В късния следобед излязох от палатката да се поразходя, но катеренето нагоре по блестящия замръзнал сняг лека-полека ме увлече. Гледката, разкрила се пред мен, много бързо ме хвърли в усещане за мощта и величието на планината наоколо. В далечината от всички страни се издигаха високи до самото небе островърхи, накачулени със снежни шапки върхове с почти еднаква височина и съвсем еднаква гордост на владетели на света. Но обзелият ме романтизъм бързо се изпари, когато някъде отзад, отдолу, откъм гърба ми, ме връхлетя бурята. Поривът на вятъра бе толкова силен, че буквално ме залепи на снега и ако не бяха котките* на краката ми щях да полетя надолу в бездната. Когато се опитах да се надигна и да се обърна а фъртуната забодe сняг, парчета лед и ужас в очите ми. Невъзможно беше да се връщам назад, затова, пълзейки се отправих нагоре – там някъде бяха пещерите. 

Небето се покри с облаци, температурата и видимостта спаднаха съвсем и се стигна до положение, в което виждах единствено ръкавиците пред себе си. Стана тъмно, ръбът на седловината, в която се намираха пещерите изчезна от погледа ми потънал в мрака на стихията. Пълзях, задъхвах се но не спирах, трябваше да се движа, за да не замръзна. 

Когато стигнах до отвесната ледена стена на преслапа* имах чувството, че крайниците ми вече бяха започнали да отдават дължимото на бялата смърт, а виелицата като че ли се усилваше. Започнах да пълзя наляво, за да открия пещерите, които знаех само от картата. Слава богу открих нещо като процеп и се претърколих през него. Включих фенерчето и пред погледа ми се откри нещо като голяма хралупа. Може би е леговище на мечка? – мисълта като нож парна съзнанието ми, но веднага я отхвърлих – мечките не се изкачват толкова високо в планините. Пък и нея я нямаше! Но все пак наоколо се въргаляха кичури косми, мъх и сух треволяк? Но нали на такава височина (5000 м.) няма живот?! Може би пещерата е била използвана от някой изпаднал в беда катерач. Тази мисъл съвсем ме успокои и погледнах нагоре към пукнатината, която беше само на метър от главата ми и си представях, как на сутринта всичко ще бъде затрупано и ще се наложи да копая с ръце, за да се измъкна. Но всичко ще е наред, само да спре виелицата.

Отново огледах мястото, където по неволя щях да прекарам нощта – пещерата представляваше нещо като ниша в скалата. Само отпред, откъдето влязох тя бе затворена с ледена стена. Посъбрах това, което бе на пода и се разположих върху него. Надявах се, че подплатения ми „Gor tex”-сов комбинезон ще задържи топлината на тялото ми, защото вътре бе относително топло и сухо. Обърнах се с крака към цепнатината свих се на кравай и с очи вперени в светлеещия процеп се заслушах в рева на стихията отвън. Не зная колко време съм прекарал така, но сънят не идваше и не идваше. Това не ме безпокоеше толкова, защото и предишните нощи не можах да заспя, а бях доста по-ниско от сегашното си местоположение и организмът ми все още не можеше да се адаптира към високата надморска височина. А бурята вилнееше ли, вилнееше. Имах усещането, че вятърът се засилва, защото през вече полузасипаното отвърстие се сипеше все повече и повече сипкав сняг. Парещите ми клепачи вече се спускаха, когато два разжарени до червено въглена препречиха снежната струя.

Не зная откъде ми хрумна, че това са въглени, може би защото много ми се искаше да се погрея на истински огън? Но истината бе съвсем друга – на прага стоеше голяма котка, готова всеки миг да скочи върху мен, да ме разкъса на парчета, защото бях влязъл в бърлогата и. Лежах, без да мърдам. Единственото ми оръжие бе металното фенерче. Тогава нещо се отърколи отгоре и тупна леко до подметките на обувките ми. Понадигнах се и видях на пода едно невероятно красиво котенце на снежен барс. То се оглеждаше плахо и жално мяукаше. Като душеше пода, и се насочваше към изхода, като достигнеше отвесната ледена стена под входа, забиваше лапички повдигаше се нагоре и се претъркулваше обратно на ледения под.

Повдигнах поглед. Червеният огън беше изгаснал. Жълтите очи на майката барс пронизаха като остри саби тъмнината и достигнаха до мен…..Тогава по-скоро усетих отколкото чух:

– Сине български, да пазиш добре детето ми от виелицата, а като спре ще дойда да си го прибера! Не се стряскай! Усещам сърцето ти да бие до полуда. Но не се плаши, защото те познах по миризмата, отдавна, отдавна не бях усещала рода ви, но все пак те различих от другите.

Видението изчезна, така както се бе появило. Само снегът продължи да се сипе отгоре.

