На деветстотин крачки от тях хунската конница препусна в галоп. Рано е, помисли си Кубер. Стоеше спокойно с двете хиляди воина зад себе си. Поне долината не беше толкова широка, че да бъде обкръжен. Усещаше нервността у хората около себе си. Никой от тях не се бе изправял пеша срещу конна атака. Слънчевите лъчи се отразяваха в хунските доспехи и вдигнатите мечове, готови да секат глави.

    – Помнете това! – извика Кубер. – Тези хора до сега не са ни виждали спешени. Не знаят на какво сме способни. Една стрела, за да ги събори, и втора, за да ги убие. Всеки да избере целите си и по моя команда да пусне двадесет стрели!

    Опъна тетивата до ухото си и усети силата на десницата си. Точно за това бе тренирал години наред и беше трупал мускули, докато не станаха като желязо. Лявата му ръка изобщо не можеше да се сравнява по сила с дясната и от камарата мускули на едното рамо, гол до кръста, той изглеждаше прикривен. Долавяше как земята трепери от приближаващите се конници. Те бяха на шестотин крачки, той погледна редиците и рискува да се озърне назад. Всички бяха обтегнали лъкове, готови да изстрелят смъртта към врага.

    Хунските войни нападаха с диви викове, които изпълниха долината и се стовариха върху безмълвните български редици. Бяха добре бронирани и носеха щитове, който щяха да ги защитят от стрелите. Кубер отбеляза всяка подробност, докато те приближаваха с плашеща скорост. Най-далечният ефективен обсег беше четиристотин крачки и той ги остави да минат през тази граница. На триста крачки хората му започнаха да хвърлят погледи към него в очакване да пусне свирещата си стрела.

    На двеста крачки редицата от коне насреща изглеждаше като стена. Мегистана усети как страхът впи зъби в него, докато даваше заповедта си:

    – Свалете ги! – изрева той и изръмжа, пускайки тетивата. Две хиляди стрели гръмовно полетяха на мига срещу врага.

    Хунските конници нямаше как да спрат, дори да бяха разбрали какво се случва. Предните им редици рухнаха и онези, които пришпорваха конете си през тях, бяха посрещнати от нов залп. Всеки нападател получаваше по три или четири стрели, които летяха по-бързо от мълнии. Пръстите им изпускаха поводите и въпреки бронята и щитовете самата сила на удара ги стоварваше на земята.

    Докато стреляше, Кубер броеше на глас, и се целеше в откритите лица на хунските воини, които се мъчеха да се изправят. Ако не виждаше лице, прицелваше се в гърдите и разчиташе, че тежкият връх на стрелата ще пробие пластините. Усети как раменете му започват на горят, докато посягаше за петнайсетата стрела. Атакуващите конници сякаш се бяха сблъскали на пълна скорост с чук и спряха. Кубер посегна надолу и откри, че е изстрелял двайсетте си стрели.

    – Трийсет крачки непред, след мен! – изкрещя той и се затича в тръс. Хората му го последваха и извадиха нов сноп стрели от колчаните си. Хунските воини ги видяха да приближават. Стотици се мъчеха да излязат от редиците на мъртвите. Мнозина бяха паднали, без да получат рани, когато конете им налетяха върху камарата умиращи хора и животни. Командирите им лаеха заповеди да се качват отново в седлата, но разбойниците нададоха уплашени викове, щом видяха приближаващите българи.

    Кубер вдигна десния си юмрук и редицата спря. Видя как един от командирите му перва някакъв млад воини толкова силно, че онзи залитна.

    – Удариш ли още един кон, лично ще те убия! – озъби се командирът. Кубер се засмя.

    – Още двайсет! Целете се в хората! – изкрещя той и заповедта му се повтори по редицата. Хунските конници се окопитиха след първия удар и украсените им със скъпи кожи началници ги подкараха отново напред. Кубер се прицели в един от тях, докато онзи се въртеше на коня си, размахвайки вдигнат меч.

    Стрелата му се заби в гърлото на командира и още хиляда деветстотин деветдесет и девет я последваха. От това разстояние се прицелваха съвсем точно и залпът беше съсипващ. Разстроената втора атака се разпадна под ревящите стрели и хунските воини изпаднаха в паника. Неколцина препуснаха с щитове, заприличали на таралежи от стрелите. Макара да му беше болно, Кубер изрева: „Конете!“, и животните рухнаха сред хрущене на счупени кости.

