Автобусът пъплеше по северните стръмнини на Ришкия проход. Беше едва 10:00 часа, а вече обилно се потяхме, въпреки че в просторното купе бяхме само десет души. Пътувахме за второто си участие в състезанието по парашутен многобой. Предишната година като новобранци се представихме незадоволително и сега горяхме от желание за реванш, защото отборът беше изцяло променен. Наложих мнението си! В представителния отбор на поделението бяха включени първите петима, представили се най-добре на вътрешни проверки и състезания. В указанията за провеждане на състезанието беше посочено, че водач на отбора трябва да е офицер, а останалите срочно и свръхсрочнослужащи. Но постиженията през годината на нашите офицерски кандидати стигаха само до резервната скамейка. Верен на максимата, че добре направеното е по-хубаво от добре написаното, аз съставих отбора от срочнослужащи матроси и сержанти. Това беше нечувано и недопустимо за онова време.
Ниската скорост, с която пъплехме нагоре, се дължеше на необичайното струпване на автомобили в този участък от пътя. Плътната редица от леки и товарни автомобили и леки колесни трактори с ремаркета се появи непосредствено южно от село Радко Димитриево. Старци и старици седяха смирено по турски край тях и чакаха. Жени с фереджета приготвяха храна на огньове, накладени до самия асфалт. От набързо стъкмените люлки по крайпътните дървета се чуваше плач на пеленачета. Деца припкаха около колите и от време на време пресичаха пътя. В погледите на изправени до колите си мъже се четеше по-скоро стаен укор, отколкото омраза.

Гледах през стъклото това „вавилонско стълпотворение“ и в натежалата ми от горещината глава се надигаха безответни въпроси един от друг по-мъчителни: кой прокуди от родните им огнища тези хора, кой в това усилно време ги откъсна от полето, от работното място и ги докара тук? Защо?!
С някои от тези мъже, тръгнали на юг, сигурно бях играл на челик по поляните на моето родно село, докато дядо ми е бистрил политиката на сянка под асмалъците с дядовците им. 

Размекнатият ми от топлото мозък отказваше да даде смислени отговори и примамващо продължаваше да ме връща назад във времето. Когато баща ми разбра, че ще постъпвам на служба в специалните части, тежко отрони: „Сине, тези хора (бъдещите ми началници), рано или късно ще те накарат да тръгнеш с оръжие срещу нас, обикновените хора!” Така предрече той, а аз поех по своя път, без да успея да го убедя, че цветът на баретата ми не е червен, че ще служа на Народ и Родина, а не на някаква си партия, па била тя и червена.

Когато отминахме поредния вираж и пътя оголи върволицата от хора и превозни средства, те ми заприличаха на огромна, гърчеща се змия. Кобен знак за раздори и вражди.

На другия ден рано сутринта бяхме на летище „Бършен“ в очакване на старта. Ситен, топъл дъждец сълзеше от рехавите облаци. Според изтегления от водача жребей трябваше да стартираме последни. Затова с привидно спокойствие наблюдавахме приготовленията за скок и действията на другите отбори във въздуха. По правило всички искаха самолета да подходи към центъра за приземяване и къде точно над него, къде малко преди или след него пускаха простреловъчна лента. По отклонението и от центъра капитанът на отбора правеше разчет на скока. И вече при втория заход някои скачаха, преди самолета да е стигнал точката над центъра за приземяване, а други след това. Едни се точеха на големи интервали един от друг, а други излизаха от вратата почти вкупом, като натежал грозд и после в затворена спирала се снижаваха надолу. Различни стратегии и тактики, но само пловдивчани успяха да се доберат до целта. 

Дойде нашият ред. Дъждът спря. Облачността се разкъса и юнското слънце предяви правата си. Мократа писта задимя, Всичко наоколо потъна в пухкава, бяла топла пара. Вятърът стихна, но мощните възходящи потоци топъл въздух щяха да създадат проблеми.

