Детството
То е кодът на всяко начало. Човек е най-истински, най-чист като душевност в детството си, признава Христо Милков. Там, в онези изначални години, можеш да намериш всичко, от което се нуждаеш, можеш да надникнеш в бъдещето. От детството си спомням едни приказни неща, дори не знам от къде съм ги чувал – за Алтай и за Тян Шан. За мен тези неща са покрити с тайнственост. Защо е така, тепърва ще търся отговор. Детето е такова, каквото е дошло, и цял живот търси и се опитва да променя нещата около себе си. И е така, докато мърда. Живял съм повече при майка, но имам толкова топли и светли моменти от баба ми Станка и дядо ми Христо, от дядо ми Костадин, които остават като печат в живота ми. Никога не мога да ги забравя. Оттогава съм такъв, какъвто съм сега, убеден е Христо Милков. Да следва интуицията си. И разказва една история от времето, когато на малкия човек му прави впечатление всичко. Подготвяха ни да ставаме пионери. Във всяка класна стая – портрети на Георги Димитров, на Сталин. Други нямаше. Учехме наизуст някаква клетва. И когато ми вързаха пионерската връзка, която била напоена с кръвта на загиналите против фашизма, бързах да се прибера, за да я покажа на някого. Майка ми и баща ми бяха на работа. И на кого да се похваля – на баба ми и дядо ми. Баба се радва. А дядо ме гледа, гледа, мълча, мълча, мълча. Като чу за кръвта, старецът започна да говори за Георги Димитров. „Този пезевенк ли величаят толкова много в училище?” Най-лошата дума, която съм чувал от него, беше пезевенк. А дядо ми имаше зад гърба си три войни, от които се беше върнал с три Георгиевски кръста за храброст. И тогава се запитах: дядо се е бил на фронта, ами вождът, който е една година по-голям от него, къде е бил, защо не е бил там, най-отпред, след като е вожд. Ето така пораснах: в училище – едно, вкъщи – друго. 

Вождизъм е имало и преди, има го и сега, прекъсвам разказа на събеседника си. Днес трябва да дочакаме да дойде златната вода, както ставаше дума в една
народна приказка, до бреговете ни, защото сега тече пяна, казва той. Някога на село варяха курбани в големи казани. Като си затворя очите, си спомням и баба
ми, и майка ми с огромни дървени лъжици обират мръсната пяна. Ето тази пяна днес трябва някой да изгребе, за да светне над България. 

Като дете Христо Милков мечтае да стане пилот. Такава е вълната на детските желания тогава. Впрочем тя се сбъдва по-късно – става парашутист. После го повлича друго вълнение – иска да стане работник, да влезе в редиците на работническата класа. Кой знае, ако беше станало така, а не иначе… Убеден съм, че човек има една пътека и той си я търси и намира, а ако се отклони, винаги се връща към нея, твърди той.

Командос, морски тюлен, разузнавач – и трите думи изразяват това, на което Христо Милков отдава четвърт век от живота си. Само че се използват в различно време. Аз съм разузнавач, не харесвам другото. Как стана всичко? Бях напуснал предприятието, в което работех, и се чудех какво да правя. Опитвах се да ставам водолаз във фирма за поддържане на водни съоръжения, като в същото време се подготвях да кандидатствам и за радист на летище Варна – имах вече първи защитен клас в казармата, и тренирах предаване на ключ, учех английски. През това време ме взеха запас. Прибирам се един ден в квартирата и след малко се звъни. Отварям вратата – срещу мен двама морски офицери. Викам си: тези пак са дошли да ме вземат запас. Единият беше капитан ІІІ ранг Веселин Цветков, а другият – старши лейтенант Иван Мързаков. Бяха дошли, за да ме поканят да участвам в създаването на нещо ново. Само преди месеци бях завършил курса за леководолази при Агнес Георгиева. Тя им казала, че този и този стават за работа. И дойдоха да ме питат искам или не искам да тръгна с тях. Започнаха обещания – ще скачаме с парашути, ще влизаме под водата, ще ни правят шофьори, ще се движим по земя, въздух и вода. Изпълниха горе-долу обещанията си, смее се Христо Милков.

