Драгомир се присъедини към кервана. Преди да се захване с нещо сериозно искаше да обходи държавата на кушаните, да види столицата и, да се запознае с нравите на хората, които я обитаваха.

    Стари платани и клонести акации в края на безжизнената пустиня мамеха с ароматна сянка и хладина. Те бяха като мираж за уморените от дългия и труден път през знойните пясъци, пътници. Това беше зеленият оазис, за който така образно беше разказвал бактрийския търговец, жител на Самарканд. Той вече беше идвал тук, възползвал се бе от гостоприемството на стопаните и знаеше, че те ще бъдат добри и внимателни към новодошлите.

–           Виждам златните покриви на дворци, истина ли е това?! – възкликна Хайран търговец от Палмира. – Значи ли това, че тук живеят кушански велможи?

–           Тук не съм срещал богати хора – отвърна бактриеца. – Виждал съм под златните пагоди бедни монаси. Това не са дворци, това са храмове. Ние сме пред вратите на будистки манастир.

–           И ти мислиш, че ще ни приемат добре? – заинтересува се Мирон гръцки скулптор, който заедно с търговците пътуваше за столицата на Кушанското царство Пурушапура.

–           Сигурен съм, че е така, както и ако аз бях стопанин тук. По-добри и по- благородни хора от тукашните няма по целия свят.

    Керванът с натоварените камили и доста голяма група от роби приближи до високите бронзови врати. Като не вярваха много, много на думите на бактриеца за гостоприемството на местните, хората побързаха да се настанят в сенките на високите стени. Водачите започнаха да свалят багажа, за да могат животните да си починат. Разставяха плъстени шатри и принасяха в тях кошници с провизии и кожени торби с вода.

    Хайран лично следеше за това, как слугите се справяха с разтоварването. Те много внимателно сваляха на земята грижливо опакованите с плат кошници. В тях беше най-ценния товар: стъклена посуда от Тир и Сидон, изкусно направени вази, купи, чаши. Имаше скъпи фиали за вино, изписани с мотиви от гръцки митове, украсени с цветно стъкло с толкова ярки оттенъци, че, сякаш бяха украсени със скъпоценни камъни. В големи широки кошове, изплетени от тръстика, бяха поставени алабастрови съдове, сребърни и златни блюда, направени в Ктесифон. Голяма кутия с ювелирни изделия и скъпоценни камъни бисери, изумруди и сапфири, той носеше и зелени тюркоази от Персия. Надяваше се да ги замени за отличен син лазурите от Българ и червени рубини от Балгх.

    Слугите на Хайран бързо развърнаха плъстените шатри, постлаха ги с килими, наредиха възглавници и започнаха да разопаковат запасите от различни храни. Веднага беше запален огън, над който провесиха бронзов котел с вода, а готвача закла шиле. През това време, когато дъщерята на Хайран, Дидона, се разположи в шатрата си, вече замириса на вкусна храна.

    Наблизо в сянката на високата стена се разположиха робите, които Хайран водеше за продажба в Пурушапура. Уморени, прашни, жадни и гладни, те търпеливо чакаха, кога охраната ще им даде обещаната вода. Но те повече се надяваха на това, което може би щяха да получат ако бъдат допуснати зад оградата на будисткия манастир. Вратата обаче беше затворена и всички търговци, които пътуваха заедно с кервана, се бяха събрали и умуваха върху това, дали да почукат на вратата и да изпратят бактриеца за преговори. Надяваха се да получат подслон, защото нямаха шатри като тези на Хайран. И докато се разправяха, вратата се отвори и при тях излезе самият лама на манастира, почтен старец с бръсната глава, с жезъл в ръка, облечен в дълга червена дреха.

–           Търсите място за почивка? – попита спорещите стареца. – Ние ще се радваме да ви приемем. Ще получите от нас вода и място за почивка. Ще ви помолим само камилите с товара да останат пред вратите на святата обител.

–           Ние и робите ще оставим тук, – каза Хайран, който бе решил да напусне шатрата си и да си почине заедно със своите спътници зад стените на манастира.

–           О не! – възрази ламата. Ние преди всичко искаме да окажем нужното внимание на бедните, онеправданите и нещастните. Четиридесет години Великият Гаутама е изнасял проповеди по цялата наша родна земя и всеки ден постоянно и неизменно той е помагал на нещастните. Ние следваме заветите му. По волята на своята нещастна съдба тези хора са станали ваши пленници. През целия дълъг път те са страдали от жажда и глад. Как може да ги оставите тук под знойното слънце, без храна и вода? Това е голям грях!