Качихме се в машината. Старичкият Ан-2 въздъхна, засили се и с нежелание се отлепи от димящата писта. После се закатери по дълги възходящи спирали, премина над „Сините камъни“, набра необходимата за доцелния скок височина и уморено легна на предварително начертания курс. Отворих вратата и погледнах надолу. Вляво, напред по курса ясно се виждаше очертаният с бяла лента кръг за приземяване, а по средата – пясъчния кръг със заветната „нула”. На пилона на хангара за самолети висеше „парашутния ръкав”, указващ силата и посоката на приземния вятър. Обърнах се към града. Пушекът на някакъв комин се издигаше отвесно нагоре – безветрие. Реших да рискувам. Отидох при пилота и му казах, че ще скочим още на първия заход. Същото казах и на майора от съдийската комисия, който следеше за действията на отборите в самолета.

Когато под краката ми се показа белият кръст на знака за доцелно приземяване, подадох сигнал на момчетата и с привично движение се отделих от самолета. Вече във въздуха видях фигурата на следващия ме под корема на машината. Пропаднах още няколко метра и изтеглих ръчката. Познатото пърполене по гърба ми, последвано от рязко дръпване, ми подсказаха, че основният ми парашут се е отворил нормално. Огледах се назад и нагоре – четиримата след мен вече развъртаха парашутите към центъра. Без да губя повече време, тръгнах към целта и след 2 минути и 15 секунди вече висях над пясъчния кръг. Под мен беше заветната „нула”. Лек полъх обаче отмести прибраните ми стъпала встрани от идеалния център, но и това беше добра работа. Все пак атаката беше извършена с десантен парашут.

Бързо свалих подвесната система със запасния парашут, оставих я до мястото на приземяването и започнах да прибирам купола и носещите върви. През това време, на равни интервали, около мен се приземиха и останалите. Рискът се оказа оправдан!

С приземяването на последният срещу нас се изправи познатият невидим, но неумолим враг – времето. За съжаление до него се наредиха видими и съдиите с пагони. След финала научих, че моето отклонение от центъра вместо 70 сантиметра е увеличено на 7 метра, а приземилият се в големия кръг Инченцо -в съдийските протоколи се оказа вън от него. Това се наказваше с наказателно време. 

Нямаше време за разправии. Трябваше по най-бързия начин де пренесем парашутите в сборния пункт, а след това да пробягаме 25 километра през Сливенските балкани.

В самото начало движението по азимут налагаше де пресечем наскоро прекопана царевична нива, в която въпреки падналия дъжд работеше напоителна система. Водни ветрила, ритмично заливаха и без това подгизналата земя. Краката ни затъваха до глезените. По обувките се лепяха черни топища лепкава кал. Когато излязохме от нивата, прецапахме напоителния канал и в близката долчинка открихме последната контролна врата от специалния участък на маршрута. Краката ни олекнаха.

Ускорихме темпото. Пот като град избиваше по челата ни, течеше надолу, съхнеше и солта белееше по гърбовете ни.

Когато излязохме на източния край на село Сотиря, трябваше да преминем от бегом към пълзешком на четири крака – толкова стръмен беше склонът в подножието на стрелбището. Сивата пелена на обезводняването се спусна пред очите ми и едва различавах напречните телове на лозята, през които лазехме. Обаче с всеки преодолян метър по нагорнището погледът ми се проясняваше и когато пред нас просветна терасата на огневия полигон, ясно видях силуетите на мишените.

Тихо заехме положение лежешком и всеки изстреля 3 куршума по мишената си, изправила черна гръд зад бруствера, който отстоеше на 100 метра пред нас. Стиснати за гърлата от заглушителите, автоматите ни само скърцаха със зъби, когото изпращаха стоманените сърцевини в гърдите на противника. Тихо и едновременно се изправихме. Зад нас лежаха поразените мишени. Тихомълком се измъкнахме от поредната схватка, отправихме се на юг и постепенно увеличихме темпото. Бяхме преполовили трасето.

Тук на високото, беше сухо. От сините камъни край нас лъхаше зной ,като от пещ, и невидимите парещи езици ни подгониха надолу.

