелени листа от каменните си балкони.

Продължиха през плетеница от улици, като завиваха безброй пъти между къщите. Алгара се чувстваше като затворница между притискащите я от всички страни сгради, построени толкова близо една до друга, че лъчите на изгряващото слънце не успяваха да прогонят сенките между тях. Утрото напредваше и улиците се изпълниха с повече хора, отколкото Алагара можеше да си представи.

Тя видя десетки магазини, в които се предлагаше топла храна. Не можеше да повярва, че е възможно да си намериш храна всеки път, когато си гладен, без да се налага баща ти да коли или да ходи на лов. Отиващите на работа хора се тълпяха около продавачите, хранеха се, а после се смесваха с гъмжилото. Мнозина носеха продупчени бронзови монети, нанизани на връв или тел. Макар да имаше някаква представа за ценността на среброто и златото, Алгара никога не беше виждала размяна на монети за стоки и зяпаше при всяко ново чудо. Видя кудкудякащи пилета, предлагани за продан, лавици с ножове и работници, които ги точеха на въртящи се камъни. Видя бояджии на платове с обагрени в синьо или зелено ръце. Когато се изравниха с редица работилници, Алгара усети тежка непривична миризма.

– Майко, на какво мирише така лошо! – обърна се тя към свекърва си.

– Мирише лепилото от риба, с което правят лъковете. Дървото се суши цяла година, а после към него се залепват с това лепило ивици от рог на морски бик . Така лъкът става твърд като желязо – обясни Бисера, докато снаха ù си запушваше носа.

Всяка улица беше претъпкана, шумна и кипяща от живот и с изненада откри, че това ù харесва.

Така неусетно двете жени стигнаха до желязна порта, която се отвори веднага щом приближиха.

След целия шум и човешка олелия тя щеше да изпита облекчение, ако не преставаше да я преследва усещането, че е в капан. Градът я беше омаял с пъстротата и многообразието си. И макар да я развълнува, той натовари прекалено много сетивата ù и Алгара закопня за пустите степи – искаше ù се просто да си поеме дъх там, преди отново да се върне тук.

– Заповядай в бащиния ми дом – гласът на свекърва ù я извади от унеса.

В централната част на дома се влизаше през дървена врата обкована с полиран бронз, покрит с богата украса. Алгара видя очертанията на знака на рода на мъжа ù върху метала. Едва направила няколко крачки и се озова в най-голямото закрито помещение, в което някога бе попадала. За роденото дори в най-богато подредената динлинска шатра момиче гледката бе поразителна. Във въздуха с носеше миризмата на някакво странно благовоние, но той изглеждаше застоял за нослето на принцесата, израсла сред ветрове и планини. Алгара често повдигаше поглед нагоре, като нито за миг не забравяше за каменната тежест над главата си.

Покрай ажурени врати от хаданково дърво и цветна коприна бяха подредени кушетки. Стаята беше чиста и приветлива, окъпана в златните отблясъци на дървото. Алагара забеляза, че Бисера е сменила ботушите си с пантофи. Изчерви се и се върна при вратата да стори същото. Щом се събу, веднага се появи момиче, което ù помогна да обуе чисти чехли от бял немез.

– Живели сте сред голяма красота – не скри възхищението си Алгара.

– Много мило от твоя страна – отвърна стопанката. – Понякога си мисля, че бях по-щастлива на младини.

– А сега, защо не се върнете тук, щом притежавате такова богатство? – наивно попита Алгара.

– Може и да стане, ако така е решил синът ми – усмихна се Бисера.

– Сигурно искате да се изкъпете преди ядене – попита тя. – Миризмата на пазарите е полепнала по нас.

Кимна ù да я последва и тя се огледа, докато я водеше през втори двор зад първия. Когато излязоха на слънце и тежките греди останаха зад тях, Алгара се поизправи малко. Чу се ромон на вода и минаха край малко езерце, в сенките на което мудно се помръдваха риби.

В отсрещния край на втория двор видяха отворени врати, от които в топлия въздух се вдигаше пара. Бисера подкани захласналата се по рибите Алагара да я последва.