    Старият гуру се приближи към слабичкото девойче, което печално бе склонило глава на коленете си, явно измъчвано от болка.

–           Гладна ли си или болна, горкичката ми?

    Момичето повдигна своите големи тъжни очи, трепнаха дългите черни ресници. В погледа се четеше молба, но тя не се решаваше да отговори на непознатия. Всяка недомислена дума можеше да направи положението и още по-тежко. Недалеч стоеше началника на робите, на когото Хайран беше поръчал да се грижи за нещастниците. Те се бояха от този жесток човек и го наричаха помежду си Хиена. Като се договаряше с него, Хайран го предупреди, че заплата ще получи само тогава, когато всички роби пристигнат в Пурушапура живи и здрави. За тях имаше запаси от вода и провизии, но никой не проверяваше дали и, колко достигат до тях.

    Началникът на робите не искаше и да чува за болни. Той се сърдеше и проклинаше всеки, който поискаше помощ от лекар. А лекар в този керван имаше. Хайран предвидливо го беше поканил, за да оказва помощ на болните роби, защото те можеха да загинат под дългия път. Обаче началника на робите не го беше грижа за робите, а камо ли за болните.

    В сенчестата градина търговците и Драгомир видяха позлатените пагоди и чудно украсените стени на будисткия храм. Наоколо цъфтяха акации, а стените приличаха на лилави водопади от галицинии – нежни и благоуханни. Припяваха с медни гласове закачените на покрива камбанки. Дълги пъстри ленти се спускаха оттам. Белите бяха символи на облаците, сините на небето, зелените на водата, жълтите на земята, а червените на огъня. Вътре в храма, в тайнствен полумрак, сред запалени кандилници и множество глинени светилници сияеха позлатените скулптури на Буда и бодхисатвите.

    Вървеше богослужение и свещенослужителите, които седяха редом на плъстени бродирани килими, пееха свещения химн на Буда. Пригласяха им флейти, барабани и малки арфи. Всички те свиреха в един тон и съпровождаха пеенето с необикновено тиха и приятна мелодия. Но изведнъж в тази прекрасна музика се втурна ураган от заглушаващи звуци. Някакъв рев, тревожен и непонятен, наруши хармонията. Сякаш небето се разтресе и разклати земята. Тревога обхвана гостите. Те в ужас се зоглеждаха на всички страни, стараейки се да разберат от къде идват тези странни звуци. И те видяха млад монах с могъщо телосложение, който с все сила надуваше бяла извита раковина. Такива раковини се срещаха само по източното крайбрежие на Хинд и будистките монаси считаха, че те издават божествени звуци и Буда в своето ново превъплъщение обичал да ги слуша.

–           Какви ли са дробовете на този човек! – възкликна лекаря Клеон, който никога преди не беше виждал свирещи раковини. – Наистина дробовете му трябва да са от мед, другояче не може.

–           Тайнствено и красиво, – каза търговеца от Самарканд. – Въпреки че нашите молитви пред изгряващото Слънце, с цъфнали бадемови клончета в ръце, ми се струват по-красиви. Ние също пеем нашите химни пред ароматния дим на златни кандилници. Но ние се молим на божеството, което се явява източник на живота на Земята, а тук се молят на човек, който е умрял преди сто години. Това не го разбирам. 

–           А за мен е разбираемо – каза Мирон.  – Те са последователи на забележителен човек, принц Гаутама, който призовавал към милосърдие. Всички хора се нуждаят от милосърдие. Те са уморени от злото и насилието. Ето защо, според мен, те са му предани и го почитат. Трябва да ви кажа – продължи Мирон, – че храма на Аполон в Атина е един от най-прекрасните в света, в това съм убеден, но това тук, също е красиво и има своето величие. Тези хора притежават удивителен вкус. Погледнете колко красиво е украсен храма. Каква изискана архитектура! Възможно е каменните статуи да са изваяни от гърци, но тези майстори са отишли още по-напред, като са направили нещо ново, именно това, което е нужно на будистки храм.