От дете търси и приема предизвикателствата. А да създаде група за изпълнение на специални задачи – това е интригуващо предизвикателство. Не ми е било трудно, защото съм свикнал с труда, обяснява той. Трябваше да създадем поделение „Тихина” буквално от нищото. Нямаше откъде да се учим, нямаше кой да ни помага. Беше през втората половина на 70 – те г. Тръгнахме за Севастопол да отработим едно упражнение на специален транажор. Свършихме си работата и ни казаха, че ще ни заведат в друго поделение. Хранех тайни надежди, че ще е нещо като нашето. Оказа се свързочно поделение, което познавах като азбуката. Два пъти ходихме в Севастопол и нищо ново не видяхме. Така че СССР не ни помогна с нищо, освен с остаряла техника. „Калашников” е добро оръжие, но не е за специални части, леководолазните апарати стават за работа, но за начинаещи, ПД47 е добър парашут, но се използва за крупни десантни по въздуха, за специални операции не става… Сещам се и за друго, свързано с онези първи стъпки на „Тихина”. Сигурно много от момчетата ме мразеха. Можех да не ги карам да бягат повече от 3 километра. Офицерите, които тогава завършваха Морското училище, можеха да пробягат с триста зора 3 км., за отличен. При нас трябваше да се бягат 16 километра. Беше необходимо, защото същинската работа на разузнавача, от която се чака нещо, започва след като по някакъв начин си се стоварил в тила на противника – по суша, вода или по въздуха, и си изминал си 40 – 50 километра в дълбочина.

Българският разузнавач преди и сега.

Само десетина от хората, с които съм работил, отговаряха на тези изисквания, продължава разказа си Христо Милков, но за това си има обективни и субективни фактори, които пречат. Подборът на шестима или седмина командоси за армиите на тогавашните ни противници се извършва измежду 600 – 700 души. А при нас на наборния матрос му се казва, че е здрав и годен за военна служба. И аз трябва да направя от него равностоен на този, който е избран измежду стотици здравеняци. Когато вършиш една работа – някога се срамувахме да използваме думата любов, казвахме съвестно или качествено, според мен всичко трябва да се прави с любов – можеш да бръкнеш дълбоко в душата на това 18 – 19 – годишно момче и да го накараш да прави неща, които дори и не е сънувал. Наистина не всички можеха да се справят.

Ситуацията днес? Преди година нашата фирма трябваше да помогне на момчетата, като им купи леководолазни костюми. Повече какво да коментираме? 

Страшните операции

Няма страшни операции, категоричен е командосът. Участвах в залавянето на момчето, което беше убило приятелката на брат си пред очите на майка и. Това става през 1972 г., край Бяла, Варненско, разказва той. С него се стреляхме. Не се сещам през тези 25 години някой да е стрелял срещу колегите ми. Момчето беше в по-добрата позиция, зад укритие. При такива операции няма място за страх, а нещо друго. Страхът е хубаво изживяване, стига да не те обсеби целия, когато си на операция. Затова трябва да го скъташ и да не му разрешиш да те превземе. Но няма хора, които да не се страхуват, или поне аз не съм ги срещал. Справяш се, като го гледаш в очите. Със страха по-продължително време сме се гледали при няколко случая, когато не ми се отвори основния парашут. Става дума за 30 – 40 секунди, когато в главата ти няма мисли, има едно хладно усещане, което постепенно те обхваща, измества всичко и остава това, което си научил. За съжаление, година след като излязох от „Тихина” си отидоха три момчета при сходни обстоятелства.

Христо Милков не крие, че цената за неговата професия се плаща от семейството му. Имало е случаи, когато се налага дълго, и то много дълго, да чакаш някъде нещо, заговаря отново той. И тогава ми минават през главата мисли за това какво правят близките ми вкъщи, какво ще стане с жена ми и двете ми деца, ако не се върна…

Днешните предизвикателства
Още докато служех, дойде бивш мой колега и ме покани да направим охранителна фирма. На 1 септември 1994 година започнах от нулата, както някога в „Тихина”.

Нямах понятие, защото дойдох от гората, от въздуха, от водата. А сред хората и усещанията бяха съвсем различни, смее се Христо Милков. В обедната почивка бягам по 7, 8, 10 км., и мисля. Както преди, така и сега съм с ясната идея да опазим живота и имуществото на хората от врящото и кипящото около нас. И вече 12 години с двама мои колеги от поделението – хората, на които се опирам,
успяваме…

Не може да се каже, че всекидневието на командоса е лесно. Но вечер, в събота, неделя Христо Милков намира време да се върне назад във времето. И се изправя пред ново предизвикателство – да пише. Има вече 2 документални книги – „Тихина” и „Казармата” (в петък 16:00 часа „Казармата” ще бъде представена във Военното комендантство, срещу Юнашкия салон). Винаги съм мислил, че мога да пиша, но причината да започна се побира само в една дума – неведение. Неведението се оказва, че е една от най-мрачните черти на днешната цивилизация. То не ни дава възможност да разберем кои сме и какви сме. Това е първопричината, допълва събеседникът ми. В „Казармата” съм оставил отворени врати към миналото и бъдещето. Кой и какъв е българинът – ще се опитам да покажа неговите корени, както и корените на всичко българско. Основната нишка ще е подчинена на идеята, че където е да е бил – на границата на Китай, от Тян Шан до Странджа, българинът винаги е оцелявал и ще оцелее, категоричен е Христо Милков…

Олга Боева