– Прави каквото правя аз – каза меко тя. – Ще видиш, че ще ти хареса.

Съблече се бързо, разкривайки все още запазеното си едро тяло с чиста кожа. Алагара видя на пода две езерца с вода; от едното лениво се надигаше пара. Тя беше готова да тръгне към него, но свекърва ù поклати глава. Появиха се две момичета и тя вдигна ръце. За изумление на Алгара те изляха ведра с вода върху Бисера и с увити около ръцете им кърпи я натъркаха с нещо пенливо, от което тя стана още по-бяла и хлъзгава. Последваха още ведра и едва след това майката на Богатур влезе в езерцето.

Алгара преглътна нервно, свали връхните си дрехи и ги пусна на пода. Останала по риза тя свенливо опипа големия си корем пред перспективата да бъде търкана от чужди ръце.

– Махни ризата! – весело ù подвикна свекърва ù.

Затвори очи, когато изляха водата над главата и, и продължи да ги стиска здраво, докато внимателните ръце на девойките обвиха тялото ù. Последното ведро беше с хладка вода и тя ахна, защото детето в корема ù се разлудува.

– Той рита силно, майко! – неволно извика тя.

– Спокойно, милата ми! Влез във водата и той ще се успокои – подкани я Бисера.

Нагази предпазливо в топлата вода. Усети как мускулите на гърба ù се отпускат, когото намери каменна седалка под повърхността. Ритниците в корема ù утихнаха. Усещането беше невероятно.

Ето как трябваше да живее една жена на кан!

Зад двете жени тихо пристъпиха две момичета и започнаха да прекарват по телата им снопчета билки, набрани във Великата степ.

След нежните билки се заеха с връзки тънки клончета от дървета в Южен Алтай.

Поседяха така мълчаливо известно време, после Бисера стана и се премести в другото езерце.

Алгара понечи да я последва, но свекърва и я спря.

Динлините не познаваха топлата вода, а студената в езерцето не отстъпваше на тази от родните им реки. Това нямаше да е добре за напредналата бременност на снаха ù.

– Сега в тялото ти ще втрият мед. – Отпусни се и се остави в ръцете на момичетата – каза Бисера, която бе излязла от водата.

Докато момичето внимателно втриваше меда в тялото ù, Алгара наблюдаваше с интерес как другото момиче отначало намаза с жълт, зърнест мед гърба на Бисера, а след това щедрите заоблености под него и проблясващите бели крака. Възхитиха я свободните, силни стави, отличните мускули на жена, която явно беше прехвърлила тридесетте.

От своя страна Бисера с интерес разглеждаше избора на сина си: „Прическа като облак, вежди като върбови клонки, уста с аромат на сандал, пръсти нежни като батиста, гръд бяла като мляко с лилави гроздови зърна!”

Храната беше изобилна, но предимно от мляко. Имаше катък , сирене, млечна каша. Имаше плодове – грозде, кайсии, пъпеши, ябълки, сливи. Имаше и хляб, който Алгара дотогава не беше виждала, но тя напразно оглеждаше ястията за овнешко.

– Виждам, че очакваше на масата да има повече месо, но за теб сега, пък и за внука ми, е по-добре да се храниш с по-лека храна – каза Бисера като ù подаде една филийка бял хляб.  Опитай го! Ще ти хареса. Отсега нататък винаги ще го имаш на трапезата си.

Алгара отхапа парченце от резенчето и заедно със леко сладкия вкус усети и мириса на широката степ. Това ù хареса и тя налапа цялото парче, за да може по-дълго да се наслаждава на усещането за родните простори.

– А сега, за да е кръвта на внука ми силна и буйна, за да е здрав и силен съм ти приготвила една чудодейна напитка.

Бисера се обърна и извади от шкафа кръгъл дървен съд. После постави на масата две стъклени чаши . Вдигна дървения съд и внимателно напълни чашите с нещо гъсто, тъмночервено с оранжев проблясък.

– Това е вино от Турфан – каза тя след като прибра дървения съд
отново в шкафа. – Опитай го.