Зад поредната извика на пътеката, под рехава сянка на келяво дърво пред зажаднелите ни очи най-после изникна оазисът на подкрепителния пункт. Но вода нямаше!
– Изпиха я тия преди вас – виновно вдигна рамене съдията по трасето, майор с пагони на кашик, и обърна с дъното нагоре празния бидон.

Ядно облизахме попуканите си устни и продължихме. Вляво, на около 2 километра, като изпод земята изникнаха червените покриви на село Тополчане. Село като село, нямаше да му обърнем внимание, ако в западния му край в този момент не се беше показал червеникав москвич, който, неизминал и стотина метра, спря. От него се изнизаха пет зеленикави фигурки и бързо се насочиха пряко нивите в посока летище „Бършен“. След няколко часа тия юнаци бяха определени за втори в крайното класиране, а на нас ни предстоеше да следваме неотклонно заповядания маршрут, като заобиколим напоителния канал и едва тогава да достигнем мястото, на което бяхме видели отбора на домакините на състезанието. Неведоми бяха техните пътища, поне за нас.

От движение атакувахме с гранати противников бункер, който беше на повече от 40 метра от нас, а после с по 5 бойни пластини довършихме бягащия „противник”.

Оставаше да преодолеем телено заграждение с противогази, когато единият от резервните ни състезатели изскочи отнякъде и хукна редом с нас като крещеше с пълно гърло:

– Ако финиширате до 5 минути, сте в призовата тройка!

Думите на нашия човек се оказаха пророчески. Сензацията – моряците трети в крайното класиране, беше неоспорим факт. 

– Ех, ако бяхме се докопали до москвича, ние щяхме да бъдем първи, шегуваше се Плевенчанина с победителите на път за почетната стълбичка.

Появиха се журналисти с фотоапарати, с камери и бележници. За първи път така масово посещаваха военно мероприятие. Някой ги беше отклонил в тази посока, която въпреки нашия безспорен успех за мен си оставаше второстепенна. Все пак това си беше само една учебна битка в сравнение с „голямото преселение”, вървящо само на десетина километра оттук.

По обратния път летяхме със 120 километра в час. Всички бяхме щастливи – момчетата, осигуряващият екип. През целия път иначе мълчаливият Инченцо не престана да говори за перипетиите по време на състезанието. Всички се надявахме на заслужени награди и най-много на повече дни домашен отпуск. 

На другата сутрин стоях прав на червеното килимче в командирската стая. Вече бях научил, че матросите от отбора са получили по 15 дни домашен отпуск от началника на отдела. Какво ли имаше за нас с колегата? Защо шаблонното при такива поводи обявяване на благодарност пред строя беше пропуснато? 

Командирът седеше зад бюрото си и задълбочено разглеждаше някакви книжа.

Очакването на разпорежданията му в позата, в която се намирах, ме караха да се чувствам виновен за нещо, което му е причинило досадни грижи.

Най-после началникът вдигна поглед от документите, стана и с безизразен глас произнесе:

– От днес гответе две групи за прехвърляне в тила на противника!

Защо ли не бях изненадан? Все пак си позволих да вметна:

– Другарю капитан ІІ ранг, а къде са офицерите, къде е челният отряд на Партията?

– Вие показахте, че сте най-добрите, затова! – ъгълчетата на устните му се присвиха в нещо като ехидна усмивчица, но до пълна не се стигна. 

– А сега отивайте да подготвите занятията с хората си. Свободни сте! – натърти на втората фраза той.

Да, наистина бяхме свободни да започнем отново това, което изглежда само ние, сержантите и матросите, вършехме, и то добре. Дали искаше, или не, началникът го потвърди. 

За кой ли път излизах от червената сивота на ежедневието. Отново без офицери. Отново без партийно осигуряване. Защо ли толкова ни доверяваха? Може би отговорът на тези въпроси се криеше във възклицанието на генерал Кацаров часове след завършване на състезанието по парашутен многобой:

– С капитана на отбора на моряците съм готов да стигна и до Цариград!