Разтърках очи и погледнах в краката си – не, не беше сън. Котенцето все така мяукаше и се въртеше около мястото, където бе паднало. Надигнах се, огледах внимателно все още прозиращия отвор, взех в ръце пухкавото животинче. Разкопчах комбинезона на гърдите си и го сложих до сърцето си. То престана да мяука, прихна, стоплено от топлината на тялото ми, разпери крачета, впи нокти в термо бельото ми и сладко замърка. От време на време малкото му телце потрепваше, сякаш чуваше гласа на майка си…

Така притиснал в прегръдките гостенчето си се отдадох на трепетни мисли за тях двамата. Гост и то неканен в техният дом бях аз и сега горката майка стоеше вън в клещите на яростната снежна виелица. Дали щеше да се върне!? Съзнателно отпъждах този въпрос. Представях си я отново на входа с поглед втренчен в мен и аз надигайки се бавно и предпазливо и връщам рожбата. Като казах рожбата си помислих – къде ли са се дянали другите и малки (женската ражда 2-4 малки)? Какво ли щеше да е ако на гърдите ми лежаха четири котенца вместо едно? Нелеко е детството им да следват майка си сред тези страшни планини с бездънни пропасти, заледени склонове и вечни снегове. Сега за този малчо, който спи спокойно на гърдите ми сигурно има повече мляко и той ще порасне голям красавец с дължина повече от два метра и ще достигне тегло почти колкото моето (80 килограма). Ще има сплескана муцуна, несъразмерно дълга, пухкава опашка, а цветът и качеството на козината му ще станат неговата най – отличителна черта. Черни петна във формата на неправилни розетки ще се разпръснат по цялото му тяло с изключение на шията и корема, върху сивкав фон с жълтеникав оттенък. Зимата му козина ще пораства необичайно дълга и ще има гъст, подобен на вълна пухкав мъх под основната козина, който да го пази от мразовитите температури, лапите му ще се заоблят като възглавнички, които ще действат като снегоходи, разпределяйки тежестта му на по – голяма площ, за да не потъва в преспите. Те също ще предпазват лапите му от напечените скали, които през лятото се нагряват до нажежаване. 

Някои ще го наричат снежен леопард, други барс, трети ирбис, но за местните ще бъде винаги „Духът на планината”.

Майка му щеше да го научи да се прокрадва в здрача като сянка, преследвайки дивите кози в непрестъпните им обиталища. Да разтяга гъвкавото си тяло в скокове над 15 метрови пропасти, а дългата му опашка, като кормило да полага лапите му само на сухи твърдини.

Заслушан във воя на виелицата, и в мъркащата дрямка на Малкият дух на планината, неусетно потънах в плитките води на трескава дрямка. Събуждах се от поредния спазъм за въздух, притисках малкото котенце и отново попаднал в мрежата на просъницата се видях като момче с черни шорти и червен потник (връщахме се от някакво състезание) пред отвесните скали на Мадара. Любезна екскурзоводка посочи с дълга показалка към Мадарският конник и с наставнически глас високо заяви:

– Това деца е лъв, който по-късно е заел място на герба на България! 

Вгледах се по-внимателно – въпросното животно никак не ми приличаше на лъв – нямаше грива. 

– Да, така е. Правилно не си се подал на всеобщото мнение, че това е лъв. Съхранил си в душата си това, което дедите ти са издялали там на далечния камък.

Имах странното усещане, че гласът, който ми говори не е от сънят ми, а е истински и източника му е някъде около мен!

– Някога твоите предци живееха тук. Долу в ниското пасяха стадата им, а тук на високото идваха на поклонение. Тогава имаше мир между моят род и техния. Ние взаимно се уважавахме и ценяхме добродетелите си. Това се вижда и от каменните фигури, които ще ти покажа утре. Но сега настанаха други времена. Местните ни преследват за да отнемат кожите ни. Преследват и малките ни, за да ги поставят зад решетки. Ето, от четирите ми малки остана само едно – трите попаднаха в подлите мрежи на китайските ловци.

Благодарна съм ти, че се погрижи за малкото ми момче – така постъпваха и войните от рода ти, защото познаваха езика ни. По това си приличате – ти си един от нас!….
Поредният пристъп на задух съвсем ме разсъни. Протегнах ръка към носа си и изтръпнах: това не бе моята ръка! Това въобще не бе ръка! Макар и под слабата сутрешна светлина, съвсем ясно виждах пред себе си лапата на някакъв звяр. Студени тръпки обзеха тялото ми и се сковах от страх. Не смеех да помръдна. Гледката спря дишането ми. Чак след като усетих инстинктивно липсата на въздух в дробовете си, тежко въздъхнах, от което и мъничето на гърдите ми също се размърда. До мен от страната на входа лежеше една голяма котка на жълти и бели ивици! Сам погледът и уж беше като онзи, с който ме гледаше от входа, но сега бе по-мек и някак си нежен! 

Котенцето, сгушено в пазвата ми се измъкна от дрехата и ме погледна с обич и преданост. Огледах своето тяло! О, Господи! Бях снежен барс!!! Без малко да колабирам, но протегната лапа ме погали по носа и аз отпуснах главата си върху скалата. Вцепенението ми не продължи дълго. “Та нали изпълних заръката! Последното и дете е цяло и невредимо!” Размърдах се леко, настаних се по-удобно и прегърнах котенцето. Видях как от жълто-кафявите очи на котката потекоха сълзи на умиление.

Протегнах лапата си и ги избърсах. Тя обърна глава към входа на пещерата. Проследих погледа й и видях как едно кълбо от искрящи снежинки навлиза в пещерата и ни доближава. Снежното облаче застана над нас и леко и плавно ни обсипа. Усетих прилив на сигурност и спокойствие.

*Котка – решетъчно стъпало от петсантиметрови стоманени шипове за ходене по лед, което се прикрепва към подметката./бел.авт./.

*Преслап – седловина./бел.авт./.

*Призракът на планините – снежният барс. Емблематичната фигура от Мадарския конник./бел.авт./.