–           Хубави думи каза за тях, – съгласи се согдиеца. – Така може да разсъждава само човек, който също владее изкуството да оживява камъка. И все пак, на теб ясно ли ти е всичко, което се извършва тук?

–           Разбира се, – каза Мирон. – Колко велик трябва да е бил този Буда, който е накарал хората да повярват в доброто и ги е повел след себе си! Ето вече няколко столетия се строят прекрасни храмове в негова чест. И ние с вас сме в такъв храм, издигнат в пустинята за бедните монаси. Не е ли удивително? – обърна се той към поклонника от Хинд.

    Поклонника те срещнаха тук пред вратите на манастира. Той искал заедно с всички от кервана да стигне до кушанската столица, за да види с очите си храмовете издигнати от кушанските царе в чест на Буда.

–           Аз неслучайно, пътьом се оказах пред вратите на тази обител, – отвърна поклонника. – Исках в молитвите си редом със светите лами да намеря надежда, но позволете ми да ви разкажа за Буда, от думите ви разбрах, че не знаете почти нищо за живота му. И така Гаутама Буда, чието истинско име е принц Сидхарта, е създателят на будизма, една от най-разпространените религии в тази част на света. Сидхарта бил син на краля с престол в Капилавасту, град в Североизточен Хинд. Той се оженил на шестнадесет години за своя братовчедка на същата възраст. Израснал в разкошния кралски палат, принц Сидхарта не бил лишен от материални блага. Въпреки това той бил крайно недоволен. Забелязал, че повечето хора са бедни и постоянно страдат от недоимък. Дори и богатите често пъти били отчаяни и нещастни, а всички еднакво изложени на болести, които ги довеждали до гроба. В живота сигурно има нещо повече от мимолетните удоволствия, които страданията и смъртта заличавали твърде скоро, разсъждавал Сидхарта.

    Когато станал на двадесет и една година, Гаутама, непосредствено след раждането на първия си син, решил, че трябва да се откаже от живота, който води, и да се  посвети всецяло на търсене на истината. Той зарязал палата, жена си, невръстния си син и всички земни блага и се превърнал в скитник, без пукната пара в джоба. Известно време учил при някои прочути тогава брамини, но след като усвоил ученията им, разбрал, че напътствията, които дават за решения на човешките проблеми са незадоволителни. Тогава се ширело схващането, че крайният аскетизъм е пътя към истинската мъдрост. Ето защо Гаутама станал аскет, няколко години се отдал на страшен пост и самоизтезание. Но в края на краища осъзнал, че изтерзаното тяло само замъглява ума, без да го води до истинската мъдрост. Това го накарало да възобнови нормалното си хранене и да остави аскетизма.

    В самота той се занимавал усилено с проблема за човешкото съществуване. Когато една вечер седял под огромна смоковница, най-после всички части от мозайката отишли по местата си. Сидхарта прекарал цяла нощ в дълбок размисъл и на сутринта вече бил убеден, че е намерил решението, че сега той е Буда, т.е., „Просветеният“.  

    По това време е бил тридесет и пет годишен. Останалите години от живота си, той кръстосвал Северен Хинд и проповядвал новата си философия на всички, които били готови да го слушат. Когато починал имал вече хиляди последователи. Въпреки, че словата му не са записвани, неговите ученици са наизустявали много от предписанията му и те са се предавали на поколенията от човек на човек.

–           Не, аз не съм съгласен с това! – възкликна Хайран. – Животът е толкова хубав и многообразен! Ако се откажем от земните радости, то тогава защо да живеем на този свят? Богат дом, вкусна храна, красиви дрехи – колко много удоволствия има в тях! А не доставя ли радост да подариш на любимия човек скъп пръстен? Как да се откажеш от всичко това? Всичко ще замре, ако хората само се страхуват и влязат в общността на аскетите. И за нас търговците няма да има работа. В моята къща се случиха толкова нещастия, аз понесох толкова страдания, че даже ми е трудно да говоря за тях, но не бих станал монах. Аз съм жив, и в името на моя живот, и в името на живота на любимата ми дъщеря аз правя това пътешествие. И ето по пътя срещнах добри хора. Това ми достави радост. Много страдах, но аз както и преди обичам красиви вещи, хубаво вино и весели приятели.

