В столицата на кушаните – Балгх, цар Вима Кадфиз, стоеше пред статуята на Махасена и молеше за покровителство.

–           О велики Махасена, ние отново придобихме предишната сила и могъщество, мълвеше Вима. – Построихме нови градове и храмове върху развалините, които ни оставиха завоевателите на цар Вонон, – нека бъде проклето името му навеки! Ние те прославяме, велики Махасена, с новите канали, с тучните пасища и плодородни поля. За могъществото на империята строим крепости, които да ни защитят от враговете. Дай ни сила и богатство, за да опазим нашите земи! Нека никога не се повтори похода на Вонон, който отведе в робство нашите жени и деца, поруга светилищата ни, нашите храмове и богове! Принасяме ти в жертва дванадесет свещени бика и дванадесет агнета. Направи ни неуязвими за нашите врагове! – молеше Вима.

    Докато Вима Кадфиз се молеше на Махасена, мобади и служители на храма запалиха жертвените огньове. Ревът на животните възвести на жителите на столицата за големите жертвоприношения.

–           За нашата сила и мощ правим тази голяма жертва! – изричаше стария мобад на храма, вдигнал високо проблясващия на слънцето жертвен нож.

–           За нашата сила и мощ! – повтаряха мобадите в бели одеяния, с дълги бели бради.

    Те гръмко четяха молитви в прослава на Махасена и шептяха някакви заклинания към пламтящите огньове, където трябваше да изгорят жертвените животни.

    Новата империя набираше сили. Новите градове се белееха, увенчани от здрави крепостни стени. Зеленееха овощни градини, лозя и бахчи. По поляни и пасища пасяха стада овце, кози, говеда, препускаха хергелета елитни коне. Занаятчиите щавеха кожи, тъчаха вълнени и памучни платове, ковяха стоманени щитове. Тихо и спокойно беше в земите на кушаните.

    Цар Вима често напускаше двореца си в Балгх и през планините пътуваше до град Термез, където се строеше голяма крепост, която да посрещне основният удар при нападение на хуните от север.

    Царят заповяда да се изградят здрави каменни стени, които и най-свирепият враг да не може да разруши. Обширните и високи зали на двореца старателно се измазваха и украсяваха с цветна стенопис. На една от стените в най-представителната зала бе изписано дървото на живота с плодове на нар, а в клоните му изкусно бе вплетена фигурата на бога на плодородието Фари.

    Над крепостта се извисяваха базалтови кули, в които можеха да се разположат невидими стрелци. За сега в пределите на крайграничната област беше спокойно, но кой можеше да знае, дали съседните хунски племена не се готвят за набег, да заграбят придобитото с труд богатство, да откарат стадата и отведат в плен младото и силно поколение.

    От далечни времена земите на бактрийци, согдианци и българи се славеха със своите занаяти. Те бяха изкусни тъкачи, медникари, кожари, грънчари, оръжейници, стъклари и златари. Много и всякакви майстори имаше днес в пределите на Кушанската империя, а сръчния човек е нужен на всеки цар.

    Вима знаеше, че и партския цар Пакор ІІ поглежда към границите му и изпраща свои шпиони за разузнаване. И хуните не оставаха назад – водеха преговори с партите. Много бяха враговете на младата империя и затова за опазването и трябваше да помогнат и боговете.

    Всички жители на Термез се трудеха за изграждането на крепостта. Във всеки дом, под всеки покрив хората работеха за благополучието на царския наместник в града Мицо, като изпълняваха всяко негово искане. Каменоделците обработваха безформените блокове от гранит и базалт, като ги превръщаха в шлифовани плочи за строителството на дворците. Грънчарите подготвяха огромни караси за царските подземия. Свирепият Мицо заповяда да се направят караси с размери надвишаващи два пъти човешки ръст и на всеки да се постави знак колко зърно е поместено в този съд. Алчен за всяка придобивка, Мицо се стремеше така да изгради дворцовото стопанство, че нищо да не пропадне, нищо да не бъде откраднато от ловките роби.

    Много работа имаха и леярите. От планинските селца извозваха дотук слитъци желязо и мед. Сплавта на медта с оловото даваше звънък, блестящ бронз. От него щяха да направят щитове, които да красят оръжейните зали, високи и красиви свещници, чаши за пиршества. От Бългана идваха ценни пратки с кюлчета злато, лазурит и млечно-бял берил.