– Охо! – с възхищение промълви Алгара, щом вдъхна аромата му. – Сякаш добре узрели дребни плодове и още … май … кожа от седло.

– Презрели къпини – потвърди свекърва ù, като я погледна изненадано. – И добре узрели вишни. Също и кожа, вярно. Прави се обаче от чисто грозде и не се добавя нищо.

Алгара отново се наведе над чашата, за да се наслади на чудния аромат.

Сетне, като поглеждаше въпросително свекърва си, отпи малка глътка.

– Плъзга се по езика, киселината му е очарователна, а в основата на езика се усеща сладост. О, небеса, колко е тежко и гъсто… Аз, аз никога не съм пила нещо различно от кумис. А това е почти черно и ароматите му са безкрайни, като се сменят един друг.

– Това е напитка, която се използва само при изключителни случаи.

Днес денят също е необикновен, защото ти влезе в старата ни къща като жена на моя син – каза с тържествен тон Бисера и на свой ред отпи глътка от обредното питие.

Синът на Алгара и Богатур се роди призори. Още на свечеряване, когато започнаха болките изпратиха да доведат най-личната бахарка, която сама направи всичко.

Бисера държеше мокрите слепоочия на Алгара и си припомняше наставленията на боила колобър Боян – да си представя сребрист облак около болния и мислено да му говори: болка наистина има, но тя скоро ще си отиде, защото ти си по-силна от нея. Бахарката се суетеше над един малък вързоп, когато вратата се отвори с трясък.

– Дайте ми го! – нареди Богатур и пристъпи напред.

Бахарката отстъпи назад и сбръчканото ù лице се изкриви в раздразнение.

– Ще го смажеш с ръчищата си. Остави го да се насуче от майка си. Ще го държиш после, когато укрепне – сгълча го майка му и
внимателно положи главата на родилката на високата възглавница.

Богатур проточи врат към новороденото момченце, но старата жена го положи долу и избърса с ленена кърпа мъничките му крайници. Той се надвеси, както си беше потен и с ризница над тях, детето като че ли го усети и се разрева с пълно гърло.

– Познава ме! – каза изпълнен с гордост канът.

– Още е много малък – изсумтя бахарката.

Богатур не отговори. Свали шлема и се усмихна към почервенялото бебе, после изневиделица настроението му се промени. Ръката му се стрелна и сграбчи китката на възрастната жена.

– Какво му е на ръката, да не е саката? – приглушено попита той.

Бахарката тъкмо се канеше да избърше пръстчетата на детето, но под свирепия поглед на Богатур нежно разтвори мъничката длан и разкри тъмен съсирек от майчината кръв. Алгара леко се надигна, за да види в какво се е вторачил любимият ù син. Видя тъмната бучка и тихо изхлипа.

– Държи кръв в дясната си ръка – прошепна тя. – Това според нашите жреци означава, че цял живот ще върви редом със смъртта. – О, закрилнице Умай, бди над момченцето ми! Не го оставяй сам в трудния му път!

Бисера и бахарката се спогледаха. „Нима и динлините имат за покровителка тяхната богиня Умай?”, се четеше в питащите им погледи.
Канът рязко пое дъх. Щеше му се да не бе предизвиквал този разговор и да чуе каква нерадостна съдба очаква сина му. Бахарката продължаваше усърдно с повиването и чистенето, а съсирекът все така предизвикателно червенееше върху постелката. Богатур се пресегна и взе злополучната бучка.

– Родил се е със смърт в десницата, Алгара. Това е съвсем нормално, защото е син на кан и смъртта му е спътница. Ще стане велик багатур – каза той, докато старицата подаваше повитото бебе на изтощената му майка. Тя му подаде набъбналата си гръд, но то отвърна глава и Алгара трепна и учудена прехапа устни.

Бисера напусна мястото си и се приближи до бахарката.

– Хвърли костите, стара майко. Да видим дали динлините казват истината.

Погледът ù беше суров и не беше нужно да казва, че животът на детето зависи от резултата. Отрочето принадлежеше на рода Дуло и тя държеше да се спазва спазват обичаите му.