    За всеки шейсет удара на сърцето излитаха десет стрели без никакъв отдих. Най-храбрите противници умряха бързо, оставаха само слабите и уплашените, които се мъчеха да обърнат конете назад. Редиците се разбъркаха от подплашените коне, чиито ездачи висяха безжизнено в седлата със стърчащи от гърдите стрели.

    Рамото на Кубер вече го болеше, когато изстреля четиридесетата си стрела и зачака хората около него да го последват. Долината пред тях представляваше каша от кръв и мъртъвци, червено петно от ритащи копита и мятащи се в агония войни. Хуните вече не можеха да атакуват. Командирите продължаваха да им крещят да продължат напред, но трети път нямаше да успеят да наберат скорост.

    Мегистана изтича напред и хората му го последваха. Той преброи двайсет крачки, остави вълнението да надделее над здравия му разум, пробяга още двайсет и се оказа опасно близо до повалените хора и коне. Сама сто крачки разделяха противниците, когато той заби поредните двайсет стрели. Хунските воини нададоха ужасени писъци, когато видяха, че българските лъкове се огъват отново. Паниката се разпространи в редиците им и конниците се пречупиха, когато стрелите се врязаха в тях.

    Отначало бягството тръгна бавно и мнозина загинаха, защото отзад ги натискаха. Българите стреляха методично по всичко, което се изпречваше пред очите им. Командирите изпопадаха бързо и Кубер изкрещя триумфално, щом видя, че безредицата е пълна. Онези, които още не бяха приближили предните редици, застанаха стъписани и изпълнени с ужас от клането.

    – По-бавно! – извика Кубер на хората си, докато пускаше петнайсетата си стрела и обмисляше дали да не се приближи още повече до хуните и окончателно да всее паника в редиците им. Овладя се, макар страшно да му се искаше да се втурне сред бягащите. Време е, каза си той. Темпото намаля и точните попадения се увеличиха. Стотици врагове рухнаха от българските стрели.

    Кубер спря. Нападателите бяха разбити и мнозина препускаха назад с отпуснати поводи. Все още можеха да се прегрупират и макар на не се боеше от нова атака, той реши да ги прогони отвъд границата. По-нататъшното приближаване беше опасно, знаеше това. Ако хуните успееха да се доберат до хората му, можеха да обърнат късмета. Кубер се огледа към ухилените лица наоколо и се разсмя гръмко.

    – Ще вървите ли с мен? – Отвърнаха му радостни възгласи, той тръгна напред и извади нова стрела от колчана. Този път я задържа на тетивата, докато стигнаха до първите редици на повалените. Мнозина бяха все още живи и някои от хората му взеха оръжията им, като изгубиха ценни моменти, докато ги затъкваха в поясите си. Подплашен кон, препускащ покрай редицата едва не събори Кубер. Той протегна ръка за поводите, не успя да ги улови, но малко по-нататък двама от хората му спряха животното. Но наоколо имаше стотици животни без ездачи и той посегна към друг, който изтича край него, като пръхтеше подплашено от редицата стрелци. Укроти добичето, като погали муцуната му. Хунските конници започнаха да се престрояват. Беше им демонстрирал колко добри са хората му с лъковете. Може би беше време да им покаже и уменията им на кон.

    – Вземете сабите и яхвайте конете! – извика той. Заповедта пак бе повторена по редицата и Кубер видя как хората му се хвърлят радостно през мъртвите и скачат на седлата. Конете бяха повече от достатъчно, макар че някои все още бяха с разширени от ужас очи и оплискани с кръвта на предишните си ездачи. Кубер също яхна коня си и се изправи в стремената, за да види какво прави врагът. Те бягаха. Щеше да последва второ клане. Конят под него започваше да се окопитва и да набира скорост и в този миг, когато вятърът свистеше в ушите му и сетивата му тръпнеха в очакване на първия удар със сабята, усети удар в лявото бедро. Отмести поглед и видя там да стърчи хунска стрела. „Ами ако върхът и е отровен“ – мярна се във възбуденото му съзнание. Прибра сабята в канията, измъкна поясният ремък и пристегна бедрото над раната, присегна с дясната ръка и с един замах измъкна стрелата. Усети как кръвта бликна, намокри крачола му, но спря и кракът му изтръпна. „Всичко е наред, след боя ще му мисля“ – окуражи се той, а конят му вече се изравняваше с преследваните и сабята му раздаваше поразяващи удари вляво и дясно.