    Мицо разпореди жителите на Термез да не разполагат със земя и животни. Нека всеки да работи занаята си в полза на царя и да помни: „От царските запаси ще бъде дадено на всеки колкото му се полага храна и напитки, стига да е работил съвестно за  царското добро. А който не работи, нека гладува като куче“.

    Така живееха хората в Термез, без да имат парче земя нито крава, нито овца: всички получаваха от дворцовите запаси. Всеки ден жените се редяха пред складовете, където се съхраняваха храните, и получаваха за семействата си храна.

    Двореца на наместника Мицо се строеше на висок хълм, който се издигаше на брега на Окс. Всеки ден жителите на града виждаха как се издигат стените му, как се появи светла, украсена със синкави ръбове стена, която го ограждаше, и как се възвишаваха базалтовите и кулички, сякаш направени от изкусни грънчари от глина, а не от камък.

    Настана ден когато сам царят на кушаните, пожела да посети двореца в Термез и да принесе жертва на бога на войната Махасена. Както се полага  Мицо устрои тържествено посрещане на царя. От централната врата на крепостта, искряща с медният си обков, надолу по широката улица през целия град, бяха разставени конници, облечени в блестящи брони. Мицо знаеше, че царят обича своята конница и се гордее с нея. За да го зарадва, той беше разпоредил да се строят воини само от тежката конница. Затова сега по двете страни на улицата, сякаш бяха издигнати стоманени стени. Конниците бяха в доспехи, които ги закриваха от главите до краката. Главите им бяха защитени от шлемове с металически маски, които закриваха лицата им. Облеклото им се състоеше от в плетено-пластинчати брони, а гърдите им бяха прикрити от големи правоъгълни, стоманени пластини. Ръцете им бяха прикрити от плетените ръкави на ризницата, а краката им прикриваха подножки, подобни на ръкавите.

    С броня бяха защитени не само ездачите, но и конете им. Конските доспехи представляваха специални пластинчати попони. Маските им бяха от люспеста броня, а гърдите им защитаваха изпъкнали стоманени пластини.

    Голям респект внушаваха и четириметровите копия на конниците, които се редяха, като два реда стоманени тополи, по улицата.

    Тържественото шествие се водеше от царските колесници, докарани специално от Балгх. Те изпълниха улицата от карай до карай с блестящите си бронзови украшения. Царски глашатай галопираше по улиците. Той съобщаваше на жителите за оказаната им голяма  чест, градът им да бъде посетен от царя.

–           Излизайте да се поклоните на великият Вима Кадфиз! – крещеше до пресипване глашатаят.

    На плоските покриви на къщите се събираха хора. Мъже, жени и деца в празнични одежди се вглеждаха в далечината. На всички им се искаше да видят колесницата, в която беше царят, знаменитата царска колесница от огнено-червено, зарафшанско злато. Тя щеше да влезе през южната врата на града, където я очакваше наместника на царя Мицо.

    За миг тълпата се развълнува и се понесе шепот.

–           Вижте го само, не прилича ли на бивол! – провикна се весел, червенобузест юноша в бяла вълнена риза, опасана със син учкур.

    Покрай тях прелетя грамаден, дебел конник с мораво-червено лице и широк сплеснат нос. Мътните му облещени очи и висока, със златисто руно, шапка го правеха да изглежда като някакво диво животно.

–           Ето какъв бил той, Мицо! – учуди се друг.

    Хората знаеха колко суров и неумолим е със своите подчинени Мицо. Но как ли ще се представи той пред негово величество? Разигралият  се кон на наместника застрашително се приближаваше към бавно движещата се колесница, когато бе спрян със страничен удар от десния чигот. В този миг Мицо прелетя през гривата на коня и се простря в цял ръст в прахуляка. Конете от впряга изцвилиха и уплашено се изправиха на задните си крака. Грънчарите, които живееха в тази част на града видяха, как носът на Мицо се навря в пътната пепел примесена с пресни фъшкии. Те се разкискаха, притискайки устите си със шепи, за да не нарушат тържествената тишина.

    По знак от царя Мицо се надигна, и като се отърсваше от нечистотиите се метна на коня си и продължи ходом до колесницата.