Бахарката сведе глава. Разбра, че всичко ще си бъде по старому. Бръкна в торбата с агнешки ашици, боядисани в червено, зелено и бяло. Според това как щяха да се паднат, можеха да се нарекат куче, крава или кон. Старите хора знаеха, че ако бъдат хвърлени в подходящия момент и на точното място, кокалчетата разкриват и други неща. Бахарката хвърли, и ахна.

– Ой! Четири коня са много щастлив знак. Ще бъде велик ездач. Ще завладява нови земи на кон .

Богатур кимна обнадежден и се загледа в мъничкото дете, което кротко спеше в скута на майка си. Алгара улови погледа му и кимна. Гордостта му бе заглушила тревогата ù. Сигурна беше, че съсирекът е лоша поличба, но кокалчетата бяха успели да я поуспокоят.

– Как ще се казва? – обърна се бахарката към Бисера.

– Името на сина ми е Ирнак – отвърна Богатур без капка колебание.  Той дойде в ранни зори ПЪРВИ – преди всички. Това показва, че Тангра ни го е изпратил да бъде начело на Империята на хуните.

След този възторжен изблик на бащина гордост Богатур хвърли още един поглед към сина си и напусна стаята.

Когато мъжът ù излезе, Алгара се обърна към Бисера:

– Майко, видя ли го, той не иска да суче!?

– Нищо му няма – обади се бахарката. – Дайте да го сложим в люлката да поспи, а като се събуди ще го накърмиш. То аз ще тръгвам, вие и сами ще се оправите от тук нататък – каза старата жена и понечи да тръгне, стиснала бохчата си.

– Почакай, къде се разбърза? – сгълча я Бисера и сложи в съсухрената ù жилеста шепа голяма турнеса.

Денят преполови, а малкият канартикин все така не посягаше към гръдта на майка си. Разтревожените жени отново пратиха да повикат бахаркта.Тя извади детето от люлката, разпови го, хвана го за краката и го вдигна във въздуха. Пред смаяните погледи на майка си и на баба си наследникът на Богатур се заизвива в ръцете на старицата, без да отрони нито звук. Тя за малко го отпусна върху пелените, а после го прихвана през коремчето с лявата ръка, повдигна го малко и го плесна силно по дупето.

Изплашена и възмутена Алгара скочи и понечи да вземе сина си от ръцете ù.

– Нищо му няма. Здрав е като баща си. Но е с характер. Иска нещо от нас или по-точно от тебе, снахо – обърна се тя към треперещата Алгара.  Не може да го каже, но ти ще разбереш. Ти си му майка и той ще ти подскаже какво да направиш. А сега го повий, сложи го в люлката и чакай знак.

Като каза това бахарката се поклони и напусна стаята.

– Майко, какво ще правим? Той ще се разболее, ако не яде! Дали да не кажем на Богатур?

– Няма да се разболее, милата ми! – каза Бисера и приседна до родилката.  Нали чу какво каза бахарката. Дай ми го да му се порадвам!

Тя се присегна и взе от ръцете на Алгара бебето. То мигом се преобрази. Отвори очички и се размърда. Баба му разпови горната част на пелената и то протегна пухкавите си ръчички към лицето ù.

– Виждаш ли! Здраво и читаво е детето. Ох, на баба багатурчето! Ох, на баба юначето! Виж, виж как ми се кокори, сякаш ще проговори.

Бисера стана от леглото и с детето на ръце тръгна да се разхожда из стаята, напявайки му старинна българска песен.

Успокоена от видяното и от приятния глас на свекърва си, младата жена се опусна и затвори очи. Присъни ù се чуден сън. От тъмното небе над главата ù се спусна лъч сребриста светлина. Тя го проследи с поглед, докато той освети пирамидален каменен пиедестал. Беше толкова красив, че тя тръгна към него, за да му се порадва отблизо. Когато приближи видя, че на върха му има трон, на който седеше…, седеше нейното момченце. „Синчето ми!”, извика тя и хукна презглава към белите стъпала. Когато ги достигна повдигна крак и протегнала ръце към детето си се опита да стъпи на първото стъпало, но кракът ù потъна в привидно твърдата каменна белота. Колкото и да опитваше да се изкатери нагоре все не успяваше. Краката и ръцете ù потъваха в някаква приятна бяла мекота, която не ù даваше опора да достигне до момченцето си.