–           А аз, приемам тази вяра, – каза бактрийския търговец – направих сметка, че мога да отстъпя в някои неща. Готов съм да поднеса дарове на будисткия храм и да внеса лептата си в касичката на манастира, но не искам да се отказвам от радостите на живота и няма да го направя. Обаче считам, че трябва да съм съпричастен с човешките страдания. И ако ти ни се довериш, достойни търговецо от Палмира, разкажи ни за бедите си, и ние според възможностите си ще се опитаме да ти помогнем, прав ли съм, приятели?

–           Самата истина!

    На Хайран му се стори, че така възкликна не само поклонника, благородното лице на когото му напомняше светец в бяло одеяние. Но и, че заедно с него бяха съгласни всички – едни с думи, други с кимване на главите. Трогнат от съпричасността на хората събрани в тази свята обител, Хайран започна разказа си.

–           Приятели, видяхте ли как моите слуги разпънаха шатрите пред вратите на манастира? Те се погрижиха за моята дъщеря Дидона. Освен нея, нямам никого на този свят. Тя осиротя, когато беше на пет години. Аз изгубих жена си. Преди това погребах четири дъщери. Остана ми само Дидона. В богатия ми дом в Палмира има много слуги, има икономки, живеят учители, те са поканени да направят от дъщеря ми образована жена. Тя е умна, красива и, след като се върнем надявам се да я задомя в добро семейство.  

    Другият скъп човек, който ми остана е моят брат. Той замина по търговски дела в Неапол. Качил се на кораб в Тир и попътния вятър го понесъл към Лиган. Оставали още два дни до пристигането им в Неапол, когато ги нападнали пирати. От всички на кораба само един успял да се откупи. Това бил богатия търговец Нестор от Книд. Всички останали били продадени на роботърговците, които дошли до кораба на пиратите с малък платноход. Благородният Нестор успя чрез свои предани хора ди ми изпрати ужасната вест. Затова го помолил брат ми. Нестор разбрал, че търговците на роби щели да доставят „стоката“ си в Пурушапура. В известието си до мен Нестор ме съветваше да купя роби, които са майстори в своите занаяти, и да ги доставя в кушанската столица. Той имал сведения от достоверни източници, че царят на кушаните имал належаща нужда от скулптури, художници, леяри. Искал да построи най-красивите будистки манастири в света. Ето защо аз пътувам за Пурушапура. В столицата се надявам да открия братчето си и да го откупя на всяка цена. А дъщеря ми пътува с мен, за да види света, за който и говорят учителите и. Ние вече от половин година сме на път. Всички вие сте пътували и знаете колко трудно е това. Но ние сме тук и целта на пътешествието ни е към края си.

–           Прав си! – възкликна Куджула, търговец от Пурушапура. – Нестор ти е дал разумен съвет. Аз ще ти помогна да намериш брат си. Повярвай ми, Хайран, ние ще го освободим от робство. Но докога ще безчинстват тези пирати? Колко загуби са ни нанесли на нас – търговците и на обикновените хора! И няма сила, която да ги спре.

    Преди да заспи Драгомир дълго премисля видяното и чутото през този дълъг ден. За първи път чуваше и виждаше да бъдат обожествявани обикновени хора и в тяхна чест да бъдат издигани великолепни храмове.

    Преди да напуснат манастира, търговците направиха своите дарения. Ламата на манастира остана доволен. Трябваха му пари и скъпи подаръци, за да обнови позлатата на пагодите, да купи благовония за кандилниците. За издръжката на монасите пари не бяха нужни – те се прехранваха от подаянията. Тъй като обителта се намираше малко встрани от централния път на керваните, монасите на смени напускаха манастира, за да събират милостиня. Всичко вършеха сами. Готвеха си постна храна от това, което изкарваха от градината, следяха за реда и чистотата. Дванадесетгодишни момчета-послушници във всичко се подчиняваха на по-възрастните и им слугуваха.

    За всичко това търговците разбраха в деня на тръгването си, когато любознателния Хайран попита едно момче, трудно ли му е тук. Послушника тежко въздъхна и отвърна, че му е много тежко. Той си мислел, че всичко ще се състои в това да изпълнява десетте заповед на монаха: не убивай, не лъжи, не кради, не прелюбодействай, не пиянствай, не пей, не танцувай, не спи на удобни постели, не яж в неразрешеното за това време и още нещо от този род. Оказало се, че има още двеста и петдесет забраняващи обета и още три хиляди различни забрани.