    От двете страни на улицата зад тежките конници стояха жителите на града; със свалени шапки и низки поклони те приветстваха своя цар. Той покровителствено се усмихваше, като наблюдаваше как скланят глави знатни военачалници, царедворци и търговци. Видя, как земевладелците се възхищават на красивата му мантия, обшита със злато. Той беше доволен. Изпод златната превръзка на главата му се диплеха дебели черни къдри, а дългата му брада беше завита на малки колелца, като у персийските царе. Той беше в разцвета на силите си. Животът му се струваше като един празник, и идването му тук също беше празник.

    В подножието на хълма царят се премести в носилка, направена от седеф и слонова кост. Снажни, загорели от слънцето роби я повдигнаха, и на бегом изкачиха хълма, и също така на бегом преминаха през отворените врати на вътрешната крепост. Тук той слезе от носилката, а след него поеха чиготи, военачалници, чиновници, писари. Пред вратите на двореца мобади от храма на Махасена го приветстваха с пламтящи факли в ръце. След тържествената среща царят щеше да принесе в жертва на бога стадо овце и бикове.

–           Нека жертвата ми донесе божията благодат над град Термез! – обърна се Вима Кадфиз към стария мобад с бялата брада.

–           Щедростта на царя всякога е угодна на бога, – отвърна старецът, скланяйки глава пред царя.

    Накрая официалностите по посрещането завършиха, и Вима пожела да се разходи из залите на двореца. Тесен дълъг сто лакти килим го поведе през коридор към залите на двореца.

–           Това пък откъде се взе? – попита царя, като с удоволствие пристъпваше по мекия червен килим, изкусно украсен със зелени листенца.

–           От нашите тъкачи е, – отвърна раболепно Мицо. – Ваше величество може да види тъкачницата на двореца. Там са тъкачите, които десет години работиха над тази пътечка.

    В голямата зала на бог Махасена царят видя множество бронзови свещници, украсени с фигурки на хора и животни. На стените висяха щитове, поднесени в дар на божеството от дедите на Вима. В ъгъла на каменен пиедестал беше поставен бронзов шлем – свещения шлем на цар Куджула Кадфиз.

    Царят спря и се загледа.

–           Кой е направил това? – попита той.

–           Тука има знак на Левота от рода Кучагар.

–           От рода Кучагар? – учуди се Вима. – Чувал съм, че и дядото на Левота е бил така изкусен, както и неговите потомци. Кой ще продължи неговото майсторство?

–           Струва ми се, синът на Левота, – отвърна Мицо. – Това лесно може да се провери. – Мицо повдигна свещника и  видя на него знака на рода на Левота. – Не съм сбъркал, ваше величество, – поклони се Мицо. – Нашият майстор синът на Левота, продължи делото на виртуозния леяр и ювелир. Бащата го няма, но затова синът му е тук. Като съдя по изкусното изковаване на тези свещници, то той е достоен наследник на баща си. Може да му се възложат и царски поръчки.

–           Ще бъде ли продължен родът му? – попита царя. – Такова майсторство трябва да се съхранява за потомството.

–           Ще го потърсим, – отвърна Мицо.

–           Искам да си поръчам нож със златен обков, – каза Вима. – Намери майстора. А ако си свърши добре работата, му дай този пръстен. Кажи му, че царят му го дарява от все сърце.

    Царят обходи парадните зали на двореца, а след това се качи на плоския покрив, откъдето се откриваше живописна гледка на околните планини и към зелените ливади по бреговете на река Окс. Оттук се виждаше строителството на нов канал. Свечеряваше се но там, до базалтовите скали се тълпяха хора, чуваха се гласове и звънът на ударите от стотици кирки, разбиващи твърдия камък.

–           Как върви строителството? – попита царят, като се опитваше от покрива на двореца да разгледа каменното русло на канала.

–           Сега работят добре, – отвърна Мицо. – Разпоредих добре да ги хранят.

Отначало припадаха и умираха като мухи. Никакви наказания и камшици не помагаха. Много погребахме…

Вима Кадфиз мълчаливо гледаше към канала. Мислите му бяха другаде.

–           Утре преди обед ще посрещнем царя на хуните, – каза той на Мицо. – Ще преговаряме за обща борба срещу враговете ни. Приготви се за срещата и пиршеството. Покани и онзи българин от планинската крепост, как се казваше?

–           Кубер, ваше величество – раболепно се поклони Мицо.

–           Добре, добре. Нека и той присъства на срещата ни с хуните, нали племето на баща му избяга оттам. Сигурно му е разказал за това.