– Сине-е-е-е! – отчаяно изкрещя тя и се събуди цялата потънала в пот, а предната част на ризата ù беше цялата напоена с мляко.

Бебето и баба му непробудно спяха – той в люлката, а свекърва ù, подпряла глава на одъра с лявата ръка все още придържаше облегалката ù.

Сутринта Алгара отново се опита да накърми Ирнак, но опитите ù останаха напразни. Нещо повече – щом протегнеше ръце да го вземе в скута си, той надаваше сърцераздирателен рев и тя ужасена се отдръпваше.

– Дъще, да пратя да повикат колобър! Те могат да лекуват – каза Бисера като се чудеше как да успокои снаха си.

– Не ми трябват никакви колобри и баячки! Искам мъжа си! Прати да повикат него.

– Не може. Той е далеч с войските и ще се върне чак утре.

– Ох, какво ми дойде на главата! – тръшна се на леглото Алгара и заудря с юмруци възглавниците.

– Хайде, стига, не плачи! Виж го как се смее и гука! Цял бащичко.

– Да, ама не иска да дойде при мен – отново през сълзи, отвърна младата жена.  Какво съм сторила, нали съм му майка?

Вечерта Алгара сънува същия сън. Този път ù се привидя, че момченцето ù протяга ръце да ù помогне да се изкачи до него, но тя така и не можа да изпълзи по хлъзгавата пирамида и да го прегърне.

Рано сутринта Богатур тихо влезе в стаята и завари двете жени заспали, а малкият Ирнак кокореше очички в люлката. Младият мъж се полюбува известно време на малкото личице на сина си, а после се пресегна, взе го внимателно от люлката и закрачи напред-назад. От време на време докосваше с показалец малкото му носле, а той доволен се заливаше с гукащ младенчески смях. Така улисани двамата не забелязаха кога Алгара и Бисера се събудиха и двете зяпнали от учудване не смееха да гъкнат. Най-после бабата тихо се покашля и синът ù се обърна.

– Майко, виж го как се смее! Той вече ме познава – възкликна радостен владетелят на хуните.

– Смее се той, но при мен не иска да дойде! – проплака Алгара и се хвърли към двамата, като прегърна мъжа си през кръста.  Като го пипна само и крещи като голям. Не иска и да го кърмя. Какво ще правя аз клетата?

– Чакай, чакай нали виждаш, че нищо му няма. Розово е личицето му и се смее доволен, значи не е гладен – прекъсна я Богатур като я прегърна през раменете с лявата си ръка.

– Подай ми го и ще видиш! – каза Алгара и в гласа ù се усети нотка на надежда. Но тя трая само до мига, в който пое детето в ръцете си. То писна и личицето му се сгърчи и посиня.

– Видя ли? – разплака се отново Алгара и му подаде разтреперана детето.

Моментално ревовете стихнаха и успокоен Ирнак затвори очички и се прозя.

– Така е вече трети ден – обади се и Бисера. При мен също му е добре. Сине какво ще правим? Алгара не иска да викаме колобър.

– Колобър ли? – сепна се младия баща. Ще повикам Дуло, той ще ни помогне.

В този момент на вратата се похлопа и в стаята влезе … колобър Дуло.

– На кого трябва да помагам? Виждам, че всички сте добре. Я, Алгара, какви са тези сълзи? Какво си се намръщила? Всичко ще бъде наред. Само искам за малко да ни оставите сами с младата майка. Хайде не се майте! Разходете малкия Ирнак, той има нужда от свеж въздух.

Когато вратата се хлопна зад Бисера младият колобър се обърна отново към родилката:

– Ела, приближи се и застани на колене пред мен.

Когато младата жена коленичи, той постави лявата ръка върху главата ù и остана известно време неподвижен.

– Сега искам да ме слушаш внимателно и да повтаряш гласно, това, което ще казвам аз:

Т А Н Г Р А,
Небе синеоко,
Вселенско начало.

Гласът му прозвуча ясно и отчетливо и, без да бе твърде силен, отекна и в най-малката частица от тялото ù. То се бе превърнало в струна, която вибрираше при всеки звук на речта му. Вълнението от срещата с мъжа ù, тревогата по детенцето, стаила се дълбоко в сърцето ù, смесените чувства на изненада и топлота, породени от непознатия мъж, постепенно избледняха. Тя разбра че ги приема по-различно – с просторна и открита щедрост и тази мъдра щедрост имаше дъх на безкрайно пространство и беше толкова уютна, че се чувстваше защитена и сякаш обгърната с одеяло от слънчева светлина.

Нека праг да съм твой – на рода ни към тебе.
Нека корен да бъда – от Духа ти целебен.
По жарава да стъпям с танца соларски
и с роса да изкъпя вековете ни царски.
Дай ми сили и вяра, ти ездачо, соларен.
Нека аз да изгарям, ала не и децата,
нека бъде рода ни и в идното време,
нека расне плода на засятото семе,
нека буря – тъги и неволи отвее,
нека обич – очи и души да огрее,
а зеницата Твоя велика отгоре
да ни води напред и говори
за далечната наша Родина
просияла в прежни години
и за гордите, смели ювиги,
осветили вечните книги.
Бъди светлината,
която ни води
Към ТЕБ!

Когато думите свършиха и тя нямаше какво да повтаря Алгара остана в това унесено състояние и не ù се искаше да излиза от него.

– Млади господине, кой беше този, за който ми говорихте през цялото време? – чу тя неестествения си глас, който сякаш извираше от сърцето ù.

– Това е този, към когото Вашият син Ви е призовавал да се обърнете и да го следвате. Това е нашият Бог. Ако можеше да говори Ирнак щеше да Ви го каже. Като порасне ще Ви се извини, че Ви е крещял толкова силно.

– Това ли било! – възкликна с искрен глас младата жена и широка усмивка озари посърналото ù лице. А аз за малко да полудея. Знаете ли какво е детето ти да не те приема за майка?

– Знам, всичко знам.

– А сега ще мога ли да го прегърна, ще мога ли да го нахраня? – възбудено попита Алгара, без да си дава сметка, че е прекъснала колобъра.

– А ти извади ли си поука от урока, който ти даде сина ти? Видя ли пътеката, която той ти сочеше? Готова ли си да тръгнеш по нея?

– Да, колобър Дуло.

– Запомни, че през тези три дни, той не е почувствал нужда от нищо – нито от храна, нито от майчина ласка. За него се грижеше Той!

Той му даваше храна със светлината, която ти видя. Тази светлина бе за него повече от майчина милувка. Ти също я усети и почувства.

– Да, колобър Дуло. Не зная как да ви благодаря, но сякаш край мен беше майка ми. Не, нещо повече! Сякаш майка ми и баща ми бяха в едно и ме закриляха. Това Той ли беше?

– Да, милата ми. Той е закрилник на всички хора, защото Той е нашият създател, нашият Баща. Ярко слънце и луна, които разсейват мрака на неведението, твърда земя, която може да издържи теглото както на доброто, така и на злото, дърво на желанията, което дава едновременно щастие и висше блаженство, вълшебна скъпоценност, баща и майка, даряващи обичта си по равно на всички чувстващи същества, огромна река от състрадание, планина, издигаща се над земните грижи, неподвластна на вятъра на емоциите, и голям облак, натежал от дъжд, за да успокои страданията, предизвикани от страстите. Всяка връзка с Него – било чрез поглед, било ако чуем гласа Му, било ако си спомним за Него, било, ако ни докосне светлината Му – ще ни поведе към Себе Си. Топлината на неговата мъдрост и състрадание ще разтопи рудата на нашето същество и ще освободи от нея златото на нашата истинска същност.