    „Бедното дете! – съжали  го Хайран и отново си каза на ум: „Никога няма да

приема вярата на будистите“. В паметта му се вряза бледното слабичко момче с умни, печални очи.

    Пребиваването в будисткия манастир, увлекателните разкази на поклонника от Хинд, разговорите с търговците от Бактрия и Пурушапура – всичко това внесе такова оживление в живота на кервана, сякаш започваха съвсем ново пътуване. Хората някак се сближиха, започнаха да си споделят радости и скърби. А Хайран затвърдил надеждата си, че срещата с брат му придобива реални измерения, всяка вечер събираше около огъня си нови приятели. И въпреки, че дългите години на странстване по керванските пътища на Изтока бяха го направили общителен, той никога преди не беше изпитвал такова удоволствие от приятните разговори като сега. Може би, защото,  този път се беше събрал с много добри хора, а може би все нещо бе останало от проповедта на поклонника. И това караше хората поновому да се вслушват един друг.

    Хайран беше устроил много грижливо пътуването на дъщеря си, но не можеше да промени обичая, който съществуваше в керваните. Младата Дидона не можеше да присъства на разговорите край огньовете. Обикновено тя седеше сама в шатрата си и се радваше, когато баща и идваше при нея, за да и разкаже за всичко ново и удивително, което беше узнал. Този път Хайран с най-малките подробности и разказа за това, което бе научил от кушанския търговец Куджула. 

–           Удивителни неща разказа този търговец! – започна разказа си Хайран. –

Оказа се, че името му било дадено в чест на основателя на Кушанското царство Куджула Кадфиз.

–           Никога до сега не сам слушала за това Кушанско царство, отвърна момичето, – въпреки че моят гръцки учител ми е разказвал за толкова много страни и народи. Наистина, той най-много ми разказваше за гърци, лиганци и египтяни. Но изглежда за кушанските царе не е знаел.

–           Тъкмо за тях ще ти разкажа, дъще. Както каза моят приятел, кушанския търговец, негов далечен предтеча Куджула Кадфиз бил княз на едно чергарско племе, което пристигнало в Бактрия. То се казвало юечжи. Трябва да знаеш, че номадите били бедни и имали само животни. Нямали нито градове, нито храмове, нито дворци. Но този княз бил смел воин, и му се отдало да подчини и присъедини към себе си четирите съседни княжества. И когато войската му станала многобройна, той удържал много победи над съседите си и тогава нарекли обединената си държава – Кушанско царство. А неговите потомци вече безстрашно водели войни с прославените царства на Хинд, Хан и Партия. Те подчинили богати и красиви градове. Станали им подвластни хиндски княжества със знаменити и красиви градове. Кушанските царе обединили в земите си много градове и села и страната им станала равна на Великата Лиганска Империя. Същевременно те никого не подтискали, не прогонвали от градовете изкусните майстори, не убивали жреците, които служели на своите богове. По-късно царете им приели будистката вяра. От своя страна те започнали да строят прекрасни градове, издигали будистки храмове и манастири, украсявали ги със злато, сребро и скъпоценни камъни. Търговецът Куджула каза, че и до сега кушанските царе заплащат щедро труда на майсторите зидчии, скулптури, художници и ювелири. Те винаги покровителствали търговците и търговията им процъфтявала.

–           Колко хубаво, че ще видим с очите си всичко това! – възкликна Дидона.

–           Виждаш ли – завърши разказа си Хайран – номадите създали едно от най-големите царства на земята. Поклонника от Хинд, който толкова ми допадна, разказваше, че Кушанското царство може да се сравнява единствено с Великото Ханско царство. Хиндците, които станали васали на кушаните, никак не съжалявали за това. Те казвали, че няма на света царе, които с такава щедрост да строят будистки храмове, без да се скъпят за десетки хиляди роби, скъпа дървесина, злато, сребро и скъпоценни камъни. Ето какво ми разказа миналата нощ благородния търговец Куджула. Той ще ни помогне там. Доволна ли си, малката ми?

–           Много съм доволна, татко. От всичко. И от това, че научих толкова за

Кушанското царство. Когато се върна в Палмира, ще разкажа на моя мъдър грък за това. Възможно е той да не знае откъде са е взело това царство, за където ние се отправихме за да освободим от